Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Light Behind The Window, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2023)
Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva (2024)

Издание:

Автор: Лусинда Райли

Заглавие: Лавандуловата градина

Преводач: Цветелина Тенекиджиева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Книгоиздателска къща „Труд“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман (не е указано)

Националност: ирландска (не е указано)

Печатница: „Бетпринт“ АД

Излязла от печат: 30.06.2014

Редактор: Юлия Шопова

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Мария Петрова

ISBN: 978-954-398-347-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18275

История

  1. — Добавяне

6
Париж, януари 1999 година — девет месеца по-късно

Емили седеше на най-задния ред в аукционната зала, наблюдавайки как шумният кръг от природно шикозни парижанки вдигат деликатни ръце със съвършен маникюр в наддаване за изящен комплект от огърлица и обеци, инкрустирани с яркожълти диаманти. Сведе поглед към каталога, в чието бяло поле бе надраскала няколко цифри, и осъзна, че по нейни изчисления търгът беше набрал почти дванайсет милиона франка дотук.

В хода на следващите няколко седмици цялото съдържание на парижката къща, с изключение на няколко картини и антикварни мебели, които реши да задържи за имението, също щеше да попадне на аукционния подиум. Къщата вече бе продадена и новите й собственици съвсем скоро щяха да се нанесат.

Усети лек натиск върху лявата си ръка и като се обърна, видя Себастиан.

— Добре ли си? — прошепна той.

Тя кимна, признателна за съпричастността му, докато се разделяше с безценната колекция от бижута на майка си с всеки удар на чукчето. С набраните пари щяха да се погасят голяма част от кредитните дългове на Валери и така Емили можеше да насочи парите от продажбата на парижката къща към дълго отлаганото обновяване на имението. С помощ от Себастиан картината на Матис беше обявена за оригинал. Той незабавно бе подсигурил купувач и с гордост й бе представил чек на стойност пет милиона франка.

— Жалко, че Матис не е подписал платното. Щяхме да му вземем най-малко три пъти повече — беше въздъхнал той след продажбата.

Емили погледна към Себастиан, който следеше трескавото наддаване за огърлицата и обеците с оживен интерес. Често се улавяше да го наблюдава с почуда и удивление, задето беше встъпил в живота й и го бе променил до неузнаваемост.

Спасителят й. Всичко беше променил; чувстваше се като току-що пробудена от дълъг, болезнен сън, незнайно как озовала се под топлите лъчи на слънцето. През първите няколко седмици бе приемала обяснението му в любов с известна доза резервираност, уплашена, че всеки момент може да изчезне от живота й, но неотлъчната му нежност най-накрая беше успяла да разруши преградите. Сега, девет месеца по-късно, Емили грееше от радост в топлите му обятия, разцъфваше като увехнало цвете, напоено със свежа вода. В огледалото вече не я посрещаше безнадеждно отражение; очите й искряха, а кожата й сияеше с нова енергия… имаше дори дни, в които тя откриваше неподозирана красота в себе си.

Освен това Себастиан й беше помогнал безкрайно много в организационните работи по продажбата на парижкия апартамент. Макар че бяха прекарали известно време разделени заради задълженията му в Англия, Себастиан се връщаше във Франция при всяка възможност, за да й помага в процеса на оценяване и освобождаване на къщата. Служеше й като верен преводач за непонятния език на топографи, архитекти и строители, които прииждаха в имението, за да изяснят на Емили с какво точно се захваща и какви средства ще й бъдат нужни.

Емили съзнаваше, че развива все по-голяма и по-голяма зависимост от Себастиан не само в емоционален, но и в практически план заради финансовия лабиринт, в който се беше залутала. Не че не успяваше и сама да се пребори с безкрайния поток от документи, който се стичаше от Жерар, и с купищата му съвети за разумна инвестиция на парите след материализирането им; по-скоро и нея както баща й не я интересуваха подобни въпроси. Ако имаше достатъчно пари за ремонтите по имението и за джоба й в близкото или по-далечното бъдеще, финансовите тънкости не я засягаха. Емили летеше в облаците от щастие.

Наддаването за комплекта бижута надмина очакваната стойност от милион и двеста хиляди франка, а Емили се закле пред себе си, че щом се финализира продажбата на парижката къща, ще помоли Себастиан да й разясни подробностите около финансовото й положение. Безспорно бе важно да задържи контрола в свои ръце, но него го биваше къде-къде повече по тези въпроси. А не се съмняваше и за миг, че може да му има абсолютно доверие. Досега нито веднъж не го беше предавал.

