Лусинда Райли
Лавандуловата градина (30)

30
Гасен, Южна Франция, 1999 година

Жан стана и отиде в кухнята да донесе арманяка и три чаши. През това време Жак издуха носа си и избърса горчивите си сълзи. Много пророни, докато разказваше тази тъжна история. Емили се помъчи да събере мислите си… толкова въпроси не й даваха мира. Но на един от тях искаше незабавен отговор.

— Добре ли си, Емили? — Жан й подаде чаша арманяк и сложи приятелски ръка върху рамото й.

— Да, нищо ми няма.

— Татко, ще пийнеш ли арманяк? — попита той баща си.

Жак кимна утвърдително.

Емили отпи щедра глътка от кехлибарената течност, набирайки кураж да отправи въпроса, който прогаряше езика й:

— Жак, какво се случи с детето на София и Фредерик?

Очите на стареца се взираха в далечината отвъд нея, а от устата му не се отрони и дума.

— Надявам се, разбираш, че ако я намеря, вече няма да съм единственият оцелял член на семейство Дьо ла Мартиниер? — продължи тя.

Жак продължаваше да немее и накрая синът му се обади вместо него:

— Емили, едва ли някой разполага с информация за осиновителите на бебето. Толкова много деца останаха сираци заради войната. В света е царяла суматоха. Пък и Виктория не е имала свидетелство за раждане при постъпването в сиропиталището. Прав ли съм, татко?

— Да.

— Така че дори с майка от рода Дьо ла Мартиниер — продължи разсъжденията си на глас Жан — Виктория е била извънбрачно дете, затова няма права върху фамилното имение.

— Не това ме интересува — отвърна Емили, — а единствено фактът, че някъде по света съществува човек, в чиито вени тече моята кръв — кръвта на Дьо ла Мартиниер. А може и тя самата да е родила деца… Толкова въпроси без отговор! — въздъхна Емили. — Жак, моля те, кажи ми поне едно нещо: Фредерик върна ли се за София, както бе обещал?

— Да — смогна да отговори най-сетне Жак. — Година след дългоочаквания край на войната почука на вратата ми. На мен се падна да го известя за смъртта на любимата му.

— Каза ли му, че има дъщеря? — попита Емили.

Жак поклати мудно глава и с разтреперани ръце се хвана за главата.

— Не знаех какво да му кажа. Затова излъгах, че… — Гласът му секна. — … че и детето е загинало. Стори ми се най-разумно — приключи той, докато се тресеше целият от емоции.

— Татко, убеден съм, че си постъпил правилно — опита да го утеши Жан. — Щом Фредерик е обичал толкова силно София, несъмнено е щял да тръгне по следите на детето. А ако то вече е било настанено в приемно семейство, кой знае как са щели да реагират новите родители, научавайки, че баща му е нацист.

— Трябваше да я защитя на всяка цена… — Жак се прекръсти. — Дано Господ ми прости за ужасната лъжа. Фредерик беше съкрушен. Обезумял от скръб.

— Представям си — потрепери Жан.

— Жак, къде е погребана София? — продължи с въпросите си Емили.

— В гробището на Гасен — отвърна й старецът. — Издигнахме й надгробна плоча чак след края на войната. Не биваше да си навличаме подозрения. Дори в смъртта си София трябваше да остане скрита.

— А знаеш ли къде е Фредерик, татко? — попита Жан. — Може и да не е сред живите. Сигурно е надхвърлил осемдесетте.

— Понастоящем живее в Швейцария под фалшива самоличност. Като се върнал в родината си, открил, че семейните му имоти били присвоени от поляците с изместването на границите и връщането на Източна Прусия в полска територия. Родителите му били разстреляни от руснаците. И той като мнозина други трябвало да започне отначало след войната. Но с течение на времето научих, че преди избухването й Фредерик помогнал на колкото хора могъл да пресекат немската граница, за да не попаднат в касапницата на концентрационните лагери, затова бил заобиколен от доброжелатели. Те му помогнали да устрои новия си живот. — Жак се изкиска. — Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че е станал часовникар в Базел?! И се изживявал като мирски проповедник в свободното си време? Много писма си разменихме и ми отвори очите за утехата от опрощението. Горд съм, че имам другар като него. Често подканвах Едуар да се свърже с Фредерик. От един сой бяха — и двамата се бяха борили за правдата във време на зверства и разруха. И двамата бяха загубили любими жени, та си мислех, че можеше да си вдъхват утеха един на друг. Не им било писано обаче! — въздъхна прочувствено старецът.

