Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Патрик Кензи и Анджела Дженаро (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prayers for Rain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Интернет
Корекция и форматиране
essen (2021 г.)
Допълнителна корекция
sqnka (2023 г.)

Издание:

Автор: Денис Лихейн

Заглавие: Сянка в дъжда

Преводач: Наташа Янчева

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ (грешно указано първо)

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Ропринт ЕАД

Коректор: Гергана Драйчева

ISBN: 978-954-399-077-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8068

История

  1. — Добавяне

8.

Майката на Карън и вторият й баща, Кери и Кристофър Доу, живееха в Уестън в голяма колониална къща. Стоях на улица, обградена от подобни една на друга, построени нашироко къщи, ливадите им отпред бяха с размерите на Ванкувър, блестяха от росата, хвърляна от съскащите пръскачки. Бях с поршето, преди това го измих и лъснах, облякох шик дрехи като тези, които „златната младеж“ обожава — светъл кашмирен елек, бяла фланелка и широки панталони „Ралф Лорен“, бях обул леки обувки с цвят на бадем. Ако така издокаран, се появях на Дорчестър Авеню, след не повече от три секунди щях да бъда изритан по задника, но тук това облекло беше съвсем на място. Липсваха ми само слънчеви очила за петстотин долара, а пък ако не се знаеше, че съм ирландец — току-виж, някой ме поканил да поиграя голф. Но това е то Уестън — не може едно място да е от най-скъпите и да няма изисквания за най-висок стандарт. Още крачех по алеята, водеща към къщата, а семейство Доу вече бяха отворили вратата широко, стояха прегърнати на прага и ми махаха.

— Господин Кензи? — изрече доктор Доу.

— Да, сър. Радвам се да ви видя. — Бях стигнал най-сетне до вратата. Последваха две крепки ръкостискания.

— Как пътувахте? — обади се и Кери Доу. — По Пайк ли минахте?

— Да, госпожо. Пътувах нормално. Нямаше задръствания.

— Чудесно! — възкликна доктор Доу и отстъпи. — Заповядайте, господин Кензи. Заповядайте.

Носеше избеляла фланелка и измачкани панталони. Тъмната му, грижливо подстригана коса бе прошарена. От лицето му не слизаше всеопрощаваща усмивка. Не се покриваше с представата ми за жизнерадостен и доволен от себе си хирург от Масачузетс с дебел портфейл и мания за величие.

Тя беше в черен жакет на сиви квадратчета, с черен, изпънат по тялото й клин и черни сандали. Косата й беше блестяща и тъмночервена. Наближаваше петдесет, или поне така предположих, имайки предвид възрастта на Карън, но изглеждаше поне десет години по-млада. Небрежната й елегантност й придаваше вид на първокурсничка, дошла на първото си студентско парти с колежки, за да седи на пода по турски с бутилка вино в ръка, от която час по час да отпива мънички глътки.

Преведоха ме през мраморно фоайе, потопено в кехлибарена светлина, покрай бели стълби, които грациозно, като лебедова шия, се виеха наляво и нагоре. Влязохме в уютен кабинет на долния етаж. Помещението беше достатъчно просторно да се използва от двама души, по тавана бяха наредени черешови греди, на пода имаше ориенталски килими, в които потъваше всякакъв звук. Сред тежките кожени кресла витаеше атмосфера на наследено богатство. Стаята наистина беше голяма, но на пръв поглед не изглеждаше чак толкова необятна поради тъмнорозовите стени, запълнени догоре от рафтове с книги и дискове. Между рафтовете надничаше съвършеният кич — половината от кану, превърнато в нещо като шкаф и пълно с порцеланови фигурки, стъклени миниатюри и други дреболийки, малко книги с окъсани гръбчета и цяла редица плочи от шейсетте — Дилан и Джоан Бейс, които деляха място с Донован и „Дъ Бърдо“, „Питър, Пол и Мери“ и „Блайнд фейт“. Въдици и въдичарски шапки, както и модели на шхуни, изработени с изнурителна детайлност, бяха окачени по стените, поставени по рафтовете и на бюрото. Зад дивана имаше масивна едновремешна маса, сложена под картините — най-вероятно оригинали — на Полок и Баскиа и една литография на Уорхол. Нямам нищо против Полок и Баскиа, макар че никога не бих ги окачил в спалнята си, но решително не исках да поглеждам към Уорхол. Мисля, че той има толкова общо с изкуството, колкото рокендролът с руснаците, което значи — считам, че е пълен боклук.