Чукчето думна върху трибуната на аукционера. Себастиан й се усмихна.

— Леле, триста хиляди франка повече от очакваното. Поздравления, ангелче. — И той я целуна нежно по бузата.

— Благодаря ти.

Аукционерът демонстрира пред публиката семпъл наниз от кремави перли с обеци към тях и в гърлото на Емили се загнезди неприятна горчивина. Тя наведе глава, за да не гледа.

Себастиан веднага забеляза това.

— Емили, какво има?

— Майка ми почти не сваляше тази огърлица. Аз… извини ме.

Тя стана и се запъти към изхода, търсейки тоалетната. Седна върху капака на тоалетната чиния и отпусна глава в дланите си, замаяна, премаляла и изненадана от емоционалната си реакция при вида на перлите. До този момент разпродаването на вещите не я бе засегнало психически. Изобщо не тъгуваше по тях; напротив — изпълваше я чувство на облекчение, че най-накрая съумя да се освободи от миналото си.

Емили вдигна поглед към резбованата дъбова врата на тоалетната. Дали не съдеше майка си твърде сурово? Все пак Валери никога не я бе наранявала физически. Това, че бе накарала дъщеря си да се чувства чужда в нейния свят — по-скоро притурка, но във всеки случай далеч от центъра му, — не я правеше лош човек. Самата Валери представляваше центърът на нейния си свят и място за друг просто не оставаше.

А и… Емили въздъхна. Злочестието, което я беше сполетяло на тринайсет, не бе породено от жестокост. Просто майка й за пореден път бе пропуснала да забележи какво се задава.

Излезе от кабинката и наплиска лицето си с вода.

— Сторила е толкова, колкото е могла. Трябва да й простиш — посъветва тя отражението си в огледалото. — Трябва да продължиш с живота си.

Пое си няколко дълбоки глътки въздух, излезе от тоалетната и завари Себастиан да крачи напред-назад в коридора.

— Добре ли си? — попита я разтревожен, като я прегърна.

— Да. Прилоша ми, но вече съм добре.

— Миличка, това преживяване би разстроило всеки — увери я той, сочейки към аукционната зала. — Та кой би издържал да гледа как онези лешояди се боричкат за остатъците от живота на майка му? Какво ще кажеш да те заведа на обяд? Не виждам смисъл да стоиш тук и да се измъчваш още.

— Да, с удоволствие бих излязла — отвърна Емили ободрена.

Двамата поеха по парижката уличка в хапливия януарски вятър към ресторанта, за който се беше сетил Себастиан.

— Не е особено изтънчен, но рибената им супа „Буябез“ е божествена, идеална за мразовити дни като днес.

Разположиха се на една от грубите дървени маси. Емили беше премръзнала и огънят в камината до тях й дойде безкрайно добре. Себастиан поръча супа и разтърка ръцете й между дланите си, за да ги стопли.

— Добрата новина е, че процесът върви към края си и съвсем скоро ще можеш да се съсредоточиш към бъдещето, а не към миналото.

— Нямаше да се справя без помощта ти, Себастиан. Благодаря ти, толкова съм ти признателна за всичко. — В очите на Емили проблеснаха сълзи.

— За мен беше чест — заяви той сериозно. — И мисля, че е настъпил ключовият момент да обсъдим общото ни бъдеще.

При тези думи сърцето й се разтуптя като лудо. Заета да подреди миналото си, напоследък бе живяла ден за ден в настоящето. Пък и не дръзваше да умува за бъдещето, тъй като нямаше представа, как гледа на взаимоотношенията им Себастиан, а и нямаше смелост да го попита направо. Затова остана в мълчаливо очакване да продължи нататък.

— Наясно си, че бизнесът ми е в Англия, Емили. През няколкото месеца, които прекарах тук, правех всичко възможно, за да го управлявам от разстояние, но, да си призная, съм поизпуснал нещата.

— Боже, вината е изцяло моя — прекъсна го гузно Емили. — Толкова усилия и време ми посвети, че бизнесът ти остана на заден план.

— Е, положението не е неспасяемо — увери я той, — но определено се налага да отида на място и да му отделя повече време и внимание.

— Разбирам… — Гласът й заглъхна в края на думата, докато подреждаше мислите си. Бе й подал ръка в изключително труден период от живота й. Дали не бе решил, че сега, когато бурята отшумяваше, тя вече не се нуждаеше от него? Стомахът й се преобърна.