— Поддържате ли още контакт с Фредерик? — поинтересува се Жан.

— От време навреме ми праща по някое писмо, ама в последната година нищо не съм получавал. Сигурно здравето го е предало — сви рамене Жак. — Така и не се ожени. София си остана любовта на живота му. Друга жена не съществуваше на света.

— Ами баща ми…? — Тази част от историята най-много терзаеше Емили. — Трудно ми е да повярвам, че би оставил племенницата си на произвола на съдбата. Толкова сърцат и любящ човек беше — как е могъл да й обърне гръб?

— Емили, баща ти си беше точно такъв, какъвто го описа — увери я Жак уморено, — обаче цял живот бе прекарал, боготворейки и закриляйки сестра си. Но мисълта, че е било възможно чистотата и невинността й така безцеремонно да бъдат опетнени от който и да било мъж, камо ли от есесовец, му дойде в повече. С какви очи щеше да гледа плода на лекомислената й авантюра, как щеше да споделя дома си с живото доказателство за твърде земната й порочност? И бездруго се самообвиняваше за случилото се. Поне ти не го вини, Емили. Не разбираш какво преживя…

— Татко — поде Жан, разтревожен заради изтощения вид на баща си, — май е време да приключваме. Емили ще остави другите си въпроси за сутринта. Хайде. — И той му подаде ръка, да стане.

Жак я пое, после внезапно се обърна към Емили:

— Едуар пожертва всичко в името на страната си. Беше ревностен застъпник на френската кауза и трябва да се гордееш с него. Не забравяй, че войната промени всички ни, Емили, до един ни промени.

Жан отведе баща си към покоите му, а Емили остана да се взира умислено в огъня.

— Как си? — попита я загрижено Жан, когато се върна.

— Потресена съм от цялата тази трагедия. Трудно е да я преглътне човек.

— Така е. А и се е разиграла едва преди петдесет и пет години — въздъхна той. — Направо не е за вярване.

— Баща ти знае къде е детето на София и Фредерик, Жан, убедена съм — каза Емили.

— Може и така да е — съгласи се Жан, — но и да знае, сигурно си има уважителна причина да не ти казва. Щом държи да запази местонахождението й в тайна, трябва да уважиш желанието му.

— Разбира се. Във всеки случай миналото е минало, а на нас ни остава да се надяваме, че сме си взели поука от него. Светът продължава да се върти.

— Вярно, но на баща ми и още живите му връстници, претърпели ужаса на онова време, не им е толкова лесно. Ние от новото поколение имаме логичен поглед върху онези събития, приемаме ги като история, а те още ги изживяват лично, вътрешно. Е! — Жан потупа ръката й, — май е време и ние да си лягаме.

 

 

Изненадващо Емили заспа почти мигновено. За сметка на това се събуди рано сутринта. Намъкна дрехите си и реши да се разходи до замъка, за да се порадва на малко спокойствие преди началото на ремонтните работи. Отвори портата на вътрешната градина, прекоси ливадата и застана пред малкия дървен кръст, който Фредерик бе сложил в памет на Фалк след края на войната. А тя си беше въобразявала, че е гроб на някой домашен любимец. При мисълта, че под краката й се намират тленните останки на мъстителния полковник, я побиха тръпки. Трудно й беше да повярва, че това прелестно място се бе превърнало в сцена на толкова омраза и насилие.

Щеше й се и Себастиан, и Алекс да я бяха придружили, за да чуят историята за невъзхвалената храброст на баба им — забележителна жена, непродумала за славните си дела дори пред собственото си семейство. А сега внуците й живееха на нож заради всепоглъщащата завист на единия към другия… Ама че ирония, мислеше си Емили, съпоставяйки минало с настояще. Несъмнено и самата Констанс я бе вкусила.

Понеже бе израснала като само дете, Емили нямаше личен опит с такъв тип съревнование у дома. Но снощната история й бе помогнала да разбере колко свирепо можеше да бъде това.

