Лусинда Райли
Лавандуловата градина (29)

29
Три месеца по-късно

По залез-слънце една топла вечер в края на септември в затворената градина на замъка влезе Едуар дьо ла Мартиниер. Под стария дъб седеше жена с бебе в скута. Очите й бяха сведени към него, а устните й шепнеха успокоителни думи.

Той тръгна към нея слисан.

— Здравей — обади се с въпросителен тон в гласа Едуар и отговорът му се разкри още щом бистрите кестеняви очи отвърнаха с откровена почуда на неочаквания поздрав.

— Едуар!

Той я доближи, а тя се изправи с бебето в ръце.

— Прости ми, Констанс, цветът на косата ти… много си се променила. В първия момент те взех за София — усмихна й се той.

— Не… — Очите на Кони внезапно помътняха. — Не мога да повярвам, че си тук! Трябваше да ни предупредиш, Едуар.

— Не исках да рискувам — обясни той. — Въпреки че Париж е освободен и Дьо Гол си върна властта, опасности ще дебнат отвсякъде, докато не се освободи цяла Франция.

— След съюзническото настъпление германците се разбягаха като пилци от тукашното крайбрежие. Съпротивата не им даде и миг покой — каза Кони. — Жак знае ли, че си дошъл?

— Не, не го намерих в избата, нито във вилата му, но забелязах, че кепенците на замъка са отворени. Реших да видя първо София и Сара.

— Прекрасно е, че вече можем да дишаме свободно — призна Кони.

— София вътре ли е?

— Не, Едуар, не е вътре. Моля те — въздъхна Кони, — поседни до мен. Имам много да ти разказвам.

— И на мен така ми се струва — кимна Едуар към бебето.

Неподготвена за посещението му, Кони просто нямаше представа, откъде да започне.

— Едуар… нещата не са такива, каквито изглеждат.

— В такъв случай — подхвана той — се полага да донеса гарафа розе от избата. Няма да се бавя.

Кони го гледаше, докато крачеше към вратата на затворената градина. През последните седмици беше очаквала този момент с нетърпение, но и със стаен ужас. А сега се чудеше как ще събере сили, да му каже истината. Макар че с дългоочакваното му пристигане получаваше така желаната свобода, усещаше, че на сърцето й сякаш тегне камък, докато го гледаше как се връща с виното и две чаши.

— Преди да подхванем разговора, бих искал да вдигнем тост за края на целия кошмар. Франция е почти спасена от хватката на тиранина и останалият свят ще сподели съдбата й съвсем скоро. — Едуар чукна чашата си с нейната.

— За новото начало — промълви тихо Кони. — Още не мога да повярвам, че на мъките ни им се вижда краят.

— Да, да пием за новото начало. — Едуар отпи от розето си. — Кажи ми сега, къде е Сара?

Кони му разказа как я арестуваха по пътя за Южна Франция.

— Преди няколко седмици научихме, че са я пратили в немски трудов лагер. Но друго не се знае, трябва да се въоръжим с търпение — въздъхна Кони.

— Дано ни я върнат жива и здрава — каза прочувствено Едуар. — Настъпленията на север и на юг върнаха надеждата на френското население. Трябва да живеем с вярата, че германците ще капитулират скоро. Но за да се възстановим от опустошението и скръбната загуба на стотици хиляди души, ще са ни нужни много години. Кажи ми най-сетне, Констанс, откъде се взе… това? — Едуар посочи бебето в скута й. — Не мога да се преструвам, че не съм шокиран. Как…? Чие е?

Кони си пое дълбоко въздух:

— Детето не е мое. Просто се грижа за него.

— Тогава коя е майка му?

— Едуар, това е племенничката ти. Дъщерята на София.

Той я погледна, сякаш пред него стоеше умопомрачена жена.

— Не, не! Не е възможно! София никога не би… — Едуар разклати бурно глава. — Не! — повтори той. — Абсурд!

— Разбирам, че ти звучи недопустимо, обаче и аз реагирах така, когато Сара ми каза. Но, Едуар, аз лично помогнах при раждането. Родилните мъки на София започнаха точно в Деня на десанта, затова сметнахме за подходящо да кръстим дъщеря й Виктория.

