Денис Лихейн
Сянка в дъжда (19)

18.

Майлс Ловъл излезе от дома си малко след залез-слънце, когато небето се обагри в доматеночервено и бризът разстла мирис на море над сушата.

Оставихме го да се отдалечи на няколко пресечки, преди да завием по крайбрежния път и да го прихванем отново до цистерните край Шосе 228, врязан в оставеното за индустриални отпадъци пространство. Трафикът не беше натоварен, повечето коли пътуваха към крайбрежието, така че го следвахме на около четиристотин метра и чакахме тъмнината.

Червеното на небето стана още по-наситено и кичестите клони край пътя изпъкнаха още повече на фона му като тъмносини, приказни контури. Ейнджи и Буба бяха в пикапа, а аз карах пред тях поршето, докато Ловъл ни водеше обратно към Хингъм, после отново по Шосе 3, на юг.

Пътуването ни не трая дълго. Ловъл излезе на Плимут Рок, километър по-нататък се заби из малки черни пътчета. Надявахме се да не го изгубим в някой завой на тесните шосета, зашумени, от гъста растителност и ниски клони.

Стъклата ми бяха спуснати, радиото мълчеше, така че от време на време чувах хрущенето на гумите му по неподдържания път, някоя и друга джазова тема, която се лееше от стереото му и се измъкваше през люка. Бяхме навлезли дълбоко в гората Майлс Стендиш, поне така мислех аз, борове, кленове и лиственици се свеждаха над нас под пурпурното небе, усещах аромата на боровинки, макар че не ги виждах. Беше остър сладък мирис, смесен с аромата на ферментирали плодове, паднали на земята и стояли под слънцето цял ден. С настъпването на нощния хлад от близкото блато се издигна белезникава пара. Спрях на последното разширение преди блатото. Не откъсвах очи от задните светлини на Ловъл.

Буба почти залепи пикапа за задницата на поршето и тримата излязохме от колите. Затворихме вратите много внимателно, така че единственият шум, който се чу, бе мекото щракване на езичето в ключалката. На около петдесет метра напред, през редките дървета, чухме как Майлс Ловъл отвори вратата на колата си и веднага след това — удара от затварянето й. Тук звуците бяха остри и ясни, пренесени над блатните изпарения и рехавата стена дървета, сякаш се намираше на две крачки от нас.

Изминахме разстоянието до блатото по мека влажна пътека и през плетеницата дървета зърнахме море от боровинки, все още свежозелени, китките червени плодове намигаха през нежната мъгла и блестяха от капчиците роса по тях.

Отекнаха стъпки, обади се гарван, върховете на дърветата зашушнаха, целунати от влажния вятър. Бяхме стигнали края на рядката горичка. Спряхме до задния калник на БМВ-то и аз внимателно подадох глава иззад ствола на последното дърво.

Пред очите ми лежеше гладката повърхност на блатото. Мъглата висеше на сантиметри над него. Талпи, подредени кръстообразно, разделяха тресавището на продълговати четириъгълници. Майлс Ловъл премина по една от късите страни на кръста. В центъра му имаше малка дървена колиба, Ловъл влезе вътре и затвори портичката зад себе си.

Промъкнах се по брега, използвах колата на Ловъл за прикритие, надявах се, че съм скрит от погледа на евентуален наблюдател от далечната страна на тресавището. Разгледах колибата по-внимателно. Беше не по-голяма от дядовата ръкавичка, с прозорец, който гледаше към една от дългите страни на „кръста“ — онази, която се протягаше на север. На прозореца висеше муселинена завеса и докато наблюдавах, стъклото светна в оранжево, а силуетът на Ловъл премина пред него и изчезна навътре.