Тя разклати отривисто глава, сякаш да се отърси от цялата драма — имаше място само за един оплетен казус в съзнанието си, и се запъти към портата. Сети се за призрачната килия, която двамата със Себастиан бяха открили още в началото. Затворът, където София бе живяла, родила и умряла. Само като си помисли на какви физически и емоционални страдания е била подложена клетата й леля, очите й се напълниха със сълзи. Все пак обаче успя някак да насочи вниманието си към собствения си живот, който на фона на живота на леля й изглеждаше песен. Вече крачеше по алеята към вилата на винарите, когато Антон — синчето на Марго, изникна пред нея, яхнал колелото си. Момчето спря и я удостои със свенлива усмивка.

— Как си, Антон? — поинтересува се тя.

— Добре съм, благодаря ви, мадам. Мама ме изпрати да ви върна това. — Антон бръкна в кошницата на велосипеда си и й подаде книгата, която му беше заела. — Благодаря ви, задето ми позволихте да я прочета. Много ми хареса.

— Колко бързо си я прочел само, впечатлена съм. На мен лично ми отне месеци — призна си Емили.

— Подхвана ли една книга, не я оставям дори нощем. Обожавам да чета. — Антон сви рамене. — Жалко, че прочетох почти всичко интересно от местната библиотека.

— В такъв случай, щом свърши ремонтът на имението, те каня да дойдеш и да си избереш още нещичко. Колекцията е толкова голяма, че едва ли някога ще смогнеш да я прочетеш — усмихна му се тя.

— Благодаря ви, госпожо — отвърна искрено момчето.

— Как е майка ти? — поинтересува се Емили.

— Изпраща ви поздрави. Каза да ви предам, ако се нуждаете от нещо, да й звъннете. Май няма търпение всичко да се върне постарому.

— Да, с всички ни е така. Доскоро, Антон.

— Довиждане, госпожо Емили.

Като се върна във вилата, Емили си направи кафе и тръгна да се поразходи. Минавайки край избата, зърна Жак на обичайното му място на масата за увиване на бутилки, а Жан — зад отрупаното с документация бюро. За да не ги безпокои, реши да изпие кафето си в градината. Не искаше да насилва Жак да си признае дали има информация за осиновителите на Виктория, но гореше от желание да научи това. Мислите й постоянно се връщаха и към Фредерик — бащата на бебето и музата, вдъхновила разкошните стихотворения на София — Жак бе споменал, че навярно германецът е жив…

В главата й започна да се заражда една идея, но изчака да седнат на масата за обяд, за да им я разкрие.

— Не виждам защо не — съгласи се Жан. — Татко, какво ще кажеш — дали Емили да не отскочи до Швейцария, за да се запознае с Фредерик?

— Знам ли… — Жак изглеждаше притеснен.

— За добро ще е, татко — подкрепи я Жан. — Ако Емили му даде стихотворенията, Фредерик ще има поне материален спомен за нетленната любов на София. Ще му донесат утеха.

— Би ли ми дал адреса му, Жак? — попита Емили.

— Ще се опитам да го намеря, Емили — отвърна все така резервирано старецът. — Но имай предвид, че може вече да не е сред живите.

— Знам, но като пратя писмо на адреса му, ще разбера.

— А ще му издадеш ли, че съм го излъгал за смъртта на детенцето му преди толкова много години? — попита плахо Жак.

Емили погледна несигурно към Жан.

— Татко, ако е такъв, какъвто ни го описваш, Фредерик безспорно ще разбере защо си опазил в тайна факта, че му се е родила дъщеричка. Защитавал си детето.

— И ще се примири с това, че съм му отнел правото на бащинство за цял живот? — промълви виновно Жак.

— Да — отсече Жан, — налагало се е. Татко, в случай че знаеш коя е и къде се намира, май е време да кажеш. Емили има право да се запознае с нея. Все пак й е роднина.

— Не! — Заклати непреклонно глава Жак. — Жан, не разбирате… Не разбирате. Аз…

— Жак — Емили го хвана за ръката, — моля те, не се разстройвай. Сигурна съм, че си имаш своите причини да пазиш така ревностно тайната. Отговори ми само на този въпрос: Знаеш ли къде е?

По набръчканото му лице се изписа болезнено двоумение.

— Да! Знам! — призна си накрая. — Ето! Казах го. Наруших клетвата, която толкова отдавна дадох пред себе си. — Той поклати глава отчаяно.