Едуар продължаваше да крепи челото си с ръце, борейки се да осмисли думите на Констанс.

— Разбирам, че си шокиран, Едуар — продължи тя. — И съжалявам, че аз трябва да ти го съобщя. Не забравяй, че всички се отнасяхме със София като с дете, а всъщност тя ми беше връстница, зряла жена. Влюбена жена — добави.

Едуар внезапно вдигна поглед:

— Защо говориш за София в минало време, сякаш вече я няма? Къде е? Кажи ми, Констанс, къде е? — настоя той.

— София почина, Едуар — произнесе бавно Кони. — Няколко дни след като роди дъщеря си. Раждането беше дълго и тежко, а след това, колкото и да се мъчихме, не успяхме да спрем кървенето. А сам знаеш, че нямаше как да я заведем в болница. Жак повика доктор, който стори каквото можа на място, но просто не й било писано да живее. — Гласът й трепереше от емоции. — О, Едуар, прости ми. Още оттогава се ужасявам при мисълта, че един ден ще трябва да проведем този разговор.

Едуар се умълча. След малко спокойната септемврийска вечер бе пронизана от дълбокия му гърлен вой:

— Не! Не! Не е възможно! — Едуар скочи на крака, сграбчи Констанс за раменете и я разтърси. — Кажи ми, че си измисляш. Кажи ми, че сънувам, че не съм надживял свидната си сестричка! Не е възможно, не е възможно!

— Много съжалявам. Но е истина, истина е!

Обезумелият поглед в очите му я плашеше. Тя притисна бебето по-силно до себе си.

— Едуар! Веднага престани! Нямаш причина да укоряваш Констанс, можеш единствено да си й благодарен!

Жак прекоси градината и отдръпна Едуар от пребледнялата Кони.

— Едуар, чуй ме, жената пред теб е спасителката на сестра ти! Закриляше я с риск за собствения си живот — дори уби заради нея! Независимо колко дълбока е скръбта ти, няма да ти позволя да я стряскаш така.

— Жак… — Едуар залитна назад, обърна се и погледна стария си приятел така, сякаш не можеше да си спомни кой е. — Умолявам те, кажи ми, че си измисля — простена в отчаянието си.

— Не си измисля, Едуар. София почина преди три месеца — потвърди Жак. — Опитахме да ти пратим вест, но комуникацията е окаяна след съюзническото настъпление. Не се учудвам, че посланието не е стигнало до теб.

— О, божичко, о, боже! София… милата ми сестричка!

Едуар зарида неутешимо. Жак го прегърна и го остави да изплаче мъката си.

— Не мога да го преживея, не мога. Само като си помисля, че й го причиних аз! Ако не бях се спуснал да освобождавам Франция, сестричката ми щеше да е сред живите. Нямах право да жертвам нейния живот, трябваше да погубя себе си, себе си!

— Прав си, трагедия е, че я загубихме — съгласи се Жак, — но не бива да виниш себе си. София те боготвореше, Едуар, и толкова се гордееше, че помагаш на родината.

— Но, Жак — простена Едуар, — аз месеци наред съм бил на безопасно място в Лондон, докато тя се е мъчила тук самичка. Все си повтарях, че трябва да стоя настрана от нея, за да не я изложа на опасност. А сега лежи в гроба!

— Моля те, приятелю — призова го грижовно Жак, — спомни си, че София не загина в ръцете на Гестапо, а раждайки детето си. Дори да беше тук, едва ли щеше да й помогнеш.

Риданията на Едуар секнаха внезапно и той вдигна мътен поглед към Жак:

— Кой е бащата?

Жак погледна към Кони за помощ. Тя стана и доближи Едуар предпазливо:

— Фредерик фон Вендорф. Съжалявам, Едуар.

Едуар не пророни и дума, мъчейки се да осмисли новото разкритие. Този път просто въздъхна, с мъка стигна до пейката и се стовари отгоре й, сякаш краката му бяха отказали да го държат повече.