Нямах друго прикритие, освен колата на Майлс Ловъл. Отдясно бе мочурливият бряг, звъннал нежно от хилядите комари, щурци и пчели, поели вече нощната смяна. Пропълзях обратно до края на горичката. Тримата поехме между дърветата и излязохме на друго място. Оттук виждахме предната страна на колибата и онази част от дървения кръст, която стигаше до отсрещния бряг и изчезваше в тъмната гъста растителност по него.

— Дявол го взел! — обадих се. — Защо не донесох бинокъл…

Буба въздъхна и измъкна от бездънното си палто споменатата вещ. Човек би си помислил, че носи на гърба си не дреха, а супермаркет.

— С това палто си като Харпо Маркс. Казвал ли съм ти го преди?

— Около седемстотин-осемстотин пъти.

— О… — Остроумията ми пресъхнаха.

Насочих бинокъла към колибата, нагласих фокуса и не видях нищо, освен много подробна картина на дървения материал. Съмнявах се да има още един прозорец от другата страна, а този, който забелязах в началото, беше със спуснато перде. Така че засега единственото, което можеше да се направи, бе да се чака. Да чакаме появата на мистериозния мъж, който ще дойде да се срещне с Ловъл, и да се надяваме комарите да не щурмуват позициите ни. Макар че, ако решаха да ни атакуват, не се съмнявам, че Буба щеше да измъкне специален спрей за насекоми из гънките на бездънното си палто.

Небето изчистваше огнената червенина от себе си и тя се сменяше с тъмносиньо, зелените стъбълца на боровинките изпъкнаха на този нов фон, а бялата ефирна мъглица изсивя около черните стволове на дърветата.

— Не мислиш ли, че човекът, с когото е трябвало да се срещне Майлс, вече е тук? Че е дошъл преди него? — попитах Ейнджи.

— Като нищо. Макар че, ако е така, вероятно е дошъл по друг път. Единствените грайфери от гуми тук са на Майлс, а ние паркирахме откъм север.

Насочих бинокъла към южния край на кръста, който чезнеше във висока жълтеникава растителност, щръкнала от мочурливата почва и вряща от комари. Тази точка ми се виждаше най-малко приемлива като достъп, освен ако не държиш да пипнеш малария. Зад гърба ми Буба изпръхтя, срита земята под краката си и откърши като с плесница няколко клонки от дървото.

Обърнах лещите към източния край на кръста. Брегът там изглеждаше по-стабилен, дърветата бяха сухи, високи и нагъсто. Толкова гъсти всъщност, че колкото и да настройвах фокуса, не виждах нищо в петдесетте метра пред себе си, освен стволове и мъх.

— Ако е дошъл пръв, минал е оттам — посочих към източния бряг.

— Дано го видим, като си тръгва. Имаш ли фотоапарат?

Ейнджи кимна и извади от чантата си малък „Пентакс“ с вградено устройство за нощно снимане.

— Един мой коледен подарък — усмихнах се.

— Коледата на 1997-а — засмя се тя. — Единственият ти подарък, който мога спокойно да извадя пред хората.

Улових очите й в мрака, тя не ги отмести и аз видях как в погледа й се преметнаха копнеж и носталгия. После тя сведе очи, топлина плисна в лицето ми и аз се заех отново с бинокъла.

— И вие двамата правите тая работа всеки ден, нали? — след около десетина минути попита Буба. Отпи здрава глътка от бутилката си с водка и се оригна.

— Не, понякога играем на гоненица с коли — рече Ейнджи.

— Егати скучния шибан живот, това вашето… — Буба се размърда и без явна умисъл изпердаши близкото дърво. Откъм колибата долетяха приглушени удари. Затворен в дървената къща, изнервен от скука като Буба, Майлс Ловъл риташе стените.

Едър гарван — може би същият, който чухме по-рано — изграчи, докато се плъзгаше ниско над блатото, грациозно изви пред колибата, за миг силната му човка се очерта на фона на водата, после литна към гората и се изгуби сред черните дървета. Буба се прозя.

— Аз май ще ви оставя.

— Ами хубаво — рече Ейнджи.