— Татко, точно в това е въпросът — било е отдавна — успокои го Жан. — Вече няма кой да тормози дъщерята на София. Не я излагаш на опасност с признанието си.

— Спри! Достатъчно! — Жак стовари юмрук върху масата, изправи се и грабна бастуна си. — Не разбирате — трябва да помисля, трябва добре да помисля.

Втрещени, Жан и Емили го гледаха как закуцука разпалено към вратата на вилата и излезе.

— Не биваше да го притискаме, Жан — обади се виновно Емили. — Много го разстроихме.

— На мен пък ми се струва, че е добре да свали тоя товар от плещите си. Достатъчно дълго го носи. А сега на работа. Ти имаш ли с какво да се занимаваш следобеда?

— И още как. Връщай се в избата, а аз ще поразчистя тук.

Емили раздига масата от обяда и изми съдовете, след което извади мобилния си телефон. Имаше няколко пропуснати обаждания от Себастиан, но в крайна сметка беше неин ред да се прави на разсеяна. Снощната история я бе потресла дълбоко, подклаждайки още повече неприязънта й към Себастиан заради тормоза, който упражняваше върху собствения си брат.

В главата й цареше пълен безпорядък, затова реши да се разходи из лозята и да подиша малко свеж въздух. Насред лозето я споходи странна мисъл и Емили спря, мъчейки се да я разнищи…

Жак им беше разказал колко съкрушена била Констанс, задето й се налагало да изостави бебето, за което се грижела още от първия му ден. Емили напълно разбираше причините й да не вземе Виктория със себе си в Англия. В онези времена, когато още не е имало генетични тестове, в съзнанието на съпруга й е щяло да се загнезди, макар и малко зрънце, съмнение, колкото и да се е кълняла Констанс, че Виктория не е нейно дете.

Виктория…

Емили изпита внезапна нужда да седне и се тропна на земята насред лозето. Ами ако Констанс е разказала на съпруга си за изоставеното бебе, когато се е върнала в Йоркшър? И Лоурънс, трогнат от страданието на съпругата си, е настоял да се върнат във Франция и да осиновят детето?

Не беше ли й споменал Себастиан името на майка си…? Емили се разрови из паметта си, но не изскочи нищо, затова извади мобилния си и се поколеба кой от двамата братя да набере.

Първо опита да се свърже със съпруга си, но й отговори гласовата му поща. Така че беше ред на Алекс. Той вдигна още на първото позвъняване.

— Алекс? Емили е.

— Емили! Радвам се да те чуя, как я караш? — поинтересува се той.

— Добре, благодаря ти. — Емили реши да не шикалкави. — Алекс, как се казваше майка ви?

— Виктория. Защо?

Ръката на Емили се стрелна към устата й.

— Дълга история, Алекс. Ще ти обясня, когато се видим, обещавам. Много ти благодаря. Довиждане.

Емили затвори и остана като втрещена, мъчейки се да смели новата информация.

Виктория беше майката на Себастиан и Алекс.

От което следваше, че… — Преумореното й съзнание се впусна в трескави разсъждения. — … се бе омъжила за сина на братовчедка си…

— Неее! — изля мъката си тя в застиналия въздух. Отпусна се по гръб върху твърдата, камениста почва и положи усилие да обмисли ситуацията логично.

Ами ако на смъртния си одър Констанс е разкрила пред Себастиан, че майка му — Виктория, е била осиновена? И че всъщност във вените й тече кръвта на Дьо ла Мартиниер? Споменала му е и за книгата за френските овошки и за сборника от стихотворения на София — истинската му баба. Дали не е искала да подсигури веществено доказателство на двамата братя, с помощта на което да предявят претенциите си върху наследството?

Вероятно това е подтикнало Себастиан да проучи историята на семейство Дьо ла Мартиниер. И когато е прочел за смъртта на майка й, е решил, че е настъпил моментът да измъкне нещичко.

Само че, както Жак бе споменал, незаконен наследник, като него, трябваше да се подготви за дълъг и тягостен престой по съдилищата. А колко по-лесно и удобно би било да се ожени за законната наследница? И в даден момент да я убеди да прехвърли половината от имението и банковата си сметка на негово име?