Докато седеше в печален ступор, Кони отиде до него и му каза тихо:

— Сам каза, че Фредерик е свестен човек, Едуар. С риск за собствения си живот той ни помогна на нас да избягаме от Париж и на много други в премеждията им. Като теб например. Независимо от униформата му обичаше сестра ти безкрайно.

— И аз мога да свидетелствам за това — вметна Жак.

— Срещал си го лично? — попита Едуар с изцъклени от изненада очи.

— Да. Дойде за София — обясни Жак. — Поне изживя няколко щастливи часа преди да си отиде, клетницата. Има и още. Фалк…

— Не иска да чувам повече! — Едуар отвори уста да продължи, после я затвори, сякаш с човешки думи не можеше да изрази чувствата си. — Съжалявам. — Изправи се и тръгна олюлявайки се към портата на градината. — Имам нужда да остана сам.

 

 

Същата вечер, докато слагаше Виктория да спи в една от по-проветривите спални на замъка, която бе превърнала в детска стая, Кони чу някой да се качва по стълбите. Едуар застана на вратата с изнурено восъчно лице и кървясали от плач очи.

— Констанс, дойдох да ти поднеса най-искрените си извинения за одевешното ми поведение. Държах се непростимо грубо.

— Напълно те разбирам — отвърна Кони, радостна да го види поуспокоен. — Искаш ли да видиш племенничката си? — предложи му тя. — Голяма хубавелка е, пълно копие на майка си.

— Не… не! Не мога.

Сетне Едуар се обърна и си тръгна.

През следващите няколко дни Кони почти не видя Едуар. Беше се настанил в главната спалня на замъка малко по-надолу по коридора от нея. Нощем го чуваше как кръстосва из стаята си, а на сутринта все го изпускаше. Понякога, докато хранеше Виктория на разсъмване, го зърваше през прозореца; печално свела глава далечна фигура, проникваща в лабиринта от лозя. Някой път се връщаше чак по мръкнало и направо се качваше в спалнята си.

— Скърби, Констанс. Не го закачай. Просто му е нужно малко време — съветваше я Жак.

Кони разбираше, но дните се точеха, а нямаше изгледи Едуар да изплува скоро от дълбокото си отчаяние, затова търпението й започна да се изчерпва. Повече от всичко искаше да се прибере вкъщи. Париж вече беше безопасен за пътуване, а съпругът й я чакаше у дома. След четири дълги години най-накрая бе дошло време да поеме контрол върху собствения си живот.

Само че докато Едуар не преодолееше скръбта си и не поемеше отговорност за племенничката си, нямаше как да остави детето. Заради тежкото следродилно състояние на София детенцето бе усетило първо обятията на Кони. Смъртта на майката я бе натоварила с всички грижи за новороденото.

Кони погледна с майчинска любов ангелското личице на Виктория, мъничко копие на покойната й приятелка. Тревожеше се в началото слепотата на София да не се окаже наследствена, но изписаните сини очички на Виктория следваха с огромен интерес всичко цветно, което Кони размахаше пред нея. Неотдавна мъничето беше усвоило тайната на усмивките и сладката й физиономийка се озаряваше всеки път, когато Кони идваше да я вземе от люлката. Мисълта, че един ден трябваше да се раздели с нея, я прорязваше като нож. Беше се превърнала в нейна майка и съкрушителната любов, която изпитваше към нея, понякога я плашеше.

Горещо се молеше двамата с Лоурънс съвсем скоро също да се сдобият с детенце.

 

 

Вече цяла седмица продължаваше уединеният траур на Едуар и Кони реши, че е дошло време да направи нещо по въпроса. Една сутрин на зазоряване дочу стъпките на Едуар по коридора. Успя да го спре на слизане по стълбите.

— Едуар, боя се, че е време да поговорим.

Той се извърна бавно и я погледна в очите.

— За какво?

— Може да се каже, че войната приключи. А място ми е в Англия при съпруга ми.

— Тогава си върви — сви рамене той и се обърна да продължи надолу.

— Едуар, почакай! Ами Виктория? Ще трябва да й намериш бавачка, преди да си тръгна. Бих ти помогнала да намерим подходяща жена.

