Лусинда Райли
Лавандуловата градина (15)

15
Блекмур Хол, Йоркшър, 1999 година

Снегът се сипеше на парцали. Себастиан плати на таксиметровия шофьор и извади куфара от багажника на колата. Когато се обърна да огледа за пръв път Блекмур Хол, Емили видя призрачно готическо имение с червена тухлена фасада. Върху свода над главния вход заплашително клечеше крилата каменна твар с разядени от природните стихии зъби и със снежен калпак върху демоничната си глава.

Човек не можеше да добие представа за околността; в момента пейзажът наподобяваше повече сибирска тайга, отколкото английско селце, разположено върху голите възвишения на Северен Йоркшър. Бялата пустош се ширеше, докъдето й стигаше погледът. Емили изтръпна неволно колкото от студа, толкова и от неприветливостта на гледката.

— Дявол да го вземе, едвам се добрахме — каза Себастиан, като застана до нея. — Дано шофьорът успее да се прибере невредим — добави той, докато наблюдаваше таксито, което с мъка се изкачваше по пътя през натрупалия сняг. — Сигурно пътят ще е непроходим до утре.

— Смяташ, че ще ни затрупа ли? — стресна се Емили, докато газеха през снега към входната врата, затъвайки до колене.

— И още как — потвърди той, — почти всяка година ни се случва. За късмет разполагаме с ленд ровър и съсед с трактор.

— Във Френските Алпи, падне ли непроходим сняг, винаги намират начин да разчистят пътищата — коментира Емили, а Себастиан хвана емайлираната валчеста дръжка на вратата и я завъртя.

— Добре дошла в Англия, френска ми принцесо, където приумиците на времето водят до колапс на държавата — пошегува се той. — И добре дошла в скромната ми обител.

Себастиан бутна входната врата и прекрачиха прага към просторен вестибюл, чиято атмосфера беше в пълна противоположност с ослепителната белота навън. Всичко бе облицовано в тъмно дърво: високите стени, естетически неиздържаното лакирано стълбище; дори грамадната камина, която заемаше централно място в помещението, имаше масивна махагонова ламперия. За жалост зад решетките й не бумтеше огън и Емили почти не усети промяна в температурата, когато влязоха вътре.

— Хайде — подкани я Себастиан и остави куфара й в дъното на грозното стълбище. — Камината в гостната със сигурност е запалена. Предупредих госпожа Ърскин за пристигането ни.

И той я преведе през лабиринт от коридори, чиито стени бяха облепени в масленозелени тапети и окичени с картини на ловци, яхнали коне. Себастиан отвори една врата и я покани в огромна гостна с кестеняви тапети по модел на Уилям Морис, които бяха безразборно отрупани с още цял куп платна.

— Да му се не види! — изпуфтя спътникът й при вида на студената камина, посивяла от пепелта на кой знае кога изгорял огън. — Това не е в неин стил. Само не ми казвай, че пак си е подала оставката. — Себастиан въздъхна. — Без паника, любима, тутакси ще го запаля.

Докато Себастиан сръчно подреждаше огъня, Емили приседна на решетката пред камината треперейки. Зъбите й вече тракаха от студ, когато пламъците лумнаха, и тя стопли ръцете си с благодарност.

— Така — каза той, — остани тук и се размразявай, а аз ще отида да направя чай и да проуча какво е станало, докато ме е нямало.

— Себастиан… — повика го Емили, за да го пита къде е най-близката тоалетна, но масивните дъбови врати вече се бяха затворили след него. Тъй като очакваше, че Себастиан няма да се бави много, Емили остана на топло пред огъня, докато снежната виелица върлуваше навън и трупаше снежинки по перваза на прозореца.

Познанията й за Англия бяха ограничени — няколко пъти бе посещавала Лондон с майка си на гости на нейни приятели, — но романтичната й представа за уютни провинциални колибки със сламени покриви, подредени като в бонбониера по улиците на приветливи селца, беше на светлинни години от аскетичната атмосфера на този замръзнал монолит и обкръжаващия го пущинак.

Минаха двайсет минути, а Себастиан все още не се връщаше, и Емили започна да се отчайва. Стана, излезе в коридора и започна да отваря подред тъмни стаи, търсейки тоалетна. Най-накрая откри една, чиято обемиста тоалетна чиния с дървена дъска отгоре й напомняше трон. Когато се върна в коридора, чу разгорещени гласове, които отекваха в празната къща. Единият беше непознат, но другият несъмнено принадлежеше на Себастиан. Думите им не се разбираха, но съвсем очевидно се водеше гневен разговор.