Собственият й аналитичен прагматизъм я потресе дори повече от предполагаемата измама на Себастиан. Парчетата от пъзела се нареждаха идеално, но липсваше доказателство за правотата й. А и Себастиан би ли се оженил за нея с ясното съзнание, че му е роднина?

Емили не можеше да повярва колко наивна е била. Дори за всичко да си имаше друго, съвсем логично обяснение и заплетеният макиавелистичен сценарий да беше чисто и просто плод на въображението й, какво, за бога, я бе прихванало да се омъжи за човек, когото почти не познаваше?

А може би, гадаеше потиснатото й съзнание, всичко се дължеше на факта, че Себастиан й бе подал ръка в тежък момент. Все пак в началото на познанството им във Франция я беше спечелил с трогателната си грижовност и отзивчивост. Но дали не й беше разигравал театър, само и само да я прелъсти?

Емили се понадигна.

— О, божичко, о, божичко… — Поклати тя горчиво глава.

Дори да се окажеше, че греши за мотивите на Себастиан, животът й бе достатъчно нещастен. А и вече му нямаше никакво доверие. Останала без сили и разтърсена до мозъка на костите си, Емили се надигна и олюлявайки се, тръгна към вилата. Имаше един-единствен начин да узнае истината. Налагаше се да притисне Жак.

— Къде се дяна, Емили? Мръква се вече — попита я разтревожен Жан, който приготвяше вечеря в кухнята.

— Имах нужда да помисля на чист въздух — отвърна тя.

— Пребледняла ми се струваш, Емили — отбеляза угрижен той.

— Трябва да говоря с баща ти възможно най-скоро.

— Ела, изпий това. — Жан й подаде чаша вино. — Боя се, че татко се качи в стаята си и помоли да не го безпокоим. Не иска да те вижда тази вечер, Емили. Моля те, разбери, че го изживява тежко. Настояваш да ти разкрие тайна, която е опазил повече от петдесет години. Нужно му е време, за да помисли. Просто ще трябва да се въоръжиш с търпение.

— Но ти не разбираш, Жан… На всяка цена трябва да науча истината, преди да се върна вкъщи. На всяка цена!

Жан усети напрежението и тревогата в гласа й.

— Защо, Емили? Какво общо имат историите на баща ми с настоящия ти живот?

— Просто… просто имат… О, Жан, умолявам те, питай го дали ще ми позволи да говоря с него?

— Емили, опитай се да дойдеш на себе си. Двамата с теб се познаваме от не знам колко години. Смятам, че съм заслужил да ми се довериш и да ми разкажеш какво те мъчи. Хайде, ела да поседнем. — Жан я отведе във всекидневната и я настани на един стол.

— О, Жан — рече глухо Емили, заровила лице в дланите си, — май наистина съм си загубила ума.

— Съмнявам се — усмихна й се той. — Открай време те имам за изключително здравомислеща жена. Е, слушам те — подкани я той.

Емили си пое дълбоко дъх и заразказва историята си от момента на първата им среща със Себастиан в Гасен. Не му спести нищо — от дните, в които отношенията им се бяха задълбочили, до последвалата плашеща промяна в поведението на съпруга й. От напрегнатите им взаимоотношения с брат му, та до неприятната атмосфера в йоркшърския им дом. Най-накрая, след като настървено излапа порцията заешка яхния, която Жан й поднесе, без да прекъсва разказа си през това време, Емили му разкри подозренията си, че Виктория е майка на Алекс и Себастиан.

— Не мога да не се съмнявам, че Себастиан се е оженил за мен, понеже се е надявал да си върне онова, което му се е полагало по рождение — завърши Емили.

— Емили, успокой се — посъветва я Жан. — Не разполагаме с неоспорими доказателства за това ти твърдение. Едно собствено име не значи нищо.

— Значи според теб не съм права да обвинявам съпруга си ли? — попита го обезсърчено Емили.

— И двамата знаем, че Себастиан не е пристигнал тук съвсем случайно, макар и да те е уверил, че е в района по работа — отбеляза Жан. — Казваш, че още при първата ви среща е споменал за връзката на баба си с твоето семейство. Освен това, да, съгласен съм, че името „Виктория“ придава известна правдоподобност на подозренията ти. Но кръвна връзка или не — продължи Жан — … позволяваш ли да съм откровен с теб?

— Настоявам. Ще съм ти благодарна дори — поощри го Емили.