Навярно Себастиан бе прочел мислите й в очите, защото взе ръката й и я целуна.

— Малката ми недосетливка. Знам какво ти се върти в главата. Да, в действителност трябва да се върна в Англия, поне на този етап, но нямам намерение да те изоставям.

— Ами тогава… какво възнамеряваш да правиш?

— Да те взема със себе си, Емили.

— В Англия?

— Да, в Англия. Как е английският ти между другото? Все говорим френски и не съм те чул да говориш моя език — усмихна й се закачливо той.

— Добър е. Майка ми настояваше да го науча, а в парижката клиника обслужвах и англоговорещи клиенти.

— Чудесно, ще ти е от полза. Значи нищо не ти пречи да ме придружиш в Англия, поне за малко. Можем да пуснем под наем апартамента ти в Париж, докато се наслаждаваш на английска бира и йоркширски пудинг с моя милост.

— Ами имението? Нали трябва да следя как върви ремонтът — замисли се тя.

— Започне ли се с реставрациите, къщата ще се превърне в строителна площадка за няколко месеца. Ще трябва да се подменят електрическата и водопроводната инсталация, да не говорим за ремонта на покрива. Няма как да живееш в имението през това време, да не говорим за зимните месеци. Жилището няма да е годно за обитаване. Ще можеш да отседнеш в парижкия апартамент и да пътуваш до Гасен, но за същото време ще долетиш до Ница от някое британско летище. И най-вече ще бъдем заедно. Стига да го искаш? — погледна я той въпросително.

— Аз…

— Защо не го обмислиш? — прекъсна я Себастиан. — Ясно е, че за мен ще е хиляди пъти по-лесно да си ми подръка в Англия, вместо да ми се налага да летя до Франция и обратно. Но изборът си е твой, Емили. И напълно ще разбера, ако решиш да си останеш във Франция.

— Но… — Емили не знаеше как точно да изрази мислите си. За постоянно ли я канеше в Англия? Или само докато свършеше ремонтът на имението?

— Емили — въздъхна Себастиан, наблюдавайки как тя се терзае вътрешно, — като отворена книга си ми. Сценарият, който ти предлагам, е плод не толкова на практични, колкото на емоционални съображения. Обичам те. Искам да прекарам остатъка от живота си с теб. Къде и как ще го прекараме, е въпрос, чийто отговор ще съзрее с времето. Но искам да ти задам и още един въпрос…

Себастиан бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади малка кутийка. Отвори капачето и отвътре проблесна деликатен сапфирен пръстен.

— Искам да те питам дали ще се омъжиш за мен.

— Моля?

— Ех, не ме гледай в такъв потрес — врътна очи Себастиан. — Моментът уж трябва да е романтичен, а ти трябва да ми отговориш подобаващо.

— Съжалявам, просто ме шокира, това е. Не го очаквах. — Очите й неочаквано плувнаха в сълзи. — Сигурен ли си? — Тя го погледна сериозно.

— Стига де! — изсумтя Себастиан. — Естествено, че съм сигурен! Да ти кажа, не всеки ден вадя пръстен и предлагам брак на жена.

— Та ние едва се познаваме.

— Емили, живеем неразделно през последните девет месеца. Работим, спим и ядем заедно. Говорили сме си хиляди пъти. Но ако… — Очите му притъмняха. — … ако изпитваш съмнения относно мен, ще те разбера.

— Не! Не! — Емили опита да се отърси от шока. — Себастиан, прекрасен човек си и аз те… обичам. Ако наистина го мислиш, тогава… да.

— Сигурна ли си? — Пръстенът си оставаше стиснат между пръстите му.

— Напълно — отвърна Емили.

— В такъв случай — подхвана Себастиан, намествайки халката върху пръста на Емили — аз съм един изключително щастлив мъж.

Емили погледна пръстена върху ръката си и ахна:

— Разкошен е!

— Годежният пръстен на баба ми. И аз го намирам за красив, но не може да се мери с пищността на скъпоценните камъни от колекцията на майка ти. И между другото изобщо няма да се обидя, ако пожелаеш да запазиш моминското си име — добави той, отпивайки глътка вино. — Все пак си последната Дьо ла Мартиниер.

Емили никога не се беше замисляла по този въпрос.

— Не знам какво да ти кажа — отвърна, тепърва проумявайки случилото се и вкусвайки първите нотки на сладко удивление.

