Денис Лихейн
Сянка в дъжда (8)

7.

Отново позвъних на Девин и както се оказа, го събудих.

— Провървя ли ти с госпожица Диас?

— Никак. Нали знаеш, братче, жени…

— Нито детектив Томас, нито Стейпълтън отговориха на съобщенията, които оставих.

— Е, Стейпълтън е темерут. А детектив Томас днес е сама.

— Ама че съм късметлия!

— Направо си за завиждане. Стой така, ще се опитам да ти я намеря. — След три-четири минути Девин се върна на линията. — Ще черпиш. Или хич да не си правя илюзии?

— Имаш черпнята.

— Всички само обещават… — въздъхна Девин. — Томас разследва смъртен случай по невнимание в Бек Бей. Иди между Нюбъри и Комкжити Авеню.

— Кои са пресечките?

— Дармът и Ексетър. И внимавай с нея. Костелив орех е. Ще те сдъвче и ще те изплюе в крачка.

* * *

Детектив Джоела Томас се промуши под полицейската лента, докато сваляше гумените ръкавици. Изправи се, шляпна ръкавиците и изтръска талка, полепнал по абаносовата й кожа. После подвикна към един мъж, облегнат на колата на Съдебна медицина:

— Лари, вече е само твой.

Лари даже не вдигна очи от спортната страница на вестника си.

— Продължава ли да е умрял?

— И все по-умрял става.

Джоела отбеляза присъствието ми, но продължи да гледа към Лари.

— Успя ли да ти каже нещо? — попита Лари, докато отгръщаше нова страница.

Джоела Томас преобърна твърд бонбон в устата си:

— За отвъдното ли?

— Аха.

— Голям купон било.

— Радвам се да го чуя. Ще кажа и на жена ми. — Лари затвори вестника и го хвърли в колата. — Тия „Сокс“ са много шибан отбор, нали?

— Аз си падам по хокея.

— Тогава — егати шибаните „Бруинс“! — И Лари се зарови да търси нещо в буса.

Джоела Томас се готвеше да поеме нанякъде, когато се сети за мен. Бавно обърна глава и ме погледна през тъмните очила.

— Какво има?

— Детектив Томас? — протегнах ръка аз.

Тя я пое, като ме гледате въпросително.

— Да, вие сте Патрик Кензи. Девин Амронклин ми спомена за вас. — Наклони глава, а аз чух как бонбонът се изтърколи в устата й. — Не можахте ли да дойдете в участъка?

— Искаше ми се да ускоря нещата.

Тя пъхна ръце в джобовете на сакото си и се отпусна на пети.

— Откакто вкарахте ченге в панделата, не ви се идва много-много в участъка, така ли е, господин Кензи?

— Просто не обичам да съм в близост с килиите.

— Аха. — Отстъпи да направи път на Лари и още двама съдебни лекари, които минаха между нас.

— Вижте, детектив Томас, наистина съжалявам, че нашето разследване ни доведе до ваш колега…

— Дрън-дрън! — Джоела размаха дългата си ръка пред лицето ми. — Всъщност този негодник въобще не ме интересува. Друго поколение, друг морал. — Обърна се към ъгъла на улицата. — Да ви приличам на една от тях?

— В никакъв случай.

Джоела Томас беше висока и слаба. Беше облякла двуреден костюм с цвят на маслина, а под него — черна фланелка. Златната полицейска значка висеше на врата й на черна корда и пасваше на тройната златна обица на лявото й ухо. Другото ухо нямаше обица. Стояхме на тротоара, жегата ставаше все по-плътна, утринната роса се вдигаше в лека мъгла. Беше ранна неделна утрин, филтрите в кафемашините започваха да прецеждат ободряващата течност, разводачите на кучета чукаха на вратите на клиентите си. Джоела обели станиола от ролката бонбони, метна един в устата си и ми предложи:

— Бонбонче?

— Благодаря — казах, след като си взех.