— Ами, най-просто казано, според мен не гледаш правилно на нещата. Тук е важно не дали Себастиан ти е предложил брак със скрити помисли, или не, а че си нещастна. А и по това, което чух дотук, съдя, че съпругът ти не е особено… — Жан сви рамене — … уравновесен човек.

— И все пак според Алекс лошият нрав на Себастиан може да се ограничава само до братските им отношения.

— Мен ако питаш, въпросният Алекс просто се държи като джентълмен. Не желае да проваля брака ви. Изглежда, е доста здравомислещ човек. Дали пък не си се омъжила за грешния брат? — пошегува се Жан.

— Алекс действително притежава изключителен интелект — съгласи се смутено Емили.

— Емили, разбирам те — кимна Жан отново сериозно. — Омъжила си се за този човек, направила си избора си и просто искаш нещата да потръгнат. Естествено, правилният ход е да му поставиш всичките си въпроси още щом се прибереш вкъщи.

— Но той просто ще излъже! Ще гледа да се защити.

— В такъв случай — подхвана състрадателно Жан, — надявам се, разбираш, че току-що отговори сама на най-важния въпрос. Емили, ако имаш чувството, че никога няма да чуеш истината от устата на съпруга си, то има ли изобщо смисъл да се бориш за връзката ви?

Емили се умълча, осмисляйки мъдрите думи на Жан.

— От толкова скоро сме женени, Жан. Нима не е редно да му дам още един шанс? Не мога просто да вдигна ръце!

— Права си, не можеш. Познавам те, Емили — обикновено не позволяваш на чувствата си да ръководят живота ти. Един-единствен път действа импулсивно и не бива да се самообвиняваш за това. А и кой е казал, че с брака ви е свършено? Нужно е само да изкопчиш истината от него.

— Ще ми олекне, ако поговоря с баща ти — въздъхна тя. — Самият факт, че отказва да ни осветли по въпроса, ме кара да мисля, че с разкритието му животът на някого ще се промени.

— Обещавам утре да го подканя — каза Жан. — Стига и ти да се поуспокоиш.

— Толкова си близък с баща си! — въздъхна меланхолично тя. — Необичайна и вдъхновяваща гледка сте.

— Какво му е необичайното на това да се грижиш за човека, който те е създал и отгледал, когато има нужда от теб? И аз като теб, Емили, съм късна рожба. Майка ми почина, като бях още много малък. Израснах с възрастни родители и вероятно затова съм усвоил ценностите на предишни поколения вместо на днешното, което, мен ако питаш, е загубило посоката си.

— Странно е, че и твоят, и моят баща са се оженили толкова късно — умисли се Емили. — Чудно ми е дали има нещо общо с преживяванията им през войната.

— Навярно — съгласи се Жан. — И двамата са станали преки свидетели на тъмната страна на човечеството. Несъмнено им е отнело доста време, за да възвърнат вярата си в любовта. Е — прозя се той, — май е време да си лягаме.

— Прав си.

Станаха и се целунаха за лека нощ.

— Благодаря ти, Жан. Не мога да опиша колко съм ти благодарна за съвета. И дано ми простиш, че те отегчих с проблемите си.

— Емили, изобщо не си ме отегчила. С теб сме като семейство — увери я грижовно Жан.

— Така е, Жан — съгласи се тя.

 

 

И тази сутрин Емили се събуди рано, понеже й оставаха само няколко часа преди да отпътува за Йоркшър.

Почака доста, докато Жак се появи за закуска. Подаде му кафето и старецът й благодари, като й кимна.

— Как спа? — поинтересува се любезно Емили.

— Изобщо не съм спал — процеди Жак, вдигайки чашата към устните си.

— Виждал ли си Жан тази сутрин?

— Да. По-рано дойде при мен и ми каза, че си успяла да се сетиш защо не желая да разкрия кой е братовчед ти.

— Жак, умолявам те да проявиш разбиране. Важно е да науча дали съм била права — примоли му се Емили. — Знаеш защо, нали?

— Да. — Той я погледна в очите и се подсмихна. — Умница си ми ти, Емили. Голямо въображение имаш. Само че — закима старецът — истината е, че Констанс кръсти единственото си дете на момиченцето, което бе оставила в сиропиталището.

— Значи… — Емили го зяпна в очакване на потвърждение — не става дума за едно и също дете?