— Нищо чудно — успокои я Себастиан, докато келнерът сервираше рибените им супи. — Съжалявам, че те бомбардирах изневиделица, но планирам този момент от толкова дълго време. И така, хрумвали ти къде и кога бихме могли да минем под венчило?

— Още не, но бих предпочела да е във Франция, ако не възразяваш. И церемонията да е скромна — побърза да добави.

— Очаквах, че така ще кажеш. Ами дата?

— Нямам специални изисквания, а ти? — сви рамене Емили.

— Мен ако питаш, колкото по-скоро, толкова по-добре — обяви Себастиан. — Мислех си колко ли ще е хубаво да се върна в Англия със съпруга под ръка. А щом искаш да се венчаем във Франция и без много шумотевици, как ти звучи след няколко седмици тук, в Париж?

 

 

След няколко дни Емили посети имението, за да провери как върви преместването на мебелите на мястото, отредено за съхранението им. Възнамеряваше, след като се оженят и се установят в Йоркшър, да се върне за опаковането и пренасянето на книгите преди началото на ремонта. Себастиан бе заминал за Англия, за да вземе акта си за раждане, който бе необходим за сключването на брак във Франция.

Успя да намери квартиранти за парижкия си апартамент за шестмесечен срок, след което събра смелост да се обади на Леон — шефа й във ветеринарната клиника, за да му съобщи, че няма да се връща на работа.

— Много жалко, че ни напускаш — бе казал Леон. — Ще липсваш и на пациентите си. Ако някога поискаш да се върнеш, ми се обади на всяка цена. Успех с брака и с новия ти живот в Англия. Много се радвам, че ти се усмихна щастието — заслужаваш го, Емили.

Емили съзнаваше, че шепата й приятели, с които сподели за решението си да промени живота си, като последва сърцето си в Англия, се бяха изумили.

— Крайно нетипично е за теб да взимаш такива прибързани решения — бе коментирала колежката й от университета Сабрина. — Надявам се да получа покана за сватбата, защото умирам от нетърпение да видя най-накрая рицаря в блестящи доспехи, който успя да ти вземе ума.

— Няма да има гости — ще бъдем само двамата със Себастиан и със свидетелите. Така предпочитам.

— Странна птица си, Емили — бе въздъхнала разочаровано Сабрина. — А пък аз се надявах на щуро парти. Е, какво да се прави. Сещай се за мен от време навреме и успех с брачния живот.

Когато Емили пристигна в имението, на входната врата я посрещна Марго, суетейки се покрай хамалите, които изнасяха от къщата гардероби от епохата на Луи XIV и крехки огледала с позлатени рамки.

— Помолих ги да внимават, но вече успяха да повредят ръба на един ценен скрин — изпуфтя тя ядосано, оставяйки чаша кафе на масата пред Емили.

— Не можем да очакваме да мине без щети — сви рамене Емили. — Марго, трябва да ти кажа нещо. — И тя вдигна ръка с усмивка, демонстрирайки годежния си пръстен. — Ще се омъжвам.

— Ще се омъжвате? — По лицето на икономката се изписа пълно недоумение. — За кого?

— За Себастиан, разбира се.

— Разбира се — кимна Марго. — Но, мадмоазел, не е ли малко раншко? Познавате го едва от няколко месеца. Сигурна ли сте?

— Да. Обичам го, Марго, а и той ми помогна толкова много.

— Да, така е. — Марго доближи до Емили и я целуна по двете бузи. — Радвам се за вас. Хубаво е, че ще имате някого до себе си.

— Благодаря ти.

— А сега ще трябва да ме извините. Като почнат да свалят мебелите от горния етаж, ще се извие прашна буря. До после, мадмоазел.

След като видя, че само ще се пречка на хамалите, а и бездруго не гореше от желание да наблюдава процеса на опразване на имението, следобеда Емили реши да се поразходи до селската къща на Жан и Жак и да им съобщи новината за сватбата. Докато прекосяваше краткото разстояние до лозята, си напомни на всяка цена да ги увери, че няма да загуби интерес нито към винарската изба, нито към реставрационната програма, когато започнеше новия си живот в чужбина. Жан настоя да отпразнуват повода с бутилка шампанско — подарък от негов приятел винар.

— Така или иначе, само си търсех повод да го отворя — отбеляза той с усмивка, когато влезе в уютната всекидневна, където Жак дремеше на стол до камината. — Татко, Емили носи хубава новина! Ще се омъжва.