След всичко изживяно й се щеше да бе разпитала по-подробно Себастиан за живота му тук, преди да се качи на самолета за Англия с него. Но все пак двете седмици след предложението му за брак протекоха в шеметно препускане. Повече бяха обсъждали вълнуващите общи точки на миналото си, отколкото съвместното си бъдеще.

Емили му бе предала разказа на Жак, след като се върна в Париж от имението.

— Ама че приказка! — бе въздъхнал Себастиан. — И като че ли това е само началото й. Кога старчето ще ти я доразкаже?

— Обеща да продължи, когато се върна да наглеждам как върви складирането на книгите. Май емоциите му дойдоха в повечко — бе коментирала Емили.

— Не се и съмнявам. — Себастиан я бе придърпал в обятията си. — Също не се и съмнявам, че провидението има пръст в повторното обединяване на семействата ни.

Спомняйки си как Себастиан й ги бе поднесъл сутринта в деня на сватбата им, Емили протегна ръка към шията си, да опипа кремавите перли — перлите на майка й.

— Откупих ти ги на търга, любима — бе обявил той, докато закопчаваше огърлицата на врата й. После я беше целунал. — Убедена ли си, че желаеш скромна церемония? Не така си представям венчавката на последния жив член на семейство Дьо ла Мартиниер. Сигурен съм, че на сватбата на родителите ти е присъствал половин Париж — беше й се усмихнал той.

— Именно затова с най-голямо удоволствие ще се омъжа без много шумотевица — бе отвърнала искрено Емили, ужасена както винаги от мисълта да бъде център на внимание. Бе понесла женитбата си отлично.

След церемонията, на която като свидетели бяха поканили Жерар и една парижанка — приятелка на Себастиан и търговец на художествени произведения, нотариусът на Емили бе настоял да заведе и четиримата на обяд в „Риц“.

— Най-малкото с толкова мога да се отблагодаря на родителите ти, Емили — бе обяснил той. После вдигна тост за здраве и за щастлив семеен живот на младоженците и ги попита за плановете им.

Емили бе споделила, че възнамерява да отседне в английското имение на Себастиан по време на ремонтните работи в имението. На тръгване от ресторанта на „Риц“ Жерар я бе накарал да обещае, че ще поддържат връзка.

— Ако имаш нужда от помощ, Емили, знаеш, че винаги съм насреща.

— Благодаря ти, Жерар, много си мил.

— И, Емили, моля те, не забравяй, че макар и омъжена, ти си единствената притежателка на имението, приходите от продажбата на парижката къща и името Дьо ла Мартиниер. Ще ми се да обсъдим и с теб, а не само със съпруга ти правните и финансовите въпроси относно имението.

— Себастиан ме информира за всичко — бе го уверила Емили. — Прекрасен човек е, Жерар, и нямаше да се справя без негова помощ.

— Съгласен съм, но все пак е добре в един брак и двете страни да запазят независимостта си. Особено във финансово отношение — бе добавил, преди да й целуне ръка и да си тръгне.

Най-накрая, когато Емили вече се беше принудила да посегне към остарели броеве на „Кон и хрътка“, Себастиан се завърна в гостната с равни дози ядовитост и гузност по лицето си.

— Много извинявай, мила. Трябваше да се погрижа за някои неща. Как ти звучи чаша горещ чай? На мен — божествено — каза с въздишка, прокарвайки пръсти през косата си.

— Какво има? — Емили отиде при него и той я прегърна.

— О, нищо необичайно, за тази къща поне. Оказах се прав. Госпожа Ърскин е подала молба за напускане и дълбоко възмутена и решена кракът й да не стъпи повече тук, се е прибрала вкъщи. Естествено, я очаквам да дойде всеки момент. Винаги е така.

— Защо си е тръгнала?

— Тази история, скъпа ми Емили, е тема за разговор на чаша чай.

Като се настаниха на няколко големи възглавници пред камината с чаша чай в ръка, Себастиан подхвана разказа си:

— Бих искал да споделя някои неща за брат ми Алекс. Но те предупреждавам, че не ми е особено приятно. Всъщност ми е малко неудобно, задето не съм ти разказал досега, но все нямаше удобен момент. Не и до днес.

— Разкажи ми тогава — поощри го Емили.