 

 

Бюрото на доктор Доу заемаше западния ъгъл и беше затрупано с медицински списания и статии, мъдреха се и две шхуни, както и множество микрокасети с микрокасетофон отстрани. Другото писалище, на Кери Доу, се намираше в източния ъгъл, беше малко и чисто. Върху него имаше кожена тетрадка за записки, сребърна писалка и отстрани — кремава хартия за писма. Прецених, че и двете писалища са ръчна изработка, направени от червено дърво, което расте в Северна Калифорния, или от тиково дърво, доставяно от Далечния изток. И все пак не можех да съм съвършено сигурен под меката матова светлина. Технологията за направата на бюрата ми се стори същата, която се използва за строежа на хижи: дървото се обрязва ръчно, прави се конструкцията и се оставя да отлежи няколко години. Така спойката между отделните дъски става толкова здрава, че не отстъпва на стоманен градеж. Устоява даже и на огън. Чак след това такава хижа се продава. Когато разгледах по-добре масивната маса, установих, че не е състарявана изкуствено, а наистина не си знае годините и е френска. Кабинетът беше уютен, но такъв уют се постига с бездънен джоб.

Седнах на края на дивана, Кери се настани в другия край и кръстоса крака, точно както бях очаквал. Несъзнателно оправи ресните на покривката, преметната през облегалката, и обърна към мен меките си зелени очи. Доктор Доу се настани на един от столовете и го дотъркаля от другата страна на масичката за кафе, която остана между нас.

— Е, господин Кензи, жена ми ми каза, че сте частен детектив.

— Да, сър.

— Никога не съм срещал частен детектив. — Той почеса подрязаната си брадичка. — А ти, скъпа?

— Вие сте първият, когото виждам на живо. — Тя поклати глава и ме посочи с леко свит показалец.

— О! — обадих се аз. — Виж ти…

Доктор Доу потърка ръце и се наведе напред.

— Кой е любимият ви случай?

— Толкова много са! — усмихнах се скромно.

— Наистина ли? Разкажете ми поне за един.

— При друг случай — с удоволствие, сър, но не разполагам с много време, а и не ми се ще да ви задържам твърде дълго. Бих искал само да ви задам няколко въпроса, свързани с Карън.

Докторът прокара ръка по повърхността на масичката.

— Питайте, питайте, господин Кензи.

— Откъде познавате дъщеря ми? — едва чуто попита Кери Доу. Обърнах се към нея и ми се стори, че съзирам мъка в зелените й очи, но тя остана там само миг и изчезна.

— Тя ме нае преди шест месеца.

— За какво?

— Безпокоеше я един мъж.

— И вие предотвратихте това?

— Да, госпожо — кимнах аз.

— Много ви благодаря, господин Кензи. Сигурна съм, че за Карън е било голямо облекчение.

— Госпожо Доу, Карън имаше ли врагове?

Тя ме погледна смаяно.

— Не, господин Кензи, Карън не беше от хората, които си създават врагове. Тя беше твърде беззлостно същество, за да има врагове.

„Беззлостно“, помислих си. „Същество“, добавих. Кери Доу обърна подканящо глава към съпруга си и той пое топката.

— Господин Кензи, според полицията Карън се самоуби.

— Така е.

— Има ли някакви причини да се съмняваме в това заключение?

— Никаква, сър.

— Аха. — Кимна като че на себе си, после се отнесе нанякъде, очите му, без да ме виждат, продължаваха да шарят по лицето ми. След малко отново се вгледа съсредоточено в мен. Усмихна се и се плесна по коленете, като че беше взел някакво категорично решение. — Мисля, че няма да е зле да изпием по един чай, какво ще кажете?

Не знам дали натисна незабелязано някакъв звънец, или прислугата беше чакала с ухо, долепено до вратата, но още не беше свършил изречението — и на прага се изправи дребна жена, понесла огромен старинен поднос с три чаши в красиви поставки и всичко необходимо за чая. Беше около трийсет и пет годишна, носеше тениска и къси панталони.

Щръкналите й кестеняви кичури напомняха на антени по главата на извънземно. Кожата й беше бледа, страните и брадичката й бяха осеяни с пъпки, вратът й бе на петна, а голите й ръце — покрити със суха и напукана кожа. Докато поставяше таблата на масичката между нас, не вдигна очи.

— Благодаря, Шивон — каза госпожа Доу.

— Ще желаете ли още нещо, госпожо? — изрече жената. Хрипливият й говор определено идваше някъде от север, от студените, сиви градове с пръснати наоколо рафинерии, с облаци сажди, тегнещи над тях.