Като чу тези думи, Едуар пак се обърна:

— Констанс, нека да ти е ясно, че нямам никакво желание да се грижа за това дете. — Изплю думите така, сякаш горчаха. — То е причината заедно с незаконния му баща София да е на оня свят.

Кони остана потресена от озлоблението му.

— Едуар, как е възможно да обвиняваш детето? То е просто една невинна душица, родила се не по своя воля в това смутно време. Твоя… твоя отговорност е като неин чичо да се грижиш за нея!

— Не, и точка! Защо не ми направиш услуга и не се заемеш с въпроса лично, Констанс? Някое от близките сиропиталища със сигурност ще я приеме. — Той въздъхна. — А като те слушам, май е най-добре да уредиш нещата по бързата процедура. Колкото по-скоро се махне от къщата ми, толкова по-добре. Постъпи, както сметнеш за нужно. Естествено, ще ти възстановя евентуалните разходи.

И като се обърна, Едуар продължи по пътя си, а Кони остана на мястото си като поразена от гръм.

 

 

— Как му дава душа да говори така? — чупеше потресено ръце Кони, докато Жак я слушаше мрачен един час по-късно.

— Както вече ти казах, човекът скърби. Не само за София, но и за всичко загубено по време на войната. Отказът му да припознае детето се дължи на това, че му напомня за собствената му вина. Безспорно съзнава, че детето не е отговорно за трагедията. Почтен човек като него, който никога не е бягал от дълга си, рано или късно ще размисли — увери я Жак. — Имай ми вяра, Констанс.

— Но, Жак, не мога да чакам повече — заяви отчаяно Кони. — Прости ми, но трябва да разбереш, че и аз страдам по близките си. А мисълта, че ако я нямаше Виктория, можех на момента да отпътувам за Англия, тежи като канара на гърдите ми. Но обичам това дете и за нищо на света не бих го изоставила. Как не го беше срам Едуар дори да си помисли за сиропиталището?

Като погледна гукащото бебе върху одеялото на тревата, сълзите й рукнаха неудържимо.

— Одрала е кожата на майка си, което навярно го терзае още повече — въздъхна Жак. — Констанс, чуй ми думата, в крайна сметка Едуар ще проумее, че това дете е единственото нещо, способно да му донесе радост и надежда за бъдещето. В момента обаче мъката го заслепява.

— И какво да правя аз, Жак? Кажи ми какво — замоли го тя. — Трябва да се прибирам вкъщи! Няма да издържа още много.

— Нека и аз поговоря с Едуар. Ще опитам да му втълпя малко разум, да го измъкна от дупката на самосъжалението — предложи Жак.

— Добре го каза — въздъхна Кони. — Боя се, че и аз така виждам положението му. Толкова страдание изживяхме всичките — добави тя мрачно.

— Сама знаеш, че Едуар не е егоист по природа. — Жак кимна. — Определено ще поговоря с него.

 

 

Кони прекара цялата вечер на тръни. Най-сетне видя през прозореца на вилата как Жак влиза в лозята, мярвайки Едуар из редовете. Тя сключи ръце в молитва. Ако Едуар се вслушаше в някого, то това беше верният му приятел Жак. В него Кони виждаше единствената си надежда.

Настани Виктория в плетената люлка, където я слагаше да спи, като гостуваха на Жак, и го зачака напрегнато. Още като го видя на вратата, разбра, че разговорът не е протекъл добре.

— Не, Констанс — въздъхна Жак, — не успях да го убедя. Толкова е погълнат от огорчение и омраза, че… не мога да го позная. Нищо не ми идва на ум вече. Продължавам да вярвам, че с времето ще види нещата по друг начин. Но ти не разполагаш с време. Разбирам те. А жената, дала толкова в името на това семейство, не бива да се чувства виновна, задето жадува да види любимите си хора. Излиза, че идеята за сиропиталището…

— Не! — поклати решително глава Кони. — За нищо на света няма да изоставя Виктория! Не бих могла да се погледна в огледалото.

— Констанс, не знам какво точно си представяш, но манастирското сиропиталище, за което ти говоря, е чисто и сестрите са добродушни жени. А и не се съмнявам, че красиво бебче като Виктория, незабавно ще си намери добро приемно семейство — каза Жак с престорена увереност. — Пък и недей да забравяш, че Виктория не е твоя грижа; време е най-сетне да помислиш за себе си.

Кони сведе мълчаливо поглед към Виктория.

— В такъв случай чия грижа е?

— Чуй ме — Жак сложи загрижено длан върху ръката й, — войната е време на жестокост, на безброй невинни жертви. В това отношение София и рожбата й не са по-различни от стотиците хиляди войничета, които воюваха за страната си. Едуар също. Може би вече никога няма да е същият, защото, макар и да бесува срещу други, обвинявайки ги за смъртта на София, всъщност осъжда себе си. Ти направи достатъчно, скъпа. Няма какво друго да сториш. И като човек, чието възхищение и уважение спечели по време на познанството ни, бих те посъветвал да си тръгнеш.

— Ами баща й? — присети се Кони. — Не се съмнявам, че научи ли за смъртта на София и отказа на Едуар да приеме детето, Фредерик моментално ще дойде да си я вземе.

— Да, сигурен съм, но как смяташ да го открием? Може да е къде ли не, дори мъртъв както любимата си. — Жак поклати глава. — Констанс, целият свят е изпаднал в хаос. Всички търсят по някой изчезнал близък. Такова безнадеждно начинание не бива дори да се обмисля.

— Имаш право. Безнадеждно е — съгласи се с тъга Кони. — Не виждам решение.

— Утре ще посетя манастира в Драгинян и ще питам сестрите дали са съгласни да приемат Виктория — рече внимателно Жак. — Повярвай ми, аз също я обичам. Затова никога не бих я пратил на място, където не биха се грижили добре за нея. Но е време някой да поеме бремето от раменете ти. И щом Едуар не е в състояние да го стори в момента, аз ще го направя вместо него.

 

 

Кони будува цяла нощ, прехвърляйки в трескавото си съзнание какви ли не морални дилеми. Войната като че ли бе обърнала всички нравствени норми с главата надолу, а тя самата имаше чувството, че лека-полека губи здравия си разум.

Не щеш ли, я споходи причудливо хрумване и тя подскочи в леглото като ужилена. Защо пък тя да не осинови Виктория и да я вземе със себе си в Англия…?

Стана от леглото и закрачи напрегнато из стаята, обмисляйки новата си идея.

Не, пълна нелепост беше… най-малкото, ако се върнеше у дома с бебе години след последната им среща с Лоурънс, нима би било чудно, ако той не повярва на историята й? По-скоро — и съвсем логично — би я взел за лъжкиня и биологична майка на детето.

Каквото и да си помислеше Лоурънс, появата й с бебе в ръце след четиригодишна раздяла едва ли щеше да е благоприятно за спояване на прекъснатите им взаимоотношения. Просто нямаше да е справедливо спрямо него.

Натъжена, Кони се върна в леглото, чувайки думите на Жак в главата си. Заради Лоурънс и самата себе си трябваше да се примири с неизбежното. Жак беше прав. Война без жертви нямаше. А двамата със съпруга й бяха жертвали достатъчно в този си живот.

 

 

След посещението си в сиропиталището на сутринта Жак я завари в затворената градина.

— Съгласни са да я приемат, Констанс. Напоследък са постъпили много сирачета, но им предложих солидно дарение и те приеха. Естествено, парите ще дойдат от джоба на Едуар.

Кони преглътна сълзите си и кимна разбиращо.

— Кога трябва да я заведеш?

— Смятам, че колкото по-скоро, толкова по-добре за всички ни. Тази вечер ще поискам сумата от Едуар, но първо ще му предложа последен шанс да размисли. — Жак направи болезнена гримаса. — В случай че не промени мнението си, на сутринта ще отведа Виктория.

— А аз ще те придружа — настоя Кони.

— Дали идеята е добра? — запита се намръщено Жак.

— В цялата работа няма нищо добро, но ако се уверя с очите си, че ще полагат нужните грижи за Виктория, поне ще ми поолекне — въздъхна отчаяно тя.

— Както желаеш — кимна Жак. — Ще тръгнем преди пладне, освен ако Едуар не ни спре, разбира се.

Вечерта Кони сложи Виктория в люлката и седна да я погледа за последно как се унася в сън.

— Скъпоценно ми детенце — прошепна й тихичко, — толкова много съжалявам.

 

 

— Едуар е непреклонен — поклати скръбно глава Жак на следващата сутрин. — Поисках му парите и той ми ги даде, без да продума. Подготви бебето — заминаваме възможно най-скоро.

Кони вече беше опаковала багажа на Виктория — само и само да запълни с нещо дългите безсънни часове до зазоряване. Отиде да вземе бебето от детската стая, молейки се с цялото си сърце за отмяна на тежката й присъда в последния момент — Едуар да изскочи от някоя стая или от градината, като ги види да отнасят племенничката му завинаги. Само че него го нямаше.

Пред вилата беше паркиран стар ситроен.

— Скътал съм малко бензин за спешни случаи — обясни Жак. — Имаме точно колкото за натам и обратно.

Когато Кони се настани на пасажерската седалка с Виктория в ръце, Жак запали малката кола и потеглиха. Обичайно кроткото детенце се съдра да пищи през целия път до Драгинян.

Като пристигнаха в манастира, Жак взе малката пътническа чанта с багажа на Виктория и поведе Кони към входа. Една сестра ги покани в тихата чакалня, но бебето не престана да плаче истерично до гърдите на Кони.

— Тихичко, Виктория! — Кони вдигна болезнен поглед към Жак. — Дали се досеща?

— Не, Констанс, просто не й харесва да се вози в кола.

Жак се усмихна вяло, опитвайки се да поразсее напрежението. След малко една от сестрите, облечена в колосана бяла униформа, дойде да ги посрещне в чакалнята.

— Добре дошъл, господине. — Кимна за поздрав към Жак, сетне огледа преценяващо Кони и Виктория. — Предполагам, това е майката на бебето?

— Не — поклати глава Кони, — не съм й майка.

Монахинята кимна недоверчиво и отвори ръце.

— Хайде, дайте ми детето.

Кони си пое дълбоко въздух и й подаде Виктория. Бебето се разпищя още по-силно.

— Постоянно ли плаче така? — намръщи се сестрата.

— Обикновено не й се чува гласецът — увери я Кони.

— Е, Виктория вече е наша грижа. Господине? — Сестрата изгледа подканващо Жак, който извади плика и й го даде.

— Благодаря ви. — Тя прибра парите в обемистия джоб на дрехата си. — Да се надяваме, че бързо ще й намерим подходящо приемно семейство. Трудна работа е в тия смутни времена; хората нямат пари да изхранват още едно гърло — обясни монахинята. — Ама тя си е хубавелка, нищо, че вие като вълк. Прощавайте, но сме много заети и трябва да се връщам в сиропиталището. Дано не възразите, ако не ви изпратя.

Сестрата се обърна и тръгна към вратата с Виктория в ръце. Кони понечи да стане, за да я последва, но Жак я спря. Прегърна я, изведе я разплакана от манастира и внимателно я сложи да седне в колата.

През целия път сега плака тя.

Като паркира пред винарната, Жак я потупа утешително по коляното.

— И аз я обикнах, Констанс. Но така е най-добре за нея. Едва ли ще тъгува много, понеже новородените не помнят кой ги е гледал през първите няколко месеца от живота им. Моля те, престани да се самобичуваш. Виктория е в сигурни ръце, а ти най-сетне можеш да се върнеш вкъщи. Сега е време да мислиш за твоето си бъдеще. Съпругът ти те чака в родината.

 

 

След два дни Кони вече беше стегнала малкия си багаж. Жак й беше обещал да я закара до гарата на Гасен с останалия в резервоара му бензин. Тя слезе за последен път по стълбите на замъка и се запъти към библиотеката, за да върне втория том на „История на френските плодове“. Носеше и тетрадката със стихотворения на София, тъй като бе решила да я остави върху бюрото на Едуар с надеждата, че той ще намери сили да ги прочете и сам да се увери в истинността на чувствата, които сестра му е изпитвала към Фредерик. И че затрогващите й думи ще му донесат утеха.

Кепенците бяха затворени и помещението тънеше в мрак. Кони се запъти към прозореца, за да пропусне малко светлинка към рафтовете с книги.

— Здравей, Констанс.

Сърцето й едва не изскочи от уплаха. Когато се обърна, Кони видя Едуар, който седеше в коженото кресло.

— Извинявай, ако те стреснах.

— А аз се извинявам, че влизам неканена. Исках да върна тази книга, преди да си тръгна — обясни тя. — Заедно с поетичния сборник на София. Реших, че ще ти е интересно да прочетеш стихотворенията й. Сестра ти беше много талантлива, Едуар.

Кони му подаде тетрадката с такава ненавист в душата, че искаше единствено да си тръгне и да не го види повече.

— Не. Вземи ги и двете със себе си в Англия. Като спомени за преживяванията ти във Франция — предложи той.

Кони просто нямаше сили да спори с него.

— Тръгвам си, Едуар. Благодаря ти, че ми помогна, когато пристигнах в страната ви — скалъпи отговор тя и се отправи към вратата.

— Констанс?

Тя спря и се обърна:

— Да?

— Жак ми разказа как си спасила живота на София, когато Фалк фон Вендорф е дошъл да търси брат си. Признателен съм ти.

— Постъпих така, както съвестта ми диктуваше, Едуар — натърти тя.

— Освен това трябва да ти кажа, че безстрашната ти приятелка Вениша пък спаси моя живот. За жалост това себеотрицание й коства нейния — добави той печално. — Чух, че гестаповците са я разстреляли, докато аз се укривах в Лондон.

— Убили са Вениша? Господи, не! — От очите й рукнаха горещи сълзи, а изтормозеното й съзнание се питаше кога ли ще отшумят мъките от войната.

— Неповторима жена беше. — Гласът му поомекна. — Никога няма да я забравя. Да ти кажа, напоследък си мисля, че щеше да е по-добре, ако и аз бях загинал с любимите ми хора.

— Било ти е писано да оцелееш, Едуар. На мен също — добави Кони категорично. — И на нас, оцелелите, се полага да градим бъдещето в тяхна памет.

— Така е. Но има и някои неща, които… — Едуар поклати глава — … които не мога да простя. Съжалявам, Констанс. За всичко.

Тя се замисли за момент, дирейки правилния отговор. Но с думи вече нямаше какво да се каже, затова отвори вратата, прекрачи прага и я затвори плътно зад гърба си, оставяйки Едуар дьо ла Мартиниер затворник на миналото си, докато тя самата предприе първите плахи стъпки към бъдещето.

 

 

Три дни по-късно Кони пристигна на гарата в Йорк във влак, претъпкан с уморени, прибиращи се на тумби войници у дома. Беше изпратила телеграма в Блекмур Хол, в която уведомяваше домакинството за скорошното й завръщане, макар и да нямаше представа, дали някой я е получил и дали Лоурънс изобщо се е прибрал у дома. Слезе от вагона, с радост приветствайки позабравената хладина на есенния английски въздух, и закрачи напрегнато по перона.

Дали я чакаше?

Плъзна тревожен поглед из навалицата от нетърпеливи посрещачи. Спря и съсредоточи цялото си внимание да издири познато лице. Петнайсет минути се взира безрезултатно в тълпата и тъкмо се канеше да излезе от гарата и да се нареди на опашката за автобуса към къщи, когато, не щеш ли, в далечния край на изпразнилия се перон се мярна самотна фигура. Косата му бе посивяла преждевременно, а в дясната си ръка държеше бастун.

— Лоурънс! — провикна се тя.

Съпругът й се обърна в посока на познатия глас и я загледа смаян, невярващ на очите си. Кони се спусна към него и се хвърли в обятията му. Вдиша онази така жадувана през изминалите години миризма на сигурност, спокойствие и щастлив живот и очите й моментално плувнаха в сълзи.

— Скъпа моя! Божичко, не можах да те позная! Косата ти… — промълви Лоурънс, оглеждайки я в почуда.

— Няма нищо — успокои го Кони. И двамата се бяха променили до неузнаваемост. — От толкова време съм блондинка, че вече свикнах.