— Така да бъде. — Себастиан отпи от чая си. — Споделих ти вече, че майка ни заряза при баба още като бебета и изчезна. Алекс е година и половина по-малък от мен. И може да се каже, че сме пълни противоположности, също като Фалк и Фредерик. Познаваш ме и знаеш, че съм много експедитивен човек, докато Алекс открай време… витае в облаците, все търси нещо, вечно избягва рутината. Както и да е, изпратиха ни в интернат. Аз веднага се почувствах в свои води, но Алекс очевидно срещаше затруднения — обясни Себастиан. — Накрая го изключиха и отгоре на всичко не след дълго го осъдиха за шофиране в пияно състояние. После пък, като навърши осемнайсет, взе, че избяга в чужбина, и сума ти години нямаше ни вест, ни кост от него.

— Къде е отишъл? — попита Емили.

— Нямахме ни най-малка представа, докато един ден на баба не се обадиха от една френска болница. Алекс бе взел свръхдоза хероин. Бил с единия крак в гроба, когато го открили, но някак бе оцелял. — Себастиан въздъхна. — Баба отиде да си го прибере, а после го записа в частна рехабилитационна клиника тук, в Англия. Не мога да си кривя душата — Алекс удържа на думата си и се прибра вкъщи чист. Но не мина много време и пак избяга в чужбина; видях му очите чак след смъртта на баба. Май ми трябва по-силно питие. Ти искаш ли?

— Не, благодаря — отказа Емили.

Себастиан излезе от стаята, а Емили стана, за да дръпне пердетата, изолирайки се от снежния пейзаж навън. Върна се пред камината и впери поглед в червените пламъци на огъня, обзета от състрадание към новия си съпруг. Брат му явно бе ужасен човек.

Себастиан дойде с чаша джин и тоник и отново се облегна в скута на Емили, а тя замилва косата му.

— Какво се случи после? — полюбопитства Емили.

— След смъртта на баба, когато Алекс най-накрая се върна от странстването си, се скарахме жестоко. Той тръгна към колата, а аз предложих да го закарам, понеже беше видимо пиян, но той не щеше и да чуе. Направих глупостта да се кача при него и само след няколко километра той не прецени правилно пътната обстановка и на един опасен завой навлезе в насрещното движение и предизвика катастрофа, като се блъсна в една кола. Претърпя сериозни травми. Аз извадих небивал късмет и се разминах с няколко пукнати ребра, счупена ръка и контузия на шията.

— О, божичко! — прошепна стреснато Емили. — Клетичкият ми той.

— И все пак Алекс пострада доста по-тежко — повтори Алекс.

— Колко тъжна история. — Емили поклати глава и го погледна в очите. — Трябваше отдавна да ми разкажеш, Себастиан.

— Права си, така щях да ти дам възможност да ми се изплъзнеш, преди да те обвържа с брак. — Той се усмихна безрадостно.

— Не! Нямах това предвид — укори го Емили. — Но от теб самия съм научила, че винаги е най-добре да споделиш, вместо да потиснеш грижите вътре в себе си.

— Да, така е — съгласи се Себастиан. — Знаеш ли, трагедията е в това, че Алекс беше толкова духовит. Превъзхождаше ме по интелект. Вземаше изпитите си, без изобщо да учи, а аз се бъхтех ден и нощ. Той можеше да постигне много в живота, ако не беше толкова щур и безотговорен.

— Мисля си, че хората с остър ум страдат не по-малко от хората с посредствени възможности — каза Емили. — Баща ми все разправяше, че златната среда е най-сладка. Ако имаш твърде много или твърде малко от нещо, очаквай неприятности.

— Явно баща ти е бил мъдър човек и много ми се ще да го бях срещнал. — Себастиан я целуна по носа и я погледна в очите. — И така, вече знаеш историята на блудния ми брат. Сигурно вече умираш от глад. Ела да ми правиш компания в кухнята, докато набързо забъркам нещо с каквото има. Поне ще е топло край кухненската печка. А после предлагам да се оттеглим в ледниковите си покои. Все ще измислим как да се стоплим. — Себастиан й помогна да стане от пода. — Хайде, идвай да хапнем набързо и по-скоро да се качваме горе.

Докато я водеше по мразовитите коридори към кухнята, Емили почувства остра нужда да попита:

— А къде е сега Алекс?

— Не ти ли казах?

— Не, не — увери го Емили.

— Тук, къде другаде. Алекс живее в Блекмур Хол.