Господин докторът и съпругата му не отговориха. Вместо това най-добросъвестно се заеха да приготвят чая си, слагаха всяко нещо по реда си — първо пликчето с чая, после захарта, най-накрая — млякото. Движенията им бяха толкова деликатни, че неволно спрях да дишам. Шивон чакаше, скришом хвърли поглед към мен и силна червенина плъзна по шията й. Доктор Доу най-сетне приключи с приготвянето на чая си и лъжичката му зазвънтя о китайския порцелан, докато методично разбъркваше захарта. Вдигна чашата до устните си и тогава забеляза, че не съм се докоснал до моята, като че ли едва сега съзря и изправената в очакване Шивон.

— Шивон — обърна се към нея той, — за Бога, това е всичко, момиче, можеш да си вървиш. — След това се разсмя. — Май си уморена, миличка, свободна си до края на деня.

— Да, господин докторе. Благодаря ви.

— Не, аз ти благодаря. Чаят е великолепен.

Дребната жена напусна стаята, превила гръб, и в момента, в който вратата се затвори зад нея, доктор Доу каза:

— Добро момиче. Чудесно момиче. От доста време е с нас, още като пристигна преди четиринайсет години. Да… И така, господин Кензи, все още не ни е ясно защо разследвате смъртта на доведената ми дъщеря, след като няма какво да се разследва? — Сбърчи нос над чашата и отпи, без да сваля очи от мен.

— Как да ви кажа, сър — започнах бавно, като си слагах сметана, — всъщност повече ме интересува животът й, последните шест месеца.

— И мога ли да знам защо? — попита госпожа Доу.

Налях си гореща вода и си сложих захар. Майка ми сигурно се е обърнала в гроба — сметана се слага в кафето. В чая се сипва мляко. Това беше закон за нея.

— Не мисля, че беше човек, склонен към самоубийство.

— Не сме ли всички склонни да предприемем такава стъпка някога? — изговори тихо госпожа Доу.

Погледнах я въпросително.

— Искате да кажете…

— При подходящи, искам да кажа — при нелепи обстоятелства всеки от нас е способен да извърши такова нещо. Един път ни препъне животът, втори път, връхлети ни някоя трагедия… — Докато говореше, господа Доу сякаш ме изучаваше над ръба на чашата си. Аз отпих глътка чай, преди да се обадя. Доктор Доу беше прав, чаят наистина беше великолепен — със или без сметана. Извинявай, мамо.

— Сигурно е така, никой не е застрахован, но такова решение ми се вижда твърде драстично за Карън.

— И вашето мнение се основава на интимното ви познанство с Карън? — запита доктор Доу.

— Моля?

Той посочи към мен с чаша в ръка.

— Били ли сте интимни със заварената ми дъщеря?

Погледнах го объркано и невярващо, а той повдигна многозначително вежди.

— Хайде, хайде, господин Кензи, за умрелите — или добро, или нищо, но ние знаем за слабостта й — сексуалната й активност, особено разюздана в последните месеци от живота й.

— Откъде знаете?

— Тя стигаше до вулгарност — каза госпожа Доу. — Не се съобразяваше и не зачиташе никого. Пиеше и се дрогираше. Щеше да звучи наистина тъжно, ако не беше такова клише. Тя даже стигна дотам, че веднъж се предложи на съпруга ми.

Погледнах към доктор Доу, а той само кимна и остави чашата си на масичката.

— Да, господин Кензи, така беше. Всеки път, когато Карън дойдеше, тук ставаше като в пиеса на Тенеси Уилямс.

— Не я познавах такава — обадих се аз. — Видях я, преди Дейвид да пострада.

— И каква я познавахте? — не се предаваше госпожа Доу.

— Изглеждаше кротка и мила, невинна, даже като че ли малко повече, отколкото би трябвало за света, в който живеем. Такава я видях, госпожо Доу. Не като жена, способна да скочи чисто гола от покрива на митницата.

Кери Доу стисна устни. Погледна като че през мен в някаква точка високо на стената. Сръбна от чая си неестествено шумно.

— Той ли ви изпрати? — попита.

— Кой?

В зелените й очи, вперени в мен, имаше убеденост.

— Наясно сме, господин Кензи. Вие също, нали?

— Нямам представа за какво говорите.

Тя се засмя лекичко, пърхащо.

— О, сигурна съм, че имате.

Но тук се намеси доктор Доу:

— А може би — не. Може би не.

Тя го погледна, а после двамата обърнаха глави към мен и аз изведнъж съзрях в очите им нездрава треска, изразът на лицата им беше толкова зловещ, че ми се дощя да изляза от кожата си, да изскоча навън, направо през прозореца, да хукна като луд по улиците на Уестън.

