Лусинда Райли
Лавандуловата градина (3)

3

Емили чу колата на Жерар, когато излизаше от имението рано на следващата сутрин. Лежеше в тясното легло, където спеше още от малка. Прозорците бяха със северозападно изложение, така че в стаята не проникваше много утринно слънце. Естествено, размишляваше тя, вече нищо не я спираше да си избере която и да е от разкошните, просторни спални в предната част на къщата, с огромните им прозорци, предлагащи изглед към градината и лозята.

Фру-Фру, която така усилено бе скимтяла снощи, че накрая Емили я пусна върху леглото си, се разджавка до вратата, сигнализирайки, че е време за сутрешните процедури.

Емили слезе в кухнята, направи си кафе и тръгна сънливо по коридора към библиотеката. Високото помещение, което баща й неизменно държеше тъмно, за да предпази книгите, бе запазило онази позната приятна миризма на вехто. Остави чашата кафе върху тапицираното с кожа поочукано бюро на баща си, отиде до един от прозорците и вдигна дървения капак. Милион прашинки напуснаха скривалищата си при внезапното непривично раздвижване на въздуха и затанцуваха оживено пред меките снопове светлина.

Емили седна на диванчето до прозореца и плъзна поглед по високите рафтове с книги. Нямаше представа, колко е общият брой на книгите. Баща й бе прекарал по-голямата част от последните си години в каталогизиране и обогатяване на колекцията си. Стана и бавно обиколи стаята, килвайки назад глава, за да обхване с поглед рафтовете, най-малко три пъти по-високи от нея. Имаше усещането, че досущ като стоически стражи те също изучаваха нея — новата им господарка — и се чудеха каква ли съдба ги очаква.

Емили си спомни как седеше с баща си в същата тази стая и играеха на „Азбука“ — тя си намисляше комбинация от две букви от азбуката, а баща й тръгваше из библиотеката, за да търси автор, в чиято книга се срещаха нейните буквички. Рядко не изпълняваше задачата. Дори когато Емили се правеше на хитруша и измъдряше комбинации от рода на „жс“ и „зс“, баща й все намираше по някоя пожълтяла, оръфана книга от незнаен китайски философ или пък някоя тъничка антология от незапомнен руски поет.

Въпреки че с години бе наблюдавала работата на Едуар в библиотеката, сега й се щеше да бе обръщала по-голямо внимание на еклектичните методи, които баща й прилагаше в каталогизирането и описването на книгите. Само от един поглед към рафтовете й ставаше ясно, че не е разчитал на нещо толкова елементарно, като азбучния ред. Върху полицата пред нея имаше творби на Дикенс, Платон и Ги дьо Мопасан.

Освен това съзнаваше, че предвид внушителните размери на колекцията списъкът, който баща й беше успял да въведе в счетоводните книги върху бюрото, щеше да е само върхът на айсберга. Едуар откриваше всяко заглавие от библиотеката си в рамките на секунди, но бе отнесъл това си тайно умение в гроба.

— Какво ще ви правя, ако реша да продам къщата? — прошепна Емили на книгите.

Те й отвърнаха с мълчаливи погледи; хиляди осиротели деца, поверили бъдещето си в нейните ръце. Емили се отърси от мъглите на миналото. Не биваше да се разнежва. Ако решеше да продаде имението, щеше да намери нов дом на книгите. Затвори капака на прозореца и излезе от стаята, оставяйки книгите на пещерния им сън.

Емили прекара останалата част от сутринта в изучаване на всяко ъгълче на имението, ненадейно отваряйки очи към очарованието на двестагодишния декоративен фриз на тавана във великолепната гостна, на някога елегантната, но вече пооръфана френска мебелировка, на множеството картини, обсипали стените.

По обед отиде в кухнята за чаша вода. Изпи я жадно, задъхана от вълнение, сякаш току-що се бе събудила от кошмар. Красотата, на която се беше възхитила за пръв път сутринта, през целия й живот се бе простирала край нея, но за съжаление не бе я забелязала до този момент. Чувстваше, че се случва странен поврат — вместо да възприема наследството и семейната си принадлежност като омразно въже около врата си, усещаше първите следи на приятно оживление.