Ръката му се плъзна безцелно по кората на дървото.

— Не че нещо… всичко е много гот, ама има борба тази вечер.

— Да де.

— Грозният Боб Брутал срещу красавеца Сами Студбър.

— Как не мога да съм там! — вметна Ейнджи.

— Ще ти го запиша — обеща Буба.

Ейнджи се усмихна.

— Наистина? Супер! Страхотен си.

Сарказмът й остана съвършено незабелязан от Буба. Обзет от въодушевление, затърка ръцете си една в друга.

— Ама, разбира се. Записал съм страшно много, някога бихме могли…

— Шшшт — вдигна ръка Ейнджи.

Чу се глухото захлопване на врата. Залепих бинокъла до очите си и видях от колибата да излиза мъж. Мъжът пое по талпите към групичката сухи дървета.

Виждах само гърба му. Беше рус, висок към метър и осемдесет, строен и слаб, движеше се плавно, пъхнал ръка в джоба си. Носеше светлосиви панталони и бяла риза с дълги ръкави, навити до лактите. Бе отметнал глава леко назад и през мъглата до нас достигаше свирукането му.

— Песничката от „Лоши момичета“ — каза Буба.

— Не, не е тя — измърмори Ейнджи.

— Ти, разбира се, знаеш всички песни. Като не е, коя е тогава?

— Не знам. Но не е тая, за която говориш.

— Да бе, да.

Мъжът почти беше стигнал до средата на пътя си и аз очаквах всеки момент да се обърне и да зърна лицето му. Нали затова се домъкнахме чак дотук — да видим с кого ще се срещне Майлс, а ако русият хубостник е паркирал колата си между дърветата в далечния край на мочурището, никога нямаше да го стигнем.

Вдигнах камък и го метнах към водата. Той пльосна в блатото на около два метра вляво от мъжа.

Той обаче сякаш не чу нищо. Не спря да върви и да си свирка.

— Казвам ви, че, е от „Лоши момичета“ — настоя Буба, докато се оглеждаше за камък. Вдигна един тежък и валчест, хвърли го към средата на мочурището, плясъкът беше двойно по-силен, отколкото при моя опит. И този път мъжът не реагира. Вече стигаше до края на водата и аз реших: ако беше разбрал, че някой го е проследил, със сигурност се опитваше да изчезне. Но така или иначе щяхме да го изгубим, а аз исках да видя лицето му. Изкрещях с пълно гърло:

— Хееей! — Викът ми раздра мъглата и тежкия въздух над тресавището, някаква нощна птица се стрелна уплашено в клоните на дърветата.

Мъжът спря току до линията на дърветата. Гърбът му се стегна. Леко обърна рамене наляво, вдигна ръка. Напомни ми на пътен полицай, вдигнал палката, за да спре движението, или на гост, който маха за довиждане, преди да напусне партито. От самото начало е знаел, че сме тук, и искаше и ние да сме наясно с това.

Спусна ръката си и изчезна между дърветата.

Изскочих от прикритието ни под рехавите дървета и се спуснах по прогизналия бряг. Ейнджи и Буба ме следваха по петите. Знаех, че съм вдигнал достатъчно шум и Майлс Ловъл ни е чул, така че нямаше смисъл да се крием повече. Сега единствената ни надежда остана да пипнем Ловъл, преди и той да се е изпарил, и да го принудим да ни разкаже това-онова.

Петите ни отекваха като чукове по талпите, острият мирис на застояла вода ме давеше, когато Буба се обади:

— Подкрепи ме бе, човеко, кажи, че беше от „Лоши момичета“!

Колибата се заклати от стъпките ни. Страхувах се, че талпите ще поддадат.

— Не, от „Уди Кълвача“ е — успях да кажа.

— Вярно бе! — изрева Буба ентусиазирано.

В този миг стигнах до колибата и сграбчих бравата.

