Лусинда Райли
Лавандуловата градина (10)

10

Воден от малки светлинки в нечии ръце на земята, самолетът кацна плавно насред обширно поле. Пилотът се обърна към тях и вдигна двата си палеца.

— Всичко изглежда нормално. Успех, дами и господа — добави, докато слизаха по стълбите.

— Bienvenue^[1] — поздрави ги непознат мъж, притичвайки покрай тях към стълбичките на самолета с кожена чанта в ръка. Метна чантата вътре, затвори вратата и се върна бегом да огледа най-новите си попълнения.

Лизандърът потегли, готвейки се за обратния полет. Кони го погледна със завистливо око и изведнъж й се прииска да хукне към него, да се качи и да последва сърцето си към Англия.

— Елате с мен — покани ги мъжът, който пусна кожената чанта в самолета. — И не е зле да побързаме — преди няколко минути видях един швабски камион да минава оттук. Може да са чули двигателите на самолета.

Тримата агенти с Джеймс най-отзад тръгнаха след водача си през полето. Беше разкошна френска нощ, ясна и топла, и тичайки заедно с останалите, Кони откри позната нотка в непознатото обкръжение. Франция носеше своето си ухание: опияняваше със сухия си аромат на бор, така различен от неизменната влага на английската провинция. Би го разпознала навсякъде.

Проникнаха в гъста гора и след няколко крачки водачът отвори вратата на дървена къщурка. По пода имаше дървени палети, покрити с одеяла, а в единия ъгъл — газова печка, която домакинът им веднага запали.

— Налага се да пренощуваме тук, за да избегнем полицейския час. На сутринта ще разпратим всеки в неговата си посока от гарата във Вю Бриоле, на двайсетина минути път с колело оттук. Моля, настанете се удобно, доколкото е възможно. Оставете летателните костюми в ей онзи ъгъл. Няма да ви трябват засега — обясни човекът. — Докато се настанявате, аз ще направя кафе.

Кони се измъкна от неудобния костюм и загледа как другите двама пасажера се разопаковат малко по малко. Втория мъж не го бе срещала досега. Седнаха на палетата и домакинът им раздаде по чаша кафе.

— За жалост не мога да ви предложа мляко. Знам, че англичаните така пиете кафето — каза мъжът.

Кони отпи с наслада от тъмната ароматна напитка — беше свикнала с наситения му вкус.

— Аз съм Стефан — обяви водачът, — вие, мадам, предполагам, сте „Лавандула“, тъй като сте единствената дама.

— Моето кодово име е „Нарушител“ — представи се Джеймс.

— „Прагматик“ — обади се и непознатият агент.

— Приветствам ви от името на Франция. Имаме огромна нужда от професионални британски агенти — каза Стефан. — За няколко дни арестуваха голяма част от колегите ви, особено в Париж. Не знаем каква съдба ги е сполетяла, но вярваме, че сред тях сигурно се е внедрил предател, щом Гестапо ги излови така успешно. Мога да ви посъветвам единствено да не се доверявате никому — наблегна той. — А сега е добре да поспите, докато имате възможност. Аз ще остана на пост и ще ви вдигна, ако изскочи нещо. Лека нощ.

Стефан излезе и запали цигара още преди да затвори вратата. Тримата агенти легнаха върху твърдите палети.

— Лека нощ, драги — обади се Джеймс, — спокойни сънища.

— Сигурно няма и да мигна — каза Прагматик, но не след дълго Кони чу тихо похъркване от другия край на колибата.

— Кони? — Беше Джеймс.

— Да?

— Май този път не е на игра, а?

— Не — съгласи се тя. От кафето на празен стомах и вълнение я мъчеха киселини. — Не е.

 

 

Явно някак беше успяла да се унесе в сън, защото, когато Джеймс я събуди, през прозорчето се процеждаше светлина.

— Ставай, поспаланке — каза Джеймс. — Чакат ни отвън.

Беше си легнала с дрехите, затова й оставаше само да нахлузи чорапите и обувките си. Стефан стоеше отвън с някаква жена.

— Добро утро, Лавандула — поздрави я той. — Готова ли си за тръгване?

— Да, но… — Кони се огледа наоколо. — … Дали има къде да…? — Усети как бузите й пламват.

— Не разполагаме с тоалетна. Избери си някое местенце в гората — вдигна рамене мъжът и се обърна да каже нещо на Джеймс.

Кони си хареса едно закътано място зад едно дърво. Когато се върна, Джеймс, другият агент и жената вече потегляха с колелата.

— Успех — пошушна тя на Джеймс. — Дано скоро пак се съберем.

— Дай, боже — отвърна Джеймс с изпито, напрегнато лице. — Междувременно ще се постарая да разбия швабите на пух и прах, за да си ходим вкъщи.

— Стискам палци — каза Кони с окуражителна усмивка и го загледа как криволичи с велосипеда през гората след следите от гумите на другите двама.

— Ще поизчакаме да се отдалечат няколко километра — каза Стефан. — Ако някой наблюдава, ще се усъмни, като види от гората да излизат много велосипедисти наведнъж. Кафе?

— Благодаря. — Кони седна на прага и обърна лице към слънцето, което вече се издигаше над дърветата и шареше тревата през клоните им.

— Така, Лавандула, ще ти разкажа какво те чака оттук нататък. — Стефан й подаде порцеланова чаша кафе и седна до нея на прага, като си запали поредната цигара. — Несъмнено са те информирали, че ще се присъединиш към мрежата „Учен“ — най-голямата ни организация, която обхваща Париж и околностите.

— Да — потвърди Кони.

— За жалост ни уведомиха, че Гестапо е арестувало няколко членове на „Учен“, включително Прогрес — водача им.

— Предупредиха ме, че е възможно да имате повече информация — отвърна Кони, отпивайки от кафето си.

— Нямаме вести и от радиста на Прогрес, което ни навежда на мисълта, че и той е арестуван. — Стефан смачка фаса с крак. — Преди три дни получих телеграма, че ще те чакат на гарата в Монпарнас, но кой точно ще те посрещне, мога само да гадая. — Стефан веднага запали още една цигара. — На този етап е прекалено рисковано да те придружавам — от щабквартирата ни предупредиха да се спотаим, докато не се изясни ситуацията, затова ще се наложи да пътуваш сама.

— Разбирам. — Кони стисна чашата като талисман, сякаш топлият порцелан щеше да укроти нервите й.

— Тъй като кодовото ти име все още не е попаднало в досиетата на Гестапо, е малко вероятно да събудиш подозрения по време на пътуването си — увери я той. — Осъзнавам, че те хвърляме в дълбокото още с пристигането ти, но трябва да изпратим непознат на швабите разузнавач в Париж. Приемаш ли задачата?

— Разбира се.

— По уговорка имате среща в чакалнята пред будката за цигари. Ще купиш кутия „Голоаз“ и ще я изпуснеш на земята уж по невнимание. После ще я вдигнеш и ще запалиш цигара с клечка от тази кутия. — Стефан извади от джоба си кибритена кутийка и й я подаде. — При този сигнал ще те заговори един мъж. Тръгни с него и той ще те отведе в една от тайните ни квартири.

— А ако не се появи? — попита Кони.

— В такъв случай ще знаеш, че нещо се е объркало. Добре ли познаваш Париж?

— Да, следвала съм в Сорбоната.

— Тогава лесно ще откриеш този адрес. — И Стефан й подаде лист хартия.

— Апартамент седемнайсет, „Рю дьо Рен“ — прочете Кони на глас адреса. — Познавам улицата като дланта си.

— Хубаво. Трябва да подминеш сградата, да стигнеш края на улицата и после да се върнеш по отсрещния тротоар. Ако има гестаповец на улицата или в кола на ъгъла, значи квартирата е била разкрита. Запомни ли всичко?

— Да. А ако отпред не се виждат гестаповци?

— В такъв случай се качваш на третия етаж. Чукваш първо два пъти на вратата, после — три пъти и би трябвало да ти отворят. Ще им кажеш, че не те е чакал посрещач и че те изпраща Стефан — обясни й той.

— Ясно — Кони запомни адреса от бележката, която Стефан скоропостижно взе от ръцете й и я запали. — Как да постъпя, ако никой не ми отвори?

— В апартамент седемнайсет би трябвало да има човек през цялото денонощие. Ако никой не ти отвори, значи мрежата ни е била компрометирана и агентите са се покрили. При това положение ще бъде рисковано да ги издирваш. — Стефан въздъхна и дръпна дълбоко от цигарата. — В най-краен случай ще отидеш при един приятел. Не е част от никоя мрежа, нито от УСО, но е безусловно отдаден на каузата ни. Убеден съм, че ще ти подаде ръка. Намери този адрес. — Стефан извади още едно листче от джоба си и й го даде. — Там питай за „Герой“.

Кони прочете новия адрес явно изненадана.

— Намира се на „Рю дьо Варен“. Едни семейни приятели живееха там.

— Явно семейството ти се е движело в по-елитни среди. Това е един от най-проспериращите квартали на Париж — обясни Стефан, вирнал вежди.

— Ами… ако не открия и Герой…? — попита боязливо Кони. — Вдигам ръце и се връщам обратно с влака ли?

— Мадам — Стефан смачка нервно фаса в тревата, — тогава ще трябва да впрегнеш ума си. Ще отседнеш в някой съседен пансион и ще го чакаш да се върне. Време е да потегляме. И запомни, че не бива да се разхождаш по парижките улици след полицейския час. Тогава е най-опасно.

Той влезе вътре, за да остави чашите, а Кони огледа старинните велосипеди, с които щяха да стигнат до гарата.

— А кой е Герой? — попита Кони, като закрепи куфарчето си не особено стабилно между кошницата и кормилото и възседна колелото.

— Тук имаме правило да не се задават излишни въпроси. Но гарантирам, че ще е повече от осведомен и ще намери начин да те свърже с незасегнат клон на „Учен“. След това, разбира се, ти трябва да осъществиш връзка с Лондон и да докладваш за ситуацията в Париж възможно най-скоро. Стига да е останал неарестуван радист в града — добави той свъсено.

За щастие велопътешествието до гарата мина без перипетии. Кони бе посещавала района преди войната и атмосферата в непознатото градче съвпадаше с френския пейзаж, който си спомняше, с изключение, разбира се, на флага със свастика над входа на кметството.

Докато й купуваше билет, Стефан си отваряше очите на четири.

— Трябва да тръгвам. Довиждане, мадам. — Целуна я сърдечно по бузите, сякаш бе обична роднина. — Пиши ни — добави, отново запали цигара и закрачи небрежно към колелото си, оставяйки Кони на перона.

Влакът пристигна точно в единайсет. Бъкмастър веднъж се бе пошегувал, че единственото преимущество на немската окупация е непривичната точност на френската транспортна система. Кони се качи в мотрисата и качи куфара си върху багажника. Когато влакът потегли огледа купето, откривайки познатото многообразие от хора. Празният й стомах изкъркори и тя затвори очи с надеждата, че монотонното тракане на влака ще я поуспокои. На всяка гара обаче облещваше очи, да провери за нови попълнения в купето й.

На гарата в Льо Ман трябваше да се прекачи. Купи си вчерашен сладкиш от будката на перона и седна на най-близката пейка, докато чака влака. Само на няколко крачки от нея първият германски полицай, на когото се натъкваше, разговаряше с началника на гарата.

Късно следобед влакът пристигна на гарата в парижкия квартал Монпарнас. Кони слезе от вагона заедно с потока пасажери и тръгна по перона, стискайки зъби при вида на първия контролен пункт. Служителите на Милис спряха няколко от спътниците й и преровиха куфарите им върху редицата дървени маси. Сърцето й беше напът да се пръсне от напрежение, макар че никой от френските полицаи не й обърна внимание.

Безкрайно развълнувана от това, че й се беше разминало, тя огледа чакалнята, търсейки будката за цигари, където трябваше да я чака посрещачът. Гарата беше претъпкана с работници, които се прибираха вкъщи, но най-накрая съзря будката в ъгъла и тръгна натам. Следвайки плана, купи кутия „Голоаз“. Докато събираше рестото, си изпусна цигарите на пода.

— Ah, mince alors!^[2] — измърмори под нос, вдигна пакета и извади цигара. Запали я възможно най-небрежно с кибритена клечка от кутийката на Стефан, оглеждайки се наоколо, за да види дали някой не се отделя от тълпата и не тръгва към нея.

Кони изпуши цялата цигара, но никой не я заговори. Стъпквайки фаса, погледна часовника си и изсумтя, все едно се ядосваше на някого, задето закъсняваше. След десетина минути запали втора цигара със същата кибритена кутийка. И нея изпуши докрай.

След третата цигара вече беше сигурна, че срещата се е провалила.

— Минавам към план Б тогава — рече си тихо и напусна гарата, озовавайки се насред окупирания Париж.

„Рю дьо Рен“ не беше далеч. Наглед градът, който така добре познаваше, не се беше променил, затова разходката й подейства освежаващо. В такава топла лятна вечер, когато забързани парижани се тълпяха по улиците, човек лесно можеше да забрави, че бушува война.

Кони стигна „Рю дьо Рен“ на смрачаване. Намери адреса и докато вървеше по отсрещния тротоар, умишлено подмина жилищната сграда, докато очите й скришом шареха, нащрек за опасности. Стигна до края на улицата, пресече я и се върна по другия тротоар, като внезапно реши, че куфарчето ще я издаде.

Когато най-накрая се озова пред главния вход на сградата, тръгна целеустремено към вратата и натисна уверено дръжката. Прекоси фоайето по мраморния под и стъпките й заотекваха по широкото стълбище. Стигна до третия етаж, сви вдясно към номер седемнайсет и като си пое дълбоко въздух, почука два пъти, а после — още три пъти.

Никой не отвори. Кръвното й налягане очевидно скочи, защото усети как кръвта пулсира в ушите й. Изправена пред дилемата дали да изчака или да почука отново, реши да не рискува. Бяха й казали да пробва веднъж и трябваше да се изнесе оттук възможно най-бързо. Явно страховете на Стефан за съдбата на мрежата се бяха оправдали. Врътна се на пети и се запъти към стълбището, когато вратата на съседния апартамент се открехна леко.

— Мадам! — изсъска нечий глас. — Приятелите ви ги няма. Гестаповците ги погнаха вчера. Със сигурност наблюдават сградата. Не излизайте през главния вход. Има и задна врата, която води към вътрешния двор. Там ще видите една порта — боклукчиите я използват, като събират кофите. Тя ще ви изведе по тясна пътечка на друга улица. Не се бавете, госпожо!

Вратата моментално се затвори. За да не вдига шум, Кони свали обувките си, както я бяха учили, и припна надолу по стълбището с всички сили. В дъното на фоайето зърна вратата, към която я беше упътила съседката, и като се молеше да не попадне в капан, хукна през нея към задното дворче отвъд. Нахлузи обувките си, отвори решетъчната порта и закрачи по тясната пътечка с излаз към успоредна улица. Сви в обратната на „Рю дьо Рен“ посока и си наложи да се отдалечи бавно от първия си сблъсък с реална опасност.

След като се увери, че апартамент седемнайсет остана на достатъчно километри зад нея, Кони, прималяла от глад и адреналинов бум, си набеляза кафене с препълнени външни маси. Тъй като се опасяваше, че краката й ще откажат, ако не поседнеше за малко, намери празна маса и мушна куфарчето под нея. Огледа не особено разнообразното, но пък апетитно меню и си поръча сандвич. Когато й го донесоха, Кони го погълна настървено, поемайки си дълбоко въздух, за да прочисти мозъка си.

За пръв път се чувстваше така самотна в милионен град. И макар да имаше много познайници в Париж от студентските си години в Сорбоната, както и доста родственици по майчина линия, контактите със странични хора бяха строго забранени.

Фактът, че приятелското рамо и убежището бяха на една ръка разстояние, а всъщност недостижими, утежняваше още повече окаяното й положение. Изглежда, Стефан се беше оказал прав и членовете на мрежата й се бяха покрили пред заплахата от арест. Кони допи кафето си, съзнавайки, че й остава един-едничък вариант. Плати сметката, взе си куфара и тръгна по улицата.

Подскачайки до небето всеки път, щом чуеше трополенето на нацистко возило, Кони продължи в посока север и най-накрая се озова на „Рю дьо Варен“ — просторен, обрамчен с дървета булевард, където се издигаха луксозни богаташки къщи. Повечето се спотайваха с тъмни прозорци, но дори от разстояние си личеше, че на търсения адрес живеят хора. Всички прозорци светеха, а в една от предните стаи се виждаха и силуети на хора.

Кони си пое дълбоко въздух, пресече улицата, изкачи стълбището към входната врата и натисна звънеца. Почти веднага й отвори възрастна прислужница. Огледа я от глава до пети и изрече едно високомерно „Да?“.

— Идвам при Герой — обясни шепнешком Кони. — Моля, предайте му, че го поздравява Стефан — побърза да добави.

Отношението на прислужницата незабавно се стопли. По набръчканото й лице се изписа тревога.

— Моля ви, мадам, заповядайте и изчакайте тихо, докато го повикам — отстъпи жената настрана и я покани да влезе.

— Да разбирам ли, че си е вкъщи? — Облекчението прозираше в гласа й.

— Да, но… — По изражението на прислужницата се прокрадна несигурност. — Един момент, мадам.

Възрастната дама се загуби зад една от вратите по коридора, а Кони започна да оглежда с възхищение изтънчената антикварна мебелировка и елегантната извивка на внушителното стълбище, което красеше центъра на вестибюла. Обитателите на къщата очевидно водеха охолен живот и от познатия му дух Кони се почувства спокойна.

След малко се появи официално облечен тъмнокос господин, чийто висок ръст и фина, изваяна лицева структура мигновено го определяха като французин.

Мъжът тръгна към нея с протегнати ръце.

— Добър вечер, мила моя! — викна той възторжено и прегърна Кони. — Не очаквах да те видя тази вечер! — После й прошепна в ухото: — Имаме високопоставени гости и може да са те видели по стълбите. — След това продължи на висок глас: — Как пътува?

— Дълго — отвърна стъписано Кони.

— Французойка ли си? — пак прошушна директно в ухото й той, без да я пуска от обятията си.

— Да, семейството ми е от Сен Рафаел — обясни му тя шепнешком.

— Как се казваш?

— Констанс Шапел. Баронеса Дьо Монтен ми е леля.

— Чувал съм за тях. — Той изпита внезапно облекчение. — В такъв случай си ми втора братовчедка. Качи се горе със Сара. После ще говорим. — Пусна я и проговори с нормален глас. — Пътуването от Юг е толкова уморително в наши дни, особено с всичките тези проверки. Отиди да се поосвежиш и те очакваме долу, скъпа ми Констанс.

От изражението в очите на домакина й стана ясно, че тя няма избор. Той се обърна към гостната и бутна вратите, за да влезе в стаята.

През отворилата се пролука Кони мярна няколко германски униформи.