Тази прекрасна къща, която преливаше от уникални вещи, бе лично нейна.

Споходена от внезапен глад, Емили прерови хладилника и кухненските шкафове, но напразно. Взе Фру-Фру под мишница, отиде до колата, сложи я върху пасажерската седалка и потегли към Гасен. Там се изкачи по стръмното древно стълбище, виещо се през селото към кацналия на билото булевард, където бяха баровете и ресторантите, и си хареса маса в края на терасата, за да може да се любува оттам на внушителната крайбрежна гледка. Поръча малка гарафа розе и салата и се отпусна под жарките лъчи на обедното слънце, давайки воля на хаотичните си мисли.

— Простете, госпожице, но вие ли сте Емили дьо ла Мартиниер?

Засенчвайки очи с ръка, Емили вдигна поглед към мъжа, застанал до масата й.

— Да? — отвърна въпросително тя.

— Приятно ми е да се запознаем. — Мъжът протегна ръка. — Казвам се Себастиан Карадърс.

Емили му подаде колебливо ръка.

— Познавам ли ви?

— Не.

Направи й впечатление, че френският му е отличен, но все пак с английски акцент.

— В такъв случай може ли да се поинтересувам откъде ме познавате? — Усети високомерната нотка в гласа си и я отдаде на нерви.

— Дълга история, която с удоволствие бих споделил с вас при подходящи обстоятелства. Очаквате ли компания? — попита я непознатият, сочейки към празния стол отсреща й.

— Ами… не — поклати глава тя.

— Тогава позволявате ли да седна и да ви обясня?

Преди да успее да откаже, Себастиан издърпа стола и се настани от другата страна на масата. Сега, когато слънцето не я заслепяваше, имаше възможност да го поогледа — строен мъж горе-долу на нейна възраст, със стилно ежедневно облекло. Имаше леко луничав нос, кестенява коса и притегателни лешникови очи.

— Съжалявам за смъртта на майка ви — отбеляза той.

— Благодаря. — Емили пийна малко вино и аристократското й възпитание веднага се обади: — Може ли да ви предложа чаша розе?

— Много мило. — Себастиан извика келнера.

Донесоха му чаша и Емили я напълни от гарафата.

— Откъде научихте за смъртта на майка ми? — поинтересува се тя.

— Не е голяма тайна във Франция — отвърна Себастиан със съпричастен поглед. — Известна жена беше. Ако позволиш, може ли да изкажа съболезнованията си? Не се съмнявам, че ти е много тежко.

— Така е — отвърна Емили сковано. — Англичанин значи?

— Точно в целта! — Себастиан врътна театрално очи от ужас. — А толкова се стараех да прикрия акцента си. Да, англичанин съм, спипа ме. Изкарах едногодишен курс по изящни изкуства в Париж. И без бой си признавам, че съм запален франкофил.

— Аха — измрънка Емили. — Но…

— Права си — съгласи се той, — това не обяснява откъде знам, че си Емили дьо ла Мартиниер. Е — Себастиан вдигна вежди многозначително, — връзката помежду ни води началото си още от далечното минало.

— Да не би да сме роднини? — Емили моментално се сети за предупреждението на Жерар.

— Не, определено не — усмихна се той, — но пък баба ми беше наполовина французойка. Наскоро научих, че е работила в тясно сътрудничество с Едуар дьо ла Мартиниер, твоя баща, по време на Втората световна война.

— Ясно. — Емили не знаеше почти нищо за миналото на баща си. Единствено, че не обичаше да говори за него. Въпросът за мотивите на англичанина продължаваше да я гложди. — Не съм особено наясно с този период от живота на баща ми.

— И при мен беше същото, докато баба не ми разкри малко преди смъртта си, че се е подвизавала тук по време на окупацията. Освен това ми разказа, че Едуар е бил храбър — добави Себастиан.

От това неочаквано откритие тя се вцепени.

— Не знаех… Все пак съм се родила, когато баща ми вече е бил на шейсет, повече от двайсет години след края на войната.

— Разбирам — каза Себастиан.

Емили отпи солидна глътка вино:

— Пък и не беше от хората, които парадират с постиженията си.

— Е, Констанс, баба ми, несъмнено хранеше огромно уважение към него. Разказвала ми е и за прекрасното имение в Гасен, където я е настанил по време на престоя й във Франция. Къщата е в непосредствена близост до селото, доколкото знам?

— Да — потвърди Емили точно когато й сервираха салатата. — Ще хапнеш ли нещо? — покани го пак от любезност.

— Стига да нямаш нищо против компанията ми — да.

— Ще ми бъде приятно.

Себастиан си поръча и келнерът се оттегли.

— И така, какво те води в Гасен? — поинтересува се Емили.

— Чудесен въпрос — подхвана Себастиан. — След като завърших изящни изкуства в Париж, реших да се посветя на кариера в тази сфера. Излагам произведения в малка лондонска галерия, но прекарвам голяма част от времето си в търсене на ценни картини, които издирват заможните ми клиенти. Дойдох във Франция, за да убедя притежателя на една творба на Шагал да ми я продаде. Въпросният господин живее в Грас, който, както знаеш, е недалеч оттук — обясни той. — Случайно прочетох във вестника за майка ти, което пък ме подсети за връзката на баба ми със семейството ти. Затова ми хрумна да намина и да видя с очите си имението, за което съм слушал толкова много. Това безспорно е най-красивото село.

— Така е — отвърна Емили, объркана от странния разговор.

— Та, Емили, ти в имението ли живееш?

— Не — отговори тя с неприятното чувство, че е попаднала на разпит. — В момента живея в Париж.

— Толкова приятели имам там! — възкликна Себастиан. — Надявам се някой ден да имам шанса да прекарам повече време във Франция, но в момента работя по въпроса да си изградя репутация във Великобритания. Огромно разочарование е, че не успях да подсигуря картината на Шагал за клиента си. Това щеше да е първата ми сделка в професионалната лига.

— Съжалявам — отбеляза тя.

— Благодаря ти. Ще го преживея. Дали пък по стените на приказното ти имение не висят безценни картини, които само си чакат купувача, а? — В очите на Себастиян блещукаше иронична искрица.

— Не мога да кажа със сигурност — отвърна откровено Емили. — Тепърва предметите на изкуството в имението ще се оценяват.

— Убеден съм, че ще се обърнеш към най-вещите парижки експерти за установяване автентичността и стойността на колекцията. Но ако междувременно ти потрябва посветен в бранша помощник, с удоволствие бих се отзовал. — Докато му сервираха сандвича „Крок мосю“, Себастиан извади от портфейла си визитна картичка и я плъзна към Емили. — Ще се увериш, че съм сведущ — натърти той. — Мога да ти осигуря препоръки от клиентите ми, ако желаеш.

— Много мило от твоя страна, но семейният ни нотариус е поел нещата в свои ръце. — Емили долавяше надменността в собствения си глас.

— Напълно те разбирам — увери я той и като допълни чашите им, се зае със сандвича си. — И така — побърза да смени темата, — с какво си запълваш времето в Париж?

— Работя като ветеринар в голяма клиника в Дьо Маре. Заплащането не е особено добро, но пък работата ми допада — обясни тя.

— Сериозно? — Себастиан вдигна едната си вежда. — Учудваш ме. Като имам предвид произхода ти, предположих, че се занимаваш с нещо бляскаво, ако изобщо ти се налага да работиш.

— Да, всички така предполагат… Извинявай, но наистина трябва да тръгвам. — Тя даде знак на келнера да й донесе сметката.

— Прости ми, Емили, прозвуча дребнаво от моя страна — побърза да се извини Себастиан. — Всъщност смятах да те поздравя за избора ти. Наистина не исках да те засегна.

Внезапно я връхлетя непреодолимо желание да се махне от този непознат и наглите му въпроси. Тя се пресегна за чантата си, извади няколко франка от портмонето и ги остави на масата.

— Приятно ми беше да се запознаем — изстреля, грабна Фру-Фру и пъргаво се отдалечи. Заслиза по стръмното стълбище към колата си, колкото можеше по-чевръсто. Чувстваше се нелепо. Бе разстроена и оскърбена.

— Емили! Почакай, моля те!

Умишлено не обърна внимание на виковете на Себастиан и продължи уверено надолу по каменните стъпала.

— Чуй ме — подхвана той задъхан, когато я настигна. — Много съжалявам, ако съм те обидил. Май имам такава склонност… — Мъчеше се да не изостава от нея, но тя не забави темпото. — Ако има някакво значение, то и аз съм роден със своето бреме. Включително рухнало имение в йоркшърската пустош, което някак си трябва да реставрирам, за да не се срути, и то, при положение че нямам пукната пара.

Когато стигнаха до колата, на Емили не й остана друго, освен да спре.

— Защо тогава не го продадеш?

— Защото е част от наследството ми и… — Той сви рамене: — Сложно е за обяснение. Както и да е, опитвам се не да те разчувствам, а само да ти обясня, че знам какво е да съдят за теб по миналото ти. И аз съм в същото положение.

Емили ровеше мълчаливо из чантата си за ключовете на колата.

— Нямам за цел да се съревновавам с теб — продължи Себастиан, — просто държа да знаеш, че разбирам какво ти е.

— Благодаря. — Тя успя да намери ключа. — Трябва да тръгвам.

— Прощаваш ли ми?

Тя се обърна към него, ядосана на собствената си сантименталност, но напълно неспособна да я овладее.

— Аз просто… — Докато тя се мъчеше да изнамери правилните думи, погледът й попадна на тучния пейзаж под хълма. — Искам хората да съдят за мен по мен самата.

— Разбирам те, наистина. Виж какво, няма да те задържам повече, но ми беше приятно да се запознаем. — Себастиан протегна ръка. — Успех във всичко.

— Благодаря. Довиждане.

Емили отключи колата и пусна изнервената Фру-Фру на пасажерската седалка. Седна зад волана, запали двигателя и тръгна бавно надолу по билото, опитвайки се да проумее защо бе реагирала така крайно. Вероятно понеже бе свикнала с официалния френски протокол за първите срещи, а откровеността на Себастиан я бе сварила неподготвена. Човекът просто се опитваше да проведе приятелски разговор. Проблемът беше в нея. Себастиан беше докоснал болезнено място и реакцията й говореше красноречиво за това. Видя го да крачи надолу по хълма на няколко метра пред нея и съвестта моментално я загриза.

„На трийсет години си вече“, нахока се Емили. Имението Дьо ла Мартиниер си беше лично нейна собственост и можеше да прави с него, каквото си поиска. Крайно време беше да започне да се държи като възрастен човек, а не като разглезено хлапе.

Настигна Себастиан, пое си дълбоко въздух и свали прозореца:

— Бил си толкова път, за да видиш имението, Себастиан, че ще е срамота да не довършиш започнатото. Позволи ми да те закарам дотам.

— Само ако си сигурна, че… — Върху лицето на Себастиан бе изписана изненадата му, която се чувстваше и в гласа му. — Така де, много ще се радвам да го видя, особено в компанията на човек, който го познава като дланта си.

— В такъв случай заповядай. — И тя се протегна да му отключи пасажерската врата.

— Благодаря ти. — Той се качи и потеглиха по нанадолнището. — Ужасно се срамувам от постъпката си. Сигурна ли си, че ми прощаваш?

— Себастиан — въздъхна Емили, — грешката е не в теб, а в мен. Предполагам, един психолог би нарекъл всяка препратка към семейството ми в това отношение „стимул“. Трябва да се контролирам.

— Е, всички си имаме такива в изобилие, особено тези, които са израснали в обкръжението на преуспели и влиятелни роднини.

— Майка ми определено беше силен характер — съгласи се Емили. — Остави празнота в много човешки сърца като ни напусна. Както ти каза, трудно се следва подобен пример. А аз открай време си знам, че не съм способна.

Емили се позачуди дали двете чаши вино по време на обяда не са й развързали езика. Незнайно защо вече не й беше неудобно да споделя с него. Излиянието й действаше едновременно и вълнуващо, обезпокоително.

— Аз пък не мога да кажа същото за моята майка, или „Виктория“, както държеше да я наричаме — призна Себастиан. — Дори не си я спомням. Родила ни е двамата с брат ми в някоя си хипарска комуна в Щатите. Когато съм бил на три, а брат ми — на две, ни е завела в Англия и ни е тръснала на баба и дядо в Йоркшър. След броени седмици пак е забягнала нанякъде и ни е изоставила. И оттогава — ни вест, ни кост.

— О, Себастиан! — възкликна Емили шокирана. — Не знаеш даже дали е жива?

— Не — потвърди той, — но баба ни се оказа истинска героиня. Толкова малки бяхме, когато й увиснахме на ръцете, че реално Констанс прие ролята на наша майка. И с ръка на сърцето мога да ти заявя, че като нищо бих подминал биологичната си майка на улицата.

— Извадили сте късмет с такава баба, но все пак не ви е било лесно — изказа състраданието си Емили. — Ами баща ви — знаете ли кой е?

— Не. В интерес на истината с брат ми не сме убедени, че сме от един и същ баща. Несъмнено сме коренно различни. Както и да е… — Себастиан впери поглед в далечината.

— Познаваш ли дядо си?

— Почина, когато бях на пет. Беше свестен човек, но се е сражавал на Северноафриканския фронт по време на войната и поради травмите бе инвалидизиран за цял живот. Двамата с баба ми имаха специална връзка. Клетата жена загуби не само възлюбения си съпруг, но и дъщеря си. Мисля, че единствено ние с брат ми й давахме сили да продължи напред. Беше уникална, на седемдесет и пет редеше зидове и си остана веселячка чак докато не се поболя. Не вярвам да има много такива хора по света. — В гласа му се прокрадна тиха тъга и той потъна в мисли. — Извинявай — каза внезапно, — много се разприказвах.

— Напротив. Успокоително е да знам, че и други хора са израснали в тежки условия. Понякога ми се струва — въздъхна Емили, — че паметното минало не е по-малко жестока съдба от липсата на минало.

— Напълно съм съгласен. — Себастиан кимна, сетне се усмихна широко: — Майко мила, ако някой ни чуеше, щеше да реши, че сме разглезени, привилегировани сополанковци, отдали се на самосъжаление. Така де — поне не спим по улиците, нали?

— Прав си. Ама какво знаят хората? Особено пък за мен. Вечно гадаят. Никой не си прави труда първо да ме опознае. Погледни — тя посочи напред, — ето го имението, в онази долинка.

Себастиан насочи запленен поглед към изящната бледорозова сграда в далечината, сгушена в полите на хълма. Изсвирука впечатлен.

— Изключително красива е, точно такава, каквато баба ми я описваше. И пълна противоположност на семейния ни дом в неприветливия пущинак на Йоркшър. Въпреки че и Блекмур Хол си има своя, макар и различен, чар; суровият пейзаж му придава драматичност — добави той.

Емили сви по дългата алея към имението и заобиколи къщата, за да паркира отзад. Спря и двамата слязоха от колата.

— Сигурна ли си, че имаш време да ме развеждаш насам-натам? — погледна я притеснено Себастиан. — Можем да го оставим за друг ден.

— Не, няма проблем — увери го Емили и тръгна към къщата с Фру-Фру, а Себастиан я последва през фоайето към кухнята.

Обиколиха всички стаи, спирайки от време навреме, за да може Себастиан да огледа ту някоя картина, ту антикварните мебели и завидната колекция от предмети на изкуството, които прашасваха недооценени върху полици, бюра и маси. Като влязоха във всекидневната, Себастиан моментално се стрелна към една от картините.

— Тази ми напомня „Luxe, Calme et Volupté“, която Матис е нарисувал през 1904 година по време на престоя си в Сен Тропе. Щрихът е подобен. — Себастиан плъзна пръсти на милиметри от платното. — Само че тази е чист крайбрежен пейзаж, без фигурите.

— „Лукс, спокойствие и наслада“ — повтори Емили на английски. — Спомням си, че татко ми четеше стихотворението на Бодлер.

— Да. — Себастиан се обърна към нея с очи, светнали от вълнение, че е запозната с творбата. — Матис е използвал „Limitation au Voyage“ като вдъхновение за картината си. — Той отново насочи вниманието си към платното на стената. — Доколкото виждам, не е подписана, освен ако автографът не е скрит под рамката. Възможно е да е била един вид тренировка за истинската картина. Особено, при положение че Матис се е намирал в Сен Тропе в периода, когато е развил този си стил на рисуване с точки. А Сен Тропе е на един хвърлей разстояние оттук, нали?

— Баща ми се е запознал с Матис в Париж — вмъкна Емили. — Доколкото знам често е посещавал приемите, които баща ми е организирал за интелигенцията в града. Татко беше голям почитател на творчеството му и редовно го споменаваше, но не мога да кажа със сигурност дали е гостувал в имението.

— Подобно на редица други художници и писатели Матис също е прекарал годините на Втората световна война в Южна Франция, далеч от опасността. Матис ми е абсолютна страст. — Себастиан се тресеше от вълнение. — Позволяваш ли да я сваля от стената, за да проверя дали има посвещение на гърба й? Често художниците подаряват картини на благодетелите си. Възможно е баща ти да е бил един от тях.

— Да, разбира се. — Емили застана до Себастиан, който подхвана внимателно рамката и я откачи от стената, разкривайки квадрат от видимо по-тъмен тапет. Обърна картината в ръцете си, за да огледат гърба й, но платното беше празно отзад.

— Е, нищо, не е краят на света — успокои я Себастиан. — Ако Матис я беше подписал, само щеше да ни затрудни в доказването на автентичността й.

— Наистина ли мислиш, че е оригинал?

— Като се вземат предвид историята, която току-що ми разказа, и запазената марка точков рисунък, с който Матис е експериментирал в периода, свързан с „Luxe, Calme et Volupté“, бих казал, че изобщо не е изключено. Естествено, ще е нужно потвърждението на експерт.

— А ако се окаже, че в действителност е оригинал на Матис, доколко ценна е според теб? — попита Емили.

— Тъй като няма автограф, не бих си позволил да дам твърда оценка. Матис е бил изключително плодовит и е живял доста дълго. Искаш да я продадеш ли?

— И този въпрос предстои да се изясни. — Емили сви рамене уморено.

— Е — подхвана Себастиан, докато грижливо връщаше картината на мястото й, — разбира се, мога да те свържа с експерти, които да проверят автентичността на картината, но съм сигурен, че нотариусът ти ще предпочете да използва свои хора. Все пак ти благодаря, че ми я показа, както и останалата част от това приказно имение.

— Удоволствието беше мое — каза Емили, извеждайки го от всекидневната.

— Знаеш ли — Себастиан се почеса по главата насред внушителния вестибюл, — ако не ме лъже паметта, баба ми беше споменавала за недостижимата колекция от ценни книги, която имала честта да разгледа тук.

— Не те лъже паметта. — Емили осъзна, че неволно беше изключила библиотеката от обиколката. — Насам. Ще ти я покажа.

— Благодаря, стига да не те затруднявам.

— Не.

Себастиан реагира с подобаващ възторг, когато влезе в библиотеката.

— Боже мой! — възкликна той, пристъпвайки бавно край рафтовете. — Колекцията е чисто и просто баснословна. Кой знае колко ли книги има? Петнайсет-двайсет хиляди може би?

— Нямам никаква представа.

— Каталогизирани ли са? Имат ли някаква специална подредба?

— Подредени са по усмотрение на баща ми и на неговия баща преди това. Семейството е започнало да колекционира книги преди повече от двеста години. За по-новите попълнения мога да твърдя, че са каталогизирани. — Емили посочи счетоводните книги с кожени подвързии върху бюрото на баща й.

Себастиан отвори едната, запрелиства страниците и заоглежда стотиците редове, изписани с образцовия почерк на Едуар.

— Съзнавам, че не ми влиза в работата, Емили, но, казвам ти, тази колекция е удивителна. От каталога си личи, че баща ти се е сдобил с много изключително редки първи издания в допълнение към ценните книги, които е заварил в библиотеката. Няма да се учудя, ако се окаже, че това е една от най-внушителните колекции на антикварни книги във Франция. Редно е да се каталогизират в професионална база данни.

Емили седна в коженото кресло на баща си, обзета от чувство на безсилие.

— Божичко — промърмори, — имам чувството, че постоянно изникват нови и нови задачи. Май излиза, че работата по официалните дела на нашите ще е редовна.

— Но пък резултатът ще си струва — насърчи я Себастиан.

— Да, обаче имам друг живот и си го харесвам. Този тук е прекалено скучен и… — Емили се канеше да каже „безобиден“, но усети, че ще прозвучи странно. — … подреден.

Себастиан отиде до бюрото и коленичи до нея, облягайки ръка на стола й за опора.

— Разбирам те, Емили, наистина. И ако държиш да се върнеш към онзи си живот, то просто трябва да откриеш доверени хора, които да поемат нещата в свои ръце.

— И кои са тези доверени хора? — попита Емили неопределено.

— Нали ми спомена за нотариуса ви например — предложи Себастиан. — Защо не му повериш организационните въпроси?

— Да, но… — Сълзи започнаха да парят очите й. — Не мога просто да се измъкна. Дължа го на фамилията си и на дългата й история.

— Емили — подхвана приятелски Себастиан, — съвсем в началото си, нормално е да се чувстваш безсилна. Майка ти е починала едва преди няколко седмици. Още си в шок, скърбиш. Защо не си дадеш малко време, за да вземеш решението си на бистра глава? — Потупа я по ръката и се изправи. — Трябва да тръгвам, но имаш визитката ми и дано да съм успял да те убедя, че съм насреща. Според мен това имение и най-вече картините, разбира се, са манна небесна. — Той се усмихна. — Както и да е, почти сигурно е, че ще поостана в Гасен, затова, ако решиш да ме ангажираш с проверката на автентичността на картината, просто ми се обади на мобилния — номерът е на визитката.

— Благодаря ти — каза Емили и опипа джоба си за визитната картичка.

— С удоволствие ще разпитам колегите ми от Париж кои са най-реномираните търговци на ценни книги и антикварни мебели. Каквато и съдба да очаква имението — добави Себастиан, — най-малкото ще е добре да си наясно със стойността на наследството си. Предполагам, родителите ти са имали все някаква застраховка?

— Нямам представа. — Тя сви рамене, но малко се съмняваше, като познаваше баща си. Реши, че трябва да попита Жерар. — Оценявам съвета ти. — Емили също се изправи. Усмихна му се сдържано, после го поведе към задния вход, където беше паркирана колата. — Съжалявам, че стана свидетел на… емоциите ми. По принцип не съм такава. Може някой път да ми разкажеш историите на баба ти за военните години.

— С удоволствие. И моля те, не се извинявай — добави Себастиан, докато се настаняваха в колата. — Не само си загубила родител, но и носиш доста тежка отговорност.

— Ще се справя някак. Нямам избор. — Емили запали двигателя и тръгна по алеята.

— Сигурен съм. Както вече казах, ако мога да ти окажа помощ с нещо, знаеш как да ме намериш.

— Благодарна съм ти.

— Наел съм вила малко по-надолу. — Себастиан посочи отбивката вляво. — Можеш да ме оставиш тук, за да се поразходя. Денят е прекрасен.

— Добре. — Емили спря. — Още веднъж ти благодаря.

— Пази се, Емили. — И той слезе от колата, махна й и тръгна надолу по пътя.

Емили обърна колата и се прибра в имението. Посрещнаха я абсолютна празнота и осезаема липса на човешко присъствие и за да преодолее неприятното чувство, тръгна безцелно да обикаля тихите стаи.

С настъпването на вечерта захладня и Емили се настани край кухненската печка с касулето^[1], което Марго й беше сготвила. Напоследък обаче нямаше апетит и Фру-Фру с радост се възползва от случая.

След вечеря залости задната врата и врътна ключа. После се качи на горния етаж и напълни с хладка вода древната, напластена с варовик вана. Можеше да се излегне цялата, което й навя мрачната аналогия за ковчег по неин размер. След като излезе от ваната и се подсуши, застана пред огледалото и пусна кърпата на земята, което бе крайно нетипично за нея. С известно усилие си наложи да огледа голото си тяло. Открай време го възприемаше като незадоволително оборудване, произволно придобито в игра на генетичната лотария. Тийнейджърските години бяха превърнали ниското набито хлапе в позакръглена девойка. Въпреки апелите на майка й да се храни по-умерено и здравословно към седемнайсетата си година Емили се отрече от безкрайните диети ту на краставица, ту на пъпеш, скривайки разочароващата си фигура в свободни и удобни дрехи. Природата си знаеше работата.

В същото време отказа да посещава повече приеми, чиято цел бе момичетата и момчетата на нейна възраст да влязат в елитния кръг. Организираха се от група майки, за да може отрочетата им да общуват с подобаващи връстници и потенциални брачни партньори от собствената им висша класа. Съревнованието за присъствие на събитието, посещавано от най-отбраните тийнейджъри на Франция, бе свирепо. Благодарение на потеклото си Валери можеше да привлече всеки, който й се стореше достоен член на собствения й кръг. Отказът на Емили да се явява на ключовите за светлото й бъдеще коктейли в най-прочутите имения на страната бе потресъл майка й.

— Как не те е срам да обръщаш гръб на семейната традиция? — беше се възмутила Валери.

— Мразя ги, маман. Представлявам повече от едно фамилно име и дебела банкова сметка. Съжалявам, но бях дотук.

Изучавайки в огледалото едрите си гърди, заобления ханш и добре оформените бедра, реши, че май е свалила килограми през последните няколко седмици. Дори самокритичното й око остана приятно изненадано. Макар че с такава костна структура никога нямаше да заприлича на нимфа, поне в никакъв случай не беше дебелана. Преди да успее да си открие дефект, докъдето неизменно щеше да се стигне, се махна от огледалото, облече си нощницата и се пъхна под завивките. Изгаси нощната лампа и се заслуша в заобикалящата я ненарушена тишина, питайки се какво ли беше я подтикнало към такъв несвойствен поглед върху собствената й голота.

Бяха минали шест години от последната й връзка, ако можеше да се нарече така. С Оливие — симпатичния нов ветеринар в парижката клиника, бяха издържали едва няколко седмици. Дори не я привличаше особено, но поне имаше топло тяло в леглото си нощем и човек, с когото да размени по няколко думи на вечеря; донякъде беше разсеял самотата й за известно време. В крайна сметка беше изчезнал от живота й съвсем очевидно заради липсата на усилие от нейна страна.

Емили не можеше да определи от какво се състои любовта — смесица от физическо привличане, сродни души… сляпо увлечение може би. Със сигурност обаче знаеше едно — никога досега не се беше влюбвала. Пък и кой би се влюбил точно в нея?

Цяла нощ се въртя в леглото, убедена, че мозъкът й всеки момент ще се пръсне под напора на решенията, които й предстоеше да вземе, и отговорността, с която нямаше кой друг да натовари. И за капак на всичко промеждутъците насън бяха обсебени от образа на Себастиан.

Дори по време на краткия му престой в имението беше изпитала странно чувство на сигурност. Струваше й се вещ, непоклатим и… да, доста привлекателен. Когато беше докоснал ръката й в библиотеката, за своя изненада Емили не беше подскочила както обикновено, когато някой нарушаваше границите на личното й пространство.

Вбеси се сама на себе си. Що за жалко и самотно съществуване водеше, щом някакъв си непознат, с когото бе прекарала едва няколко часа, оказваше такова влияние върху съзнанието й. Пък и за какъв дявол му е на преуспял красавец, като Себастиан, да се занимава с нея? Беше му под категорията и най-вероятно повече нямаше да го види. Освен ако не набереше номера от визитката и не го помолеше за помощ с оценката на картината на Матис, разбира се…

Емили поклати унило глава, съзнавайки, че за нищо на света не би събрала толкова смелост.

Щеше да се озове в задънена улица. Още преди години се беше уверила, че е най-добре да живее живота си сама. Така никой повече нямаше да я нарани и да я разочарова. Вкопчи се здраво в тази мисъл и най-накрая успя да се унесе в сън.