Жак отвори едното си око и впери сънен поглед в Емили.

— Чу ли, папа? Емили ще се омъжва. — Жан прошепна на Емили: — Бронхитът му пак се влоши. Много го мъчи през зимата.

— Да. — Жак отвори и другото си око. — За кого?

— За младия англичанин, с когото ни запозна, когато дойдоха на разходка до лозята. Казва се Себастиан…? — Жан я погледна въпросително, очаквайки да чуе фамилията.

— Карадърс — допълни Емили. — Родом е от Йоркшър, графство в Англия. Ще се пренеса при него след сватбата. Само за известно време — докато тече ремонтът на имението, но възнамерявам често да идвам — добави тя решително.

— „Карадърс“, казваш? — опомни се внезапно Жак. — От Йоркшър?

— Точно така, татко — потвърди Жан.

Жак тръсна глава, като да я избистри.

— Най-вероятно е съвпадение, но познавах Карадърс от Йоркшър преди много, много години.

— Вярно ли, татко, откъде? — заинтересува се Жан.

— По време на войната при мен живя Констанс Карадърс — обясни Жак.

— Да, правилно си спомняш. Себастиан ми е разказвал, че баба му е гостувала тук по онова време. — Приятно развълнувана, Емили добави: — Нося годежния й пръстен. — И тя протегна ръка към Жак, а той огледа пръстена с интерес.

— Да, това е нейният пръстен. — Жак погледна Емили с явно оживление в очите. — Ще се омъжвате за внука на Констанс?

— Да.

— Господи! — Той затършува из джоба на панталоните си за носна кърпа. — Не е за вярване. Констанс…

— Близки ли сте били, татко? — Жан прозвуча не по-малко изненадан от Емили.

— Много. Доста месеци прекара с мен в къщата. Беше… — Жак преглътна мъчително. — … състрадателна и храбра жена. Жива ли е още? — В насълзените му сини очи просветна искрица надежда.

— За жалост не. Починала е преди около две години — каза Емили. — Жак, защо Констанс Карадърс е живяла при теб? Ще ми кажеш ли?

Жак впери поглед в далечината и след дълго взиране в нищото затвори клепачи, потънал в мисли.

— Татко, искаш ли малко шампанско? — И Жан му подаде чаша.

Жак я пое с разтреперана ръка и пийна, очевидно събирайки мислите си.

— Как се запознахте с този младеж — внука на Констанс, Емили? — попита той.

— Малко преди смъртта си Констанс разказала на Себастиан за времето, което била прекарала в окупирана Франция. Той проучил кое е имението на нашето семейство и дошъл да го види със собствените си очи — обясни Емили. — Но и той като мен няма представа, защо е живяла точно тук. Ще ни е много интересно да научим цялата история.

Жак въздъхна.

— Дълга история е. И не вярвах, че ще дойде ден да я разказвам.

— Моля те, Жак — подкани го Емили, — ще ми доставиш голямо удоволствие. С всеки изминал ден осъзнавам колко малко знам, особено за баща ми.

— Едуар беше прекрасен човек. Присъдиха му Орден на свободата за неустрашимата му служба на страната — Жак сви тъжно рамене, — но той отказа да го приеме. Смяташе, че други го заслужавали повече.

— Моля те, Жак, ще разкажеш ли поне началото? — подкани го Емили. — Все пак ми предстои да се омъжа за внука на Констанс и мисля, че е важно да знам какво ни свързва в миналото.

— Права сте. Важно е да знаете. Засяга семейната ви история. Откъде да започна обаче…? — Жак зарея поглед, сякаш търсеше отговор в далечината. — Така — подхвана накрая, — ще започна с Констанс. За нея знам почти всичко. — По лицето му плъзна усмивка. — През дългите вечери в ей тази селска къща много пъти ми разказваше за живота си в Англия. И как се бе озовала във Франция…

Да зърна искам

Да зърна искам пурпура

на розите, разцъфнали в лехата.

Покажете ми среброто

на слънцето върху лицето на луната.

 

Да зърна искам синевата

на океана, когато се бунтува.

Покажете ти ръждивото

на орела, когато сред облаците плува.

 

Да зърна искам виолетовото

на гроздовете, натежали по лозята.

Покажете ми златистото

на слънцето в разгар на лято.

 

Да зърна искам

кафявото на кестените, отрупали дървото.

Покажете ми лицата

на хората, с усмивка срещнали живота.

София дьо ла Мартиниер, 1927 г., 9-годишна