— Не, Емили, Констанс не е осиновявала Виктория — каза Жак. — И макар че от кратките си срещи със съпруга ти не бих го определил като особено надежден тип, мога да те уверя, че не се е оженил за теб, понеже се е имал за непризнатия наследник на Дьо ла Мартиниер.

— Ох, слава богу! — едва не се разплака от облекчение Емили. — Благодаря ти, Жак.

— Радвам се, че решихме поне този въпрос — каза старецът, сърбайки кафе.

Въпреки че й олекна да научи, че драматичният сценарий около Себастиан беше само плод на въображението й, моментално я проряза и чувство на вина, задето му бе приписала такава подмолност.

— В такъв случай ще ми кажеш ли, Жак, коя е Виктория в действителност?

Жак отпи глътка кафе и я погледна умислен.

— Разбирам силното ти желание да разбулиш тайната. Но, Емили, имай предвид, че не твоят живот ще претърпи катаклизъм, а нейният и на семейството й. Реша ли да проговоря, ще кажа първо на нея, а не на теб. Разбираш ли ме?

Емили схвана намека му: подхождаше егоистично. Сведе глава засрамена и кимна с примирение.

— Да. Извинявай.

— Няма нужда да се извиняваш, Емили. Ясно ми е защо толкова настояваш да научиш истината.

В този момент в кухнята влезе Жан и моментално отчете напрежението помежду им.

— Баща ми ти е съобщил, че си бъркала в заключенията си ли? — потърси потвърждение той.

— Да.

— Предполагам, че си отдъхна?

— И още как. — Емили стана на крака, смутена при мисълта, че и баща, и син съвсем ясно съзнаваха колко малко й е трябвало да набеди собствения си съпруг за мошеник. — Дойде време да тръгвам — обяви тя, внезапно усетила, че има нужда да остане сама. Нямаше да й навреди, ако повисеше няколко часа на летището в Ница и прехвърлеше нещата в главата си. — Извинете.

Емили тръгна към горния етаж да събере багажа си, а двамата мъже я изпратиха със състрадателни погледи.

— Сбъркала е, като се е омъжила за онзи човек, и сама го знае — рече тихо Жак. — Може и да не се бори за наследството на Дьо ла Мартиниер, но определено преследва някакъв интерес.

— Съгласен съм. Но все пак току-що бе загубила майка си — последната си родственица. Нищо чудно, че се е вкопчила в първата подадена й ръка — каза Жан. — Толкова уязвима беше.

— Хубавото е, че премеждията я накараха да съзрее през изминалата година и сега е по-силна. Животът я е научил на много уроци.

— Така е — съгласи се Жан. — Превърнала се е в още по-забележителна личност.

Жак прозря болката в очите на сина си.

— Знам, че те е грижа за нея. Но тя е интелигентно момиче с добре развити инстинкти — метнала се е на баща си. Убеден съм, че ще вземе правилното решение и ще се върне вкъщи, където й е мястото.

— Ще ми се и аз да бях толкова убеден — въздъхна Жан.

— Е, аз поне съм убеден — повтори Жак.

Емили изникна в кухнята с пътническа чанта в ръце и напрегнато, уморено изражение по бледото си лице.

— Искам отново да ви благодаря за гостоприемството. Сигурна съм, че съвсем скоро ще се видим пак.

— Както знаеш, тук винаги има място за теб — увери я Жан, мъчейки се да разсее видимото й отчаяние.

— Благодаря ти. — Емили остави чантата си на земята. — Жак, чувствам се много виновна, задето така настоявах да ми разкриеш самоличността на бебето. Извинявай, съзнавам, че решението си е твое. Обещавам да не подхващам въпроса отново.

Тя се наведе да го целуне по двете бузи, а Жак сграбчи двете й ръце, преди тя да си тръгне.

— Баща ти би се гордял с теб. Имай вяра в себе си, Емили. Бог да те благослови и до нови срещи.

— Съвсем скоро ще се върна, за да видя как вървят ремонтните работи по имението. Довиждане, Жак.

Жан взе чантата й и я изпрати до колата.

— Ще поддържаме връзка, Емили — каза й, затваряйки капака на багажника. — Знаеш, че винаги сме насреща.

— Знам, и съм ви благодарна за всичко.