Тя пусна ролката в джоба си, погледна към алеята, после вдигна очи към покрива. Проследих погледа й.

— Скочил ли е?

Тя поклати глава.

— Паднал. Качил се на покрива. Бил е на партито в един от апартаментите. Решил да погледа звездите. Седнал на самия ръб. Може да е видял комета.

— Уф! — казах аз.

* * *

Джоела Томас отчупи парче от кифлата и преди да го мушне в устата си, го топна в огромната чаша чай пред себе си.

— И така, искате да знаете повече за Карън Никълс. — Сдъвка хапката си и я преглътна с чай.

— Да.

— Имате подозрения, че е бутната?

— А така ли е?

— Не. — Облегна се назад в стола си и се загледа във възрастния човек отвън, който хранеше гълъбите. Лицето му беше мършаво, носът му бе извит като клюн, старецът приличаше на птиците, които кълвяха в краката му. Бяхме седнали в кафене „Хорхе де Хосе“, на една пресечка от местопроизшествието. „Хорхе“ е една от най-добрите закусвални — предлага девет вида кифли и кексчета, както и различни видове тофу. — Беше самоубийство — каза. Сви рамене: — От ясно по-ясно. Смърт, причинена от силата на гравитацията. Никакви признаци за съпротива или борба, никакви следи от други стъпки около мястото, откъдето е скочила. Не би могло да е по-ясно.

— И самоубийството й има обяснение?

— В какъв смисъл?

— Че е била депресирана от нещастието с приятеля й, че го е изживяла тежко и прочее?

— Да, допустимо е.

— И това би било достатъчен повод да се хвърли?

— Разбирам накъде биете. — Тя поклати глава. — Но вижте, при самоубийците не бива да търсите логика. Ще ви кажа и още нещо — повечето от тях не оставят писма. Само около десет процента. Останалите решават, напускат този свят и зарязват близките си и нас да си блъскаме главите.

— Трябва да има нещо, което ги обединява.

— Самоубийците? — Още една глътка чай и още едно поклащане на главата. — Очевидно всички те са депресирани. Но пък кой ли не е? Да не би да се събуждате сутрин с мисълта, че да си жив, е направо супер! — Засмях се и поклатих глава. — Така си и мислех. И аз не се събуждам с подобна мисъл. Какво ще ми кажете за миналото си?

— Моля?

— За миналото си. — Размаха лъжичката си към мен, после я потопи в чая. — Примирили сте се с всичко, което ви се е случило в живота, така ли? Няма ли неща, за които никога не говорите, неща, които ви човъркат отвътре, карат ви да смръщвате лице, когато си помислите за тях, сега, двайсет години по-късно, да речем?

Замислих се над въпроса й. Когато бях много малък — шест-седемгодишен и току-що бях отнесъл един бърз пердах с колана на баща ми, влязох в стаята, която деляхме със сестра ми. Видях я коленичила пред куклите си и я ударих с всичката сила, която имах, по гърба. Изразът на лицето й — шок, страх, но и примирение — се заби в мозъка ми като гвоздей. Дори и сега, повече от двайсет и пет години по-късно, нейното деветгодишно лице изплува пред очите ми, тук, в кафенето в Бек Бей, и почувствах как ме залива вълна от срам, толкова мощна, че имаше опасност да ме смачка като в юмрук.

И това беше споменът само за едно нещо. А списъкът беше много дълъг и с годините щеше да се увеличава, да се попълва с нови грешки, неточни преценки и импулсивни действия.

— Виждам по лицето ви — каза Джоела Томас. — Има неща от миналото ви, с които никога няма да се примирите.

— А вие?