— Ако не сте дошли да ни изнудвате, тогава защо сте тук, господин Кензи? — попита доктор Доу.

Меката светлина придаваше някак болезнен вид на лицето му.

— Не смятам, че всичко, което се случи на дъщеря ви в последните месеци преди смъртта й, е случайно.

Той се наклони напред, сериозен като смъртта.

— Какво се опитвате да ми кажете? — Маниакалните пламъчета отново се появиха в очите му, той се облегна назад. — Ето какво: давам ви четирийсет и осем часа да разплетете този случай, но ако не успеете — виждам ви смазан, преди да е паднал първият сняг. Какво ще кажете?

— Просто се опитвам да разбера защо дъщеря ви избра смъртта.

— Умря, защото беше със слаб характер — каза Кери Доу.

— Не разбирам какво имате предвид, госпожо.

— Няма кой знае какво за разбиране, господин Кензи. Карън беше неустойчива. Стига нещо да не е по вкуса й или да не стане на нейното, тя капитулираше. Дъщеря ми, детето, на което дадох живот, беше слабохарактерно същество. Имаше нужда от непрекъснато окуражаване. Цели двайсет години посещава психиатър. Някой непрекъснато трябваше да държи ръката й и да й повтаря, че нещата ще се уредят. Че светът работи за нея. — Тя протегна ръце напред, като че се готвеше да запее. — Да, но светът си има и други грижи. Карън го разбра. И това я пречупи.

— Науката твърди — включи се Кристофър Доу, като наклони глава към жена си, — че самоубийството е пасивноагресивен акт. Чували ли сте за тази теория, господин Кензи?

— Да.

— Това ще рече, че самоубиецът иска да нарани не толкова себе си, колкото онези, които остават след него. — Той си наля още чай. — Погледнете ме, господин Кензи. — Погледнах го. — Имам достатъчно мозък и това ми донесе немалък успех досега. — Тъмните му очи светнаха гордо. — Но като човек на интелекта вероятно не обръщам достатъчно внимание на емоционалните нужди на другите. Може би трябваше да окажа по-сериозна емоционална поддръжка на Карън, докато тя растеше.

— Ти беше чудесен, Кристофър — обади се жена му.

Той не й обърна внимание, продължаваше да ме пронизва с очи.

— Знам, че Карън не можа да преодолее травмата от смъртта на родния си баща и сега, като се върна назад, мисля, че бих могъл да направя повече, за да й докажа обичта си. Но ние не сме безгрешни, господин Кензи, никой не е идеален. Вие, аз, Карън. А животът е пълен с неща, за които съжаляваме. Така че ние с жена ми, уверявам ви, много често ще изпитваме горчиво съжаление, през всичките години, които ни остават, за това, което не успяхме да направим за дъщеря си. Но това чувство не засяга другиго, освен нас. То си е само наше. И независимо от странните ви въпроси искам да ви кажа, че всичко това всъщност е доста тъжно за нас.

— Мога ли да ви попитам нещо, господин Кензи? — обърна се към мен госпожа Доу.

— Разбира се — отзовах се с охота.

Тя остави чашата си в чинийката.

— Това не е ли некрофилия?

— Кое?

— Интересът ви към моята дъщеря. — Тя прокара показалец по повърхността на масичката.

— О, съвсем не, госпожо.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

— И какво е тогава, сър?

— Ако трябва да бъда откровен — и аз не съм сигурен.

— Но, господин Кензи, би трябвало все пак да имате някакъв по-добър отговор.

Изпитах чувството, че стените на кабинета се приближават. Обзе ме странно безсилие. Стори ми се невъзможно да обобщя в едно изречение желанието си да поправя грешката, допусната към човек, който вече не може да изпита удовлетворение от това.

Как да обясниш пулса, който направлява живота ти — а често го и дефинира, — с няколко думи или фрази?

— И така, господин Кензи?

Безпомощно търсех здрава почва, на която да стъпя сред целия този абсурд.

— Когато я видях, ми направи впечатление на свестен и разумен човек, който се придържа към правилата.

— И кои са тези правила? — поиска да узнае доктор Доу.

— На обществото и на нормалния разум, да речем. Тя работеше, имаше обща банкова сметка с годеника си, отделяха по някой долар. Обличаше се и разговаряше според изискванията и правилата на доброто общество. Купила си беше „Корола“, макар че много й се искаше да има „Камри“ — не можеше да си позволи такава кола.

— Нещо не мога да ви разбера — каза майката на Карън.

