Денис Лихейн
Сянка в дъжда (28)

27.

Информацията за Уесли — или за мъжа, който се представяше за Уесли — бе като самия него — проблясваше като фотосветкавица и изчезваше.

Три денонощия прехвърляхме записки, снимки и показания, за да изровим нещо, което би ни насочило към някаква следа. Задействахме контактите си в Пътната полиция, аз лично се свързах с двама агенти, с които съм работил преди — от ФБР и от Министерството на правосъдието, пуснахме снимката му в Интерпол — и не се добрахме до нищо.

— Който и да е този човек — заключи Нийл Риърсън от правното министерство, — яко се е покрил.

Чрез Риърсън успяхме да се сдобием със списък на всички, които са притежавали „Шелби Мустанг GT500“, модел 1968-а, с гюрук. Само три бяха регистрирани в Масачузетс. Една жена и двама мъже. Представяйки се за журналист от автомобилно списание, Ейнджи посети и тримата. Нито един от тях не беше Уесли.

Дявол го взел, Уесли дори не беше Уесли.

Помислих и върху това, което ми каза Стиви, че за Уесли се е обадил някой от Канзас Сити, но според нашия списък никой в Канзас Сити не притежаваше „Шелби“, модел 1968-а.

— Кое е най-странното? — попита Ейнджи в петък сутринта, пресявайки планината хартия върху масата в трапезарията ми. — Във всичко това? Какво ти се набива в очите?

— О, не знам. И всичко, и нищо.

Ейнджи изкриви лице над картонената чаша кафе, което беше донесла от „Дънкин донатс“. Измъкна списъка, който по наша молба семейство Доу ни бяха приготвили, доколкото можеха да си спомнят, с адресите, на които са изпращали двуседмичните си вноски.

— Ей това не ми дава мира — рече тя.

— И на мен.

— Вместо да търсим Уесли, не е ли по-добре да тръгнем по следата на парите?

— Става. Само че едва ли ще ни доведе до нещо. Обзалагам се, че това са адреси на големи къщи, за които той знае, че са празни, така че пощальонът е оставял пакета на верандата и в момента, в който си е отивал, Уесли е прибирал парите.

— Възможно е — не се предаваше Ейнджи, — но я си представи, че дори и само един от адресите е на някой, който познава Уесли?

— Така погледнато — струва си да опитаме, права си.

Тя постави листа точно пред мен.

— Повечето от тези адреси са наблизо. Имаме Бруклайн веднъж, Нютън — два пъти, Норуел един път, Суомпскот, Манчестър…

Телефонът иззвъня и аз вдигнах.

— Ало?

— Патрик — прошепна Ванеса Мур.

— Какво има, Ванеса?

Ейнджи ме стрелна изпод вежди.

— Мисля, че беше прав — каза Ванеса.

— За кое?

— За онзи мъж в ресторанта.

— За какво по-точно?

— Мисля, че се опитва да ме нарани.

Носът й беше счупен, жълтеникавокафяв оток обрамчваше лявото й око. Косата й беше разбъркана, под здравото й око имаше тъмна торбичка. Кожата й, иначе с оттенък на слонова кост, беше сива и повехнала. Пушеше цигара от цигара, макар веднъж да ми беше казала, че отпреди пет години е скъсала с този порок.

— Кой ден сме днес, казваш? Петък?

— Да.

— Значи — една седмица — каза тя. — Животът ми се преобърна за една седмица.

— Какво е станало с лицето ти, Ванеса?

Тя извърна глава към мен.

— Красиво, нали? — Тръсна глава и един сплъстен кичур падна пред лицето й. — Така и не го видях. Този, който направи това. Въобще не го видях. — Дръпна каишката, на която водеше кучето. — Хайде, Кларънс, не изоставай.

Бяхме в Кеймбридж. Два пъти седмично Ванеса преподаваше някаква юридическа дисциплина в Радклиф. Още излизахме заедно, когато й предложиха това място, и бях изненадан, че прие. Това, което щеше да получава в Радклиф, нямаше да може да покрива годишния й разход за химическо чистене, а и не беше човек, на когото работата не достига. Но тя прие. Въпреки голямата си заетост. Непълното преподавателско място й придаваше друга стойност — тя така и не успя да го дефинира. На всичкото отгоре се налагаше да води и Кларънс със себе си, което минаваше за проява на ексцентричност.

Вървяхме по Братъл, минахме оттатък реката, за да може Кларънс да потича на воля по тревата. Ванеса не беше продумала вече доста време. Беше заета с пушене.

Когато се отправихме на запад покрай алеята за бягане, тя най-сетне се обади. Придвижвахме се бавно, тъй като Кларънс се спираше да подуши всяко дърво, да сдъвче всяко паднало клонче и да оближе всяка празна чаша от кафе или захвърлена кутия от сода. Катериците, като видеха, че е на каишка, направо се бъзикаха с него, стрелваха се много по-близко, отколкото биха посмели, ако не беше вързан, и мога да се закълна, че една даже се захили, когато Кларънс скочи, но Ванеса дръпна каишката и нещастникът се просна по корем.

Но сега вече бяхме оставили катериците зад себе си и Кларънс подтичваше из тревата и сдъвкваше като теле по някой стрък, което никак не харесваше на Ванеса.

— Кларънс! — извика тя отново. — Тук!

Кларънс извърна глава. Не показа с нищо, че я е разбрал. Ванеса ядно дръпна повода.

— Кларънс — казах твърдо, както бях чувал Буба да се обръща към кучетата си. — Ела тук, моето момче. — И подсвирнах.

Кларънс дотича в тръс до нас и влезе в крачка половин метър пред Ванеса, завъртял задник като парижка проститутка.

— Как така теб те слуша? — попита Ванеса.

— Долавя напрежение в гласа ти и това го изнервя.

— Като че ли нямам достатъчно причини да съм изнервена! А той е само едно куче, от какво да е нервен — че е пропуснал следобедната си дрямка ли?

Сложих ръка на врата й, поразмачках сухожилията й. Мястото беше твърдо като ствол на дърво.

Ванеса изпусна дълга въздишка.

— