Лусинда Райли
Лавандуловата градина (14)

14

Кони прекара следващите няколко дни в двоумение, дали да разкрие пред Едуар намеренията на София, или не. Стореше ли го, предаваше доверието на единствената си приятелка в момента. От друга страна, ако си замълчеше, несъмнено излагаше трима им с Едуар и София на още по-голяма опасност.

София се бе отдръпнала от нея след спречкването им, затова Кони започна да запълва следобедите си с разходки по „Пон дьо ла Конкорд“ и намиращата се на отсрещния бряг на Сена градина на двореца Тюйлери, само и само да се измъкне от клаустрофобичната хватка на къщата и неразбираемите й обитатели. Един път, докато се връщаше по моста, насреща й изникна познато лице. Кони спря намясто шокирана, но велосипедистката отчете появата й единствено със зеления си поглед, а после я подмина, сякаш не я бе видяла.

Вениша…

Не се поддаде на силния си импулс да се увери, че наистина е била тя, а си наложи да не поглежда назад, опасявайки се, че може да ги наблюдават, и продължи към дома на Дьо ла Мартиниер. Някога дългата смолисточерна коса на Вениша бе късо подстригана, а дрехите й, за разлика от предишния й, набиващ се на око стил сега специално бяха подбрани в такива цветове, че да не привличат вниманието.

На другия ден по същото време Кони повтори разходката си по моста към градината, където седна на една пейка, любувайки се на разкошния червено-златист килим от есенни листа. Може би Вениша живееше наблизо… Гореше от желание да зърне онези познати очи отблизо, да прегърне нещо — някого — от миналото си.

Цяла седмица след това тя продължи да изпълнява ритуала в същия час, но от Вениша нямаше и следа.

 

 

Напоследък Фредерик посещаваше къщата много по-често от Фалк. Изникваше на прага им без предупреждение, макар че София никога не изглеждаше изненадана при появата му и го поздравяваше с неприкрита радост на входа на гостната. На Кони й оставаше единствено да се надява, че Едуар сам ще проумее какво се случва точно под носа му, но той често отсъстваше, а когато си беше вкъщи, изглеждаше отпаднал и разсеян. Затова Кони реши да запази опасенията си в тайна, макар че при всяка възможност натрапваше компанията си на двамата влюбени. В такива моменти незрящите, но повече от изразителни очи на София ясно й даваха да разбере, че не е желана, и след петнайсетина минути тя обикновено ги оставяше сами в гостната.

За своя радост бе открила така нужния й съюзник в лицето на Сара, която се бе грижила за София още от раждането й и изпитваше майчинска любов към момичето. Често, докато Кони се навърташе нервно пред вратата на гостната, Сара се приближаваше с думите:

— Моля ви, мадам, доверете ми се, ще се погрижа за безопасността на госпожица София.

Тогава Кони с благодарност се оттегляше от бдението си, спокойна, че София е в сигурни ръце. Сара й беше като втора майка.

 

 

Макар че нищо не се бе променило в ежедневния ритъм на домакинството, вътрешният му пулс се бе ускорил. Една сутрин изтощеният вид на Едуар, когато се появи на закуска в трапезарията, й подсказа, че се е прибрал чак призори.

— Налага се да замина на Юг по работа — обяви той, след като се нахраниха. Стана от масата и се запъти към вратата. — Ако някой пита къде съм — посещавам имението в Гасен. Ще се върна в четвъртък. В случай че се появят неканени гости, Констанс, възлагам на теб задачата да защитаваш сестра ми. — После излезе.

Кони стоеше на прага на поредния безсмислен ден. София още не бе станала, затова отиде в библиотеката и отвори случайна книга на Джейн Остин — прашните томове бързо се превръщаха в единствения й начин за бягство от тягостната действителност, затова с цялото си сърце се вживяваше в съдбите на персонажите. Като дойде време за обяд, реши да се качи горе, за да се поосвежи, преди да седне на масата. Върху изтривалката пред вратата на библиотеката имаше писмо. Наведе се да го вземе и с изненада установи, че е адресирано до нея.

Изкачи стълбището на бегом, затвори вратата на спалнята си и разкъса хартиения плик.

Скъпа Констанс,

Разбрах, че в момента пребиваваш в Париж. По някакво съвпадение и аз се озовах тук. Както знаеш, леля ти е стара познайница на семейството ми и ме помоли да се поинтересувам как си по време на престоя си в столицата. Отседнала съм в „Риц“ и ще ми е изключително приятно да изпием по чаша чай в салона на хотела днес в 3 часа. Би било чудесно да си припомним за училищните години и нощите в общежитието.

В.

Вениша.

Кони притисна писмото към гърдите си, обзета от болезнена дилема. Отчаяната й нужда от контакт с близко човешко същество и мисълта да предаде доверието на Едуар се съревноваваха яростно в съзнанието й.

Обядва сама в притихналата къща, докато София се хранеше в спалнята си уж заради главоболие.

След това, все още без да е взела решение, Кони се преоблече за излизане и се просна върху леглото. Най-накрая, когато стрелките на часовника показаха два и половина, остави колебанията, сложи си шапката и излезе.

Петнайсет минути по-късно, влизайки в „Риц“, Кони се запъти уверено към „Салон д’Ет“, където неведнъж беше пила следобеден чай. Залата преливаше от бърборещи, скъпо облечени жени, а германски униформи за радост не се мяркаха. Минаха десет минути, които Кони запълни с усърдно изучаване на менюто, имайки чувството, че всяка следваща секунда се точи по-дълго време от предходната. Нищо чудно да беше попаднала в капан, нищо чудно да я наблюдаваха в момента… може би трябваше да си тръгне, може би видимото напрежение на Едуар беше знак, че нещо не е наред и вече лежеше в някоя килия, може би тя беше следващата…

— Скъпа! Божичко, разхубавила си се още повече!

Кони се обърна и видя Вениша, бляскава в модерното си кожено палто и тежък грим, съвсем различна от велосипедистката, с която се беше разминала на моста преди три седмици.

Вениша се спусна да я прегърне и прошепна бързо и ясно в ухото й:

— Наричай ме Изабел, твоя приятелка от Сен Рафаел. — Отдръпна се и седна до Кони. — Какво ще кажеш за прическата ми? — попита я с нормален глас, приглаждайки косата си. — Съвсем наскоро се подстригах. Реших, че е дошло време да порасна!

— Стои ти чудесно… Изабел.

— Предлагам да поръчваме. Освирепяла съм от глад, цяла сутрин обикалям магазините — провлече Вениша. — И тъй като не сме се виждали с векове, как ти звучи чаша шампанско?

— Прекрасно — прие Кони и направи знак на келнера. Докато поръчваше, й направи впечатление, че Вениша е навела глава, очевидно ровейки из дамската си чанта за цигари, понеже след малко извади кутията.

— Ще запалиш ли? — Вениша й поднесе пакет „Голоаз“.

— Благодаря.

— Е, как ти се струва Париж? — Вениша запали цигарата на Кони и дръпна продължително от своята.

— Много ми харесва. А на теб?

— Определено предлага разнообразие в сравнение с мудния живот на Юга, нали?

Донесоха им шампанското и Вениша моментално гаврътна половината чаша с най-непристоен за една дама маниер. Освен това ръцете й трепереха, докато поднасяше цигарата към устата си. Като съблече луксозното кожено палто и свали шапката си, вече нямаше какво да скрива щръкналите под блузата й кокалести рамене, изпитото лице и тъмните кръгове под очите й, които дори гримът не можеше да скрие. Изглеждаше състарена най-малко с десет години от последната им среща.

През следващия половин час двете проведоха напълно нелеп разговор за лелята на Кони в Сен Рафаел и за въображаемите им съученици, за които си „спомняха“ с носталгия. Чаят пристигна и Вениша се нахвърли на деликатесните сандвичи и сладкиши, сякаш не беше вкусвала храна със седмици. Кони се облегна назад и загледа с гузна съвест как изтормозените очи на Вениша се стрелкат насам-натам трескаво.

— Ех, че хубаво си прекарахме! — възкликна Вениша. — А сега имам час при моделиерката ми на „Рю дьо Камбон“. Искаш ли да ми правиш компания? Тъкмо ще си поприказваме още за миналото.

— Защо не — съгласи се Кони, усещайки, че поканата не търпи отказ.

— Среща във фоайето; ще отскоча да си напудря носа, докато уреждаш сметката.

Вениша се запъти към тоалетната, а Кони повика келнера. Плати за шампанското и ордьоврите с почти изпарилия се агентурен бюджет, тръгна към фоайето. Като излезе от тоалетната, Вениша хвана Кони под ръка и двете излязоха от „Риц“ и поеха към „Рю дьо Камбон“.

— Най-сетне! — въздъхна Вениша. — Твърде рисковано беше да говорим вътре. Никога не се знае дали някой не подслушва. И стените имат уши в този град. Все пак кльопачката ми дойде добре, от дни не съм яла като хората. Та така, къде се губиш, Кони? Джеймс ми каза, че заедно сте летели с Лизи до Франция. А после сякаш вдън земя потъна!

— Срещала си се с Джеймс? — учуди се Кони, щастлива да чуе познато име.

— Да, но преди няколко дена научих, че вече не е сред живите, клетичкият — каза Вениша. — Не издържа дълго, мир на праха му, но с нашата порода е така. — От гърлото й се изтръгна безрадостен смях.

— Починал е? — прошепна Кони ужасена.

— Аха. Както и да е, кажи сега къде се криеш толкова време? И защо, за бога, живуркаш в онази грамадна къща на „Рю дьо Варен“?

— Вениша, аз… — Кони въздъхна — още не бе се съвзела от шокиращата новина за смъртта на Джеймс. — Дълга история е, а и не мога да ти я разкажа. Отчасти защото и аз самата не я разбирам напълно — добави.

— Звучи ми крайно незадоволително, но май ще трябва да се примиря. Само да не си прескочила в противниковия лагер? — попита я тя. — Накарах един приятел да те проследи от градината на двореца и той ми докладва, че малко след теб в къщата влязъл някакъв нацистки офицер.

— Вениша, моля те. Наистина не бива да говоря.

— Е, поне кажи от нашите ли си, или не? По-елементарен въпрос не мога да ти задам — продължи с разпита Вениша.

— Разбира се, че съм от нашите! Виж какво, вечерта, когато пристигнах в Париж, се случи нещо, което доведе до… сегашното ми положение. Поне ти би трябвало да ме разбереш, Вениша, не мога да ти кажа повече — натърти Кони. — И ако човекът, който ми помогна, знае, че съм тук, би си помислил, че го предавам.

— Едва ли — измърмори Вениша. — Мен ако питаш, срещата с приятелка от детинство не се квалифицира като предателство. Чуй, Кон — Вениша я подръпна да пресекат улицата, възползвайки се от възможността да се огледа наляво-надясно, — нужна ми е помощта ти. Убедена съм, че си разбрала за краха на мрежата „Учен“. В момента аз съм единственият радист, с когото разполагат. Налага ми се да прескачам от място на място, за да изпращам съобщения. Само така швабите не могат да проследят сигнала ми. Преди два-три дни се разминах на косъм — някой им подшушнал за апартамента, в който бях отседнала, а аз бях излязла преди някакви си двайсетина минути. Радиотелеграфът ми е скрит в друга секретна квартира, но там не е сигурно. Трябва да намеря безопасно място, от което да информирам Лондон и тукашните агенти. Утре вечер предстои да се случи нещо значително и е изключително важно да предам съобщенията си. Кон, сещаш ли се за някое подходящо място?

— Вениша, съжалявам, но не ми хрумва нищо. Не мога да ти обясня повече, но съм с вързани ръце. Наредено ми е да не контактувам с хора, които биха могли да свържат въпросната личност с организацията ми.

— Господи, Кон! — изкрещя Вениша, спирайки внезапно насред улицата. — Какви ги говориш? Изпратена си тук със задача в качеството си на британски агент! Грам не ми пука коя е тази „личност“, дето така усърдно защитаваш, или как е успяла да ти промие мозъка. Интересува ме единствено фактът, че ако утре вечер изпълним плана си, хиляди французи ще се разминат със съдбата на роби в немските фабрики. Нужна ни е помощта ти! Все за някое сигурно място трябва да се сещаш — каза отчаяно. — Довечера на всяка цена трябва да изпратя съобщенията, точка.

Вениша пак хвана Кони под ръка, макар и с леко нежелание, и двете продължиха мълчаливо по пътя си.

Кони се чувстваше като муха, впримчена в паяжина, чиито фини копринени нишки, изтъкани от истини, лъжи и измами, водеха навсякъде и никъде. Съзнанието й се беше залутало в сляпа улица и сякаш вече не знаеше на кого дължи преданост и доверие. Срещата с Вениша я връщаше към реалността на мисията, която я бяха изпратили да изпълни. Заради окаяния вид на жената, вълчия й глад и видимата безнадеждност единствено чувството й за вина и безпътица ставаше непоносимо.

— Може да дойдеш в къщата на „Рю дьо Варен“, но не мога да ти гарантирам сигурност — заяви Кони. — Както знаеш, там идват много германци.

— Не ми пречи — каза Вениша. — Швабските свине не са особено наблюдателни.

— Вениша, струва ми се прекалено рисковано. А за друго място не се сещам — добави Кони.

Но докато се противеше, Кони тайничко обмисляше положението — Едуар нямаше да е вкъщи, а откъм градината имаше задна врата за мазето. Бе я използвала през лятото, когато завиха сирените за въздушна тревога, сварвайки я навън. Ами ако и довечера има бомбардировки? Ако видят Вениша да влиза в къщата или да излиза оттам? Какво ще правят, ако на някого от близнаците Фон Вендорф му скимне да ги посети точно когато колежката й радистка предава информация от мазето?

— Честно казано, Кон, вече не ме е грижа — въздъхна Вениша. — Почти всички тайни квартири в Париж са разкрити, въпреки че в момента уреждаме нови. Пък и на кого би му хрумнало, че британски агент би се осмелил да предава информация от мазето на къща, която е сборище на вражески величия. Абсолютно убедена ли си, че не си сменила отбора? — Най-неочаквано тя се разсмя. — Е, дори и така да е, нали съм обречена, та какво от това?

Вениша искаше от нея да се докаже като патриот. Кони въздъхна, примирявайки се с неизбежното. Трябваше да е предана на приятелката си и на родината, каквито и да бяха последствията.

— Добре, ще ти помогна.

 

 

Кони се прибра вкъщи и се оправда пред Сара, че при последната въздушна тревога е забравила една книга в мазето. Отключи вратата, която водеше от подземието към градината горе, после се върна в гостната и поседя при София. Фините пръсти на сляпото момиче шареха нежно по брайловите точки на сборник стихотворения от Байрон, а лицето й озаряваше искрена усмивка. Кони обаче не я свърташе на едно място. В шест и половина се престори, че я мъчи главоболие, и обяви, че ще вечеря в стаята си.

В осем слезе на долния етаж да уведоми Сара, че тази вечер не очакват гости и може да си ляга. София вече се беше пренесла в стаята си. Часовникът тиктакаше, а разклатените нерви на Кони не й даваха мира и я караха да кръстосва трескаво по дъсчения под на спалнята си. По всяка вероятност Вениша вече беше проникнала в мазето.

Измъчвана от вина при мисълта за невинната София, чиято неблагодарна гостенка в момента излагаше сигурността й на риск, Кони прекара целия следващ час в страхотно напрежение.

В десет не се сдържа и тръгна към мазето, за да провери дали Вениша си е отишла. Беше вече до кухнята в задната част на къщата, когато на входната врата се почука тихо.

Изтръпнала от страх, Кони отвори кухненската врата, която водеше към вестибюла, и видя София на входа. Незнайно как бе успяла да преодолее стълбището невредима и сега бе в обятията на Фредерик. Сърцето на Кони беше на път да се пръсне от напрежение и тя се шмугна в тъмното помещение зад нея, за да реши как е най-разумно да постъпи. Бе ясно, че двете гълъбчета имаха уговорка. Десет часа вечерта не бе най-подходящото време за гости, да не говорим за срещи между млади господа и госпожици без придружител. И все пак, запита се Кони, кое е по-важно предвид неочакваната поява на нацистки високопоставен офицер на прага им — целомъдрието на София или вероятността в мазето им още да се крие британски агент?

Накрая реши, че е най-добре да ги остави на мира. Поне докато се взираше в очите на възлюбената, Фредерик нямаше да се оглежда наоколо. Като видя, че влизат в гостната, Кони хукна към стаята си. Седна сковано в креслото до прозореца, мечтаейки да види края на тази проклета нощ.

След кратък размисъл се засрами от самата себе си. Как можеше да е толкова себична? Вениша и колегите й се излагаха на смъртна опасност всеки божи ден. В сравнение с това една нощ на душевни терзания бе нищо.

Най-накрая Кони чу стъпки по коридора долу и скърцане на стълби. Една врата на горния етаж се затвори с дискретно щракване и Кони въздъхна облекчено, разбирайки, че Фредерик навярно си е тръгнал, а София си е легнала. Странното беше, че не го чу да си тръгва, но сигурно се бе постарал да напусне къщата възможно най-тихо.

Прозя се, внезапно усещайки как напрежението се изцежда от тялото й и отстъпва място на умората. Премести се в леглото и потъна в дълбок, непробуден сън. Дори не чу, когато входната врата се затвори тихо с разпукването на зората над спящия Париж.