— О, и аз — кимна тя. Облегна се назад, погледна към вентилатора на тавана и издиша шумно. — И аз — повтори. — Всички ние имаме такива неща. Всички носим миналото си, всички правим глупости и всички ние имаме дни, в които си казваме, че май не си струва цялата тая борба за по-добро бъдеще. И въобще за някакво бъдеще. Самоубийците предприемат следващата стъпка. Казват си — що не взема да пратя всичко по дяволите и да сляза от влака… И в повечето случаи не знаем коя точно сламка е пречупила гръбнака им. След толкова такива случаи в практиката ми все още не мога да ги разбера. Ето например младата майка миналата година — обичала съпруга си, децата, кучето, имала чудесна работа, фантастични отношения с родителите си. Отива на сватбата на най-добрата си приятелка, шаферка й е. След венчавката се връща право вкъщи и се обесва в банята, както си е в шаферската рокля. Дали е нещо, свързано със сватбата? Дали не е била тайно влюбена в младоженеца? Или в булката? Или пък си е припомнила собствената си сватба, надеждите, които е таяла в този ден, и докато е слушала как младоженците разменят клетвите си, е прозряла колко студенина има в брака й, колко различно е всичко от едновремешните й мечти… Или ей така, изведнъж й е писнало да го живее този задоволен, но монотонен живот? — Джоела повдигна рамене. — Не знам. И никой не знае. Само ще ви кажа, че никой от близките, нито един, не е съзирал приближаването на тази трагедия.

Кафето ми беше изстинало, но въпреки това отпих.

— Господин Кензи, Карън Никълс се уби сама. По това няма спор. Губите си времето.

— Не сте я познавали. Това, което направи, не е нормално, не и за човек като нея.

— А кое е нормално?

— Разбрахте ли къде е живяла последните два месеца? — отвърнах с въпрос.

Тя поклати глава.

— Някой й казал, че ще й се обади, когато му дойде времето да дава апартамент под наем.

— А дотогава?

— А дотогава — тя е мъртва. И чакането не й е проблем.

Погледнах я невярващо и тя ми отвърна със същия поглед. После се облегна назад и започна да ме изучава с тия нейни невероятни очи.

— Може ли да ви попитам нещо?

— Разбира се.

— При всичкото уважение, което заслужавате, защото виждам, че сте свестен човек.

— Кажете?

— Видели сте Карън Никълс един-единствен път.

— Да, само веднъж.

— И ми вярвате, като ви казвам, че се е самоубила, нали? Че никой не й е „помогнал“?

— Да, вярвам ви.

— Тогава, по дяволите, защо толкова ви вълнува какво се е случило с нея, преди да вземе това фатално решение?

Отдръпнах се назад в стола си и попитах:

— Изпитвали ли сте някога чувството, че сте сговнили една работа и сега страшно ви се иска да я поправите, доколкото е възможно?

— Да, познато ми е.

— Карън Никълс — продължих аз — остави съобщение на телефонния ми секретар преди около четири месеца. Молеше ме да й се обадя. Но аз не го сторих.

— Е?

— Е, причината, поради която не й се обадих, не беше от най-добрите.

Тя сложи тъмните си очила. Погледна ме над рамките:

— И вие си мислите, че сте вездесъщ, че само да бяхте й се обадили — и това нямаше да се случи? Че щеше да е жива, до днес?

— Не, просто мисля, че й дължа нещо срещу това, задето я предадох без особена причина. — Тя ме гледаше с леко отворени уста. — Смятате, че нещо не съм в ред.

— Да, смятам, че нещо не сте в ред. Тя беше зряла жена. Тя… Кола блъсва годеника й. Случайност ли е? Проверих — кимна тя. — Имало е четирийсет и шест души около него, когато се е спънал, и всички те казаха едно и също — той се е спънал. На съседната пресечка, на ъгъла на Атлантик и Конгрес Стрийт, е имало патрулна кола. Щом чули трясъка, веднага тръгнали. Били на местопроизшествието дванайсет минути след инцидента. Човекът, който е блъснал Дейвид, е турист, името му е Стивън Кърнс. Той е толкова потресен от случилото се, че всеки ден изпраща цветя в болницата.

— Добре де, но защо Карън пропада? Губи работата си, а после и квартирата?