— В интерес на истината — рече той с усмивка, — доста ми харесваш. Приличаш на филмова звезда.

— Не ми се вярва — въздъхна Кони, поглеждайки към смачканите дрехи, с които бе пътувала през целия път от Южна Франция дотук.

— Как се чувстваш? — подеха двамата в един глас и се разхихикаха.

— Капнала от умора — каза Кони, — но безкрайно щастлива да се завърна вкъщи. Толкова много имам да ти разказвам, че не знам откъде да започна.

— Не се и съмнявам — каза Лоурънс. — Ще си поговорим на път за вкъщи. Изразходвах всичките си продоволствени купони за бензин, защото държах да те откарам у дома с колата.

— У дома… — прошепна Кони, изтръпвайки от удоволствие при мисълта за мястото, по което бе копняла през последните осемнайсет месеца.

Лоурънс усети вълнението й и още веднъж я притисна към себе си. После взе пътническата й чанта и я хвана под ръка.

— Да, любима — целуна я той, — отиваме си у дома.

 

 

Три месеца по-късно Кони получи покана от Отдел „Еф“ да се яви в Лондон за среща с Морис Бъкмастър.

Морис я посрещна радушно в офиса си на „Бейкър стрийт“ и й стисна сърдечно ръка.

— Констанс Шапел, нереализираната агентка. Заповядай, мила, седни.

Кони прие поканата му, а Бъкмастър както обичайно се настани върху бюрото си.

— Е, Констанс, хубаво ли е чувството да се завърнеш в татковината?

— Да, сър, неповторимо е — отвърна тя развълнувано.

— Сега е моментът да те информирам, че официално се водиш демобилизирана.

— Разбирам, сър.

— Държа да ти се извиня, задето те оставихме да се оправяш самичка, когато пристигна във Франция. За жалост взе, че почука на вратата на един от най-влиятелните и незаменими членове на френската армия за освобождение на Дьо Гол. Заповедите ни бяха спуснати отгоре. Уви, не смееха да рискуват да се компрометира прикритието на „Герой“. При онези обстоятелства бяхме с вързани ръце. Както и да е, радвам се, че в крайна сметка се върна невредима вкъщи.

— Благодаря ви, сър.

— От общо четирийсетте наши момичета за жалост четиринайсет загинаха при изпълнение на служебния си дълг. Приятелката ти Вениша е една от тях — въздъхна печално Бъкмастър.

— Знам — каза Кони мрачно.

— Дори бих казал, че заслужавате огромно признание. Очакванията ми за броя на оцелелите бяха доста по-песимистични — добави той. — Ужасно съжалявам за Вениша. Още при заминаването й за Франция всички изпитвахме опасения заради вироглавото й поведение. Тя обаче се доказа като една от най-компетентните ни и дръзки агентки. По всяка вероятност ще я наградим посмъртно с орден за храброст.

— Радвам се да го чуя, сър. Едва ли някой го заслужава повече от нея.

— Е, хубавата новина е, че Франция най-накрая диша въздуха на свободата. А УСО изигра решаваща роля за победата й. Срамота е, че нямаше възможност да участваш по-активно в събитията, Кони. Като се има предвид, че си живяла под един покрив с Дьо ла Мартиниер, вероятно си се хранила по-сносно и от мен самия — усмихна й се той. — Чух, че си пребивавала дори в приказния им замък в Южна Франция?

— Така е, сър, но…

Кони спря. Във влака на път за Лондон се чудеше дали да му разкрие истинската история за живота си във Франция. И за всичко, което бе жертвала. Но Вениша, София и още много други вече не бяха сред живите, а тя самата беше оцеляла, макар и с дълбоки белези в душата.

— Да, Констанс?

— Нищо, сър.

— Е, в такъв случай остава единствено да те поздравя за успешното ти завръщане. И да ти благодаря от името на британското правителство за самоотвержеността, която прояви в служба на родината. — Бъкмастър скочи от бюрото да стисне ръката й. — Извадила си късмета да преживееш тиха война.

— Да, сър — Кони стана и се запъти към вратата. — Преживях тиха война.