— Това значи да играеш по правилата — поясних. — И все пак нещо я изкара извън релсите. Единственото, което искам да знам, е дали това дерайлиране е било случайност.

— Хм, чудя се как си изкарвате хляба в подобни битки с вятърни мелници, господин Кензи — по-скоро констатира, отколкото попита госпожа Доу.

Засмях се.

— Това ми е работата.

Кери Доу се загледа в чаения сервиз пред себе си.

— Погребахме я в запечатан ковчег.

— Моля?

— Карън. Погребахме я в запечатан ковчег, защото това, което бе останало от нея, не беше за гледане. — Тя повдигна лице към мен, очите й блестяха от влага или може би от светлината. — Даже и начинът, по който се самоуби — помислете само — колко агресия! За да ни нарани. Ограби семейството си, приятелите си от възможността да я погледнат за последен път, да я ожалят, както е редно.

Нямаше какво да се каже, затова замълчах. Кери Доу ме перна леко с опакото на ръката си.

— Когато Карън загуби Дейвид, после работата си, накрая и апартамента, дойде при нас. За пари. И ако може да поживее тук. Беше очевидно, че взима наркотици. Аз й отказах. Не Кристофър, господин Кензи, а аз. Направих го, за да я принудя да остави наркотиците и да престане да се вглежда единствено в себе си. Продължихме да плащаме сметката й при психиатъра, но за всичко останало бях категорична, че веднъж завинаги трябва да се научи да се оправя сама. Днес това може да изглежда като грешка, но ако нещата се повторят, ще постъпя по същия начин. — Тя се наклони напред, принуди и мен да направя същото, за да мога да я чувам. — Струва ви се жестоко, нали?

— Не задължително.

Изведнъж доктор Доу шумно плесна с ръце, звукът прогърмя като удар по празна кофа в тихата стая.

— Беше чудесна среща. Не си спомням кога за последен път съм прекарвал толкова хубаво! — Той се изправи и изпружи ръка. — Но всичко си има край. Господин Кензи, благодаря ви, че ни почетохте, надявам се, че няма да минат години, преди да дойдете отново. — Отвори вратата и се изправи до нея. Съпругата му остана там, където си беше. Сипваше си още чай. Разбъркваше захарта, когато се обади:

— Всичко най-хубаво, господин Кензи.

— Довиждане, госпожо Доу.

— Довиждане, господин Кензи — пропя лениво, докато изсипваше сметана в чашата си.

Доктор Доу ме поведе към фоайето и чак сега забелязах снимките. Бяха накачени по стената, която ми е била отляво, когато съм влизал, и не бях ги видял, тъй като госпожа Доу и добричкият доктор вървяха от двете ми страни като охрана, фотографиите бяха поне двайсет и на всички се виждаше малко, тъмнокосо момиченце. На някои беше бебе, на други — по-голяма. Младите доктор и госпожа Доу присъстваха на повечето от тях: на една целуваха детето, на друга се смееха с него, на трета го държаха за ръчичките. Но на нито една от фотографиите детето не беше по-голямо от четиригодишно. На някои от снимките беше и Карън, с шина на зъбите, засмяна. Русата й косица, свежата й кожа, аурата на неподправена чистота — всичко това не можеше да прикрие пронизващото отчаяние, отпечатано на личицето й. На няколко от снимките имаше строен рус младеж. Можеше да се проследи как челото му е ставало все по-високо с оредяването на косата. Трудно бе да се определи възрастта му, но трябва да беше двайсет-трийсетгодишен. Реших, че е братът на доктора. Лицата им си приличаха, и двамата имаха някакъв озарен, леко разсеян поглед, като че непрекъснато търсят нещо. Снимките бяха правени така, все едно младият човек е бил улавян в момента, в който се кани да погледне встрани. Посочих стената.

— Имате и друга дъщеря, така ли, докторе?

Той приближи зад мен и леко ме хвана над лакътя.

— Има ли нужда да ви обясня отново как да се качите на магистралата, господин Кензи?

— Колко е голяма сега?

— Кашмиреният ви елек е фантастичен! От „Неймън“ ли е? — Доктор Доу ме обърна с лице към вратата.

— От „Закс“ — отговорих. — Кой е младият човек на снимките? Брат ви? Синът ви?

— Аха, от „Закс“ — повтори той и кимна удовлетворено. — Трябваше да се досетя.

— Кой ви шантажира, докторе?

Трескавите му очи танцуваха.

— Карайте внимателно, господин Кензи. Пътищата са пълни с идиоти.

„Май и в този дом има доста идиоти“, помислих, докато докторът ме избутваше навън.