— Сигурни признаци на депресия — каза Джоела Томас. — Така дълбоко си потопен в собствената си трагедия, че забравяш за всичките си останали задължения към околния свят.

Две жени на средна възраст, с еднакви слънчеви очила „Версаче“, вдигнати на челата им, спряха до нашата маса с табли в ръце и се заоглеждаха за свободни места. Едната плъзна поглед към почти празната ми чаша, после към трохите пред Джоела и въздъхна.

— Хубава въздишка — рече Джоела. — Дълго ли се упражнявахте, докато се получи?

Жената се направи, че не я чу. Погледна към приятелката си. Тя също въздъхна.

— Май е заразително — казах аз.

Жената се обърна към приятелката си:

— Намирам, че определен вид поведение е неприемливо, не мислиш ли?

Джоела ми се усмихна широко.

— Просто я сърби езикът да ми каже „сажда“ или нещо подобно. Вместо това избра „неприемливо“. Много им отива. — Вирна брадичка към жените. — Нали така?

Жените въздъхнаха още няколко пъти.

— Ммм — изхъмка Джоела, като че се бяха съгласили с нея. — Ще ставаме ли?

Надигнахме се. Погледнах към празната си чаша и към трохите от нейната кифла.

— Оставете го така. Негърките ще почистят. — Улови погледа на една от „въздишките“. — Нали така, слънце? — Жената рязко извърна глава на другата страна. — Да — продължи Джоела с широка усмивка — това е то, господин Кензи, моралната сила на жената. Направо съм във възторг!

Вече вън, на улицата, видяхме, че жените все още стърчат край нашата маса и чакат прислугата да почисти, като не спират да практикуват покъртителни въздишки.

Повървяхме малко в утринната прохлада, изпълнена с аромат на жасмин.

Хората сновяха напред-назад, стиснали под мишница дебелите издания на неделните вестници.

— Чудя се защо ви е наела — изрече Джоела.

— Някой я следеше.

— И такива случаи ли влизат в услугите ви?

— Аха.

— Мислите ли, че си е взел бележка?

— Тогава, когато се заех със случая — мисля, че да. — Спрях, тя също спря. — Детектив Томас, имате ли информация дали Карън е била изнасилена? Дори и месец или два, преди да се самоубие?

Джоела изучаваше лицето ми, сякаш търсеше да разчете по него признаците на маниакалната депресия.

— Ако е била изнасилена, ще се заловите ли отново с оня, който я е преследвал?

— Не.

— Наистина ли? И какво ще направите?

— Ще взема под внимание информация, дадена ми от служител на закона.

Тя се усмихна широко, най-белите зъби, които съм виждал, блеснаха.

— Айде бе! А сега сериозно. Отговорът е „не“. Не е била изнасилвана и не е било упражнявано никакво друго насилие върху нея. Поне доколкото знам аз.

— Е, тогава добре.

— Но, господин Кензи…

— Да?

— Но ако това, което ви съобщя, стигне до пресата — ще ви унищожа.

— Разбрано.

— Искам да кажа — ще бъдете анихилиран.

— Ясно — кимнах.

— И няма да ме вземете за смотан новобранец, който е готов да отвори сърцето си пред първия частен детектив? Няма да мислите за мен както за онова ченге, на което лично вие „разказахте играта“ миналата година? Не му харесваше фактът, че има жени в полицията, особено цветнокожи жени. Ако една жена се бори твърдо за позициите си, той ще разтръби навсякъде, че е лесбийка. Когато му натрихте носа, настъпи голяма шетня в участъка. От неговия отдел ме прехвърлиха в отдел „Убийства“.

— Там сте на мястото си.

— Заслужавам да съм там. Така. Нека сега приемем, че това, което ще ви кажа, е символичната ми благодарност към вас. Става ли?

— Става.

— Вашата починала приятелка е била засичана два пъти в Спрингфийлд да се пазари с мъже.

— Сводничество?

— Тя беше проститутка, господин Кензи.