— Патрик! — извика Ейнджи зад мен.

Извърнах се и замръзнах, прикован от погледа й. Не можех да повярвам, че съм на път да извърша такава глупост — да отворя врата, зад която се намира въоръжен неприятел, така, сякаш се прибирам вкъщи.

Ейнджи ме гледаше втренчено. Очите й горяха, устата й беше полуотворена.

Тръснах глава и се отместих от вратата. Ейнджи извади 38-калибровия си пистолет. Буба беше насочил пушката си с рязана цев във вратата с въодушевлението на учител по география, който показва на класа Бирма върху картата.

— Сега вече сме готови, гениалнико — рече.

Аз измъкнах моя „Колт Командър“, отстъпих вляво от вратата и избарабаних по дървото с кокалчета.

— Майлс, отвори!

Нищо.

— Майлс, аз съм Патрик Кензи. Частен детектив. Искам да поговорим. — И повторно почуках. Долових удари по дървото отвътре, последва тракане като с метален предмет. Почуках за последен път. — Майлс, влизаме, чу ли?

Вътре изтропали нещо тежко. Облегнах гръб до вратата и протегнах ръка към бравата. Погледнах Ейнджи и Буба, двамата кимнаха. Жаба се обади някъде от средата на блатото. После се възцари тишина.

Превъртях топката, открехнах вратата и Ейнджи възкликна:

— Исусе Христе!

Буба прогърмя едно „Уха!“ в знак на възторг и уважение, бих казал благоговение дори, и свали оръжието си. И цевта на Ейнджи сочеше пода, когато застана на прага и надникна в колибата. Мина секунда или две, докато съзнанието ми възприеме това, което очите ми бяха видели — гледката беше трудна за осъзнаване и крайно неприятна.

Майлс Ловъл седеше на пода в центъра на колибата, бе вързан към мотора на водна помпа. Дебела електрическа жица опасваше кръста му.

Превръзката през устата му беше пропита с кръв, която продължаваше да се процежда от ъгъла на устните му и по брадичката.

Ръцете и краката му бяха свободни, петите му блъскаха перваза, тялото му се виеше като на червей.

Ръцете му висяха неподвижни отстрани и този, който беше свършил цялата работа дотук, можеше да не се притеснява, че Майлс ще направи каквото и да било повече с тях. Защото те вече не бяха част от него. Бяха положени на пода, отляво на замлъкналия двигател, отсечени малко над китките и прегледно поставени с дланите надолу, подпрени на перваза. Русият мъж добросъвестно беше направил турникет на двата кървави чукана и беше оставил брадвата забита в дървото между отрязаните ръце.

Приближихме до Ловъл, очите му бяха избелели, ритането на краката му приличаше повече на настъпване на шок, отколкото на реакция на нетърпимата болка. Даже и с турникетите, съмнявах се, че му остава много живот, затова направих върховно усилие да не мисля за невероятния ужас, който бе отнел разсъдъка му, и да се опитам да получа някои отговори, преди шокът или смъртта да го завладеят само за себе си.

Махнах превръзката от устата му и веднага отскочих назад, защото фонтан от черна кръв блъвна върху гърдите му. Ейнджи простена:

— Не, не, не! В никакъв случай! Ти не си добре!

Стомахът ми се преобърна, топло бучене залюля мозъка ми. Буба отново отрони едно „Уха!“ и мога да се закълна, че този път го произнесе с благоговение.

Майлс, в шок или не, умрял или жив, нямаше да може да отговори на въпросите ми.

Той нямаше да отговаря на ничии въпроси дълго, много дълго време.

Дори ако беше останал жив, съмнявам се, че би могъл да го стори.

Защото, докато ние сме чакали скрити в дърветата и леката мъгла плавно е полягала над боровинковите храсти, докато БМВ-то му търпеливо го е очаквало на брега, Майлс Ловъл е бил лишен от езика си, който беше последвал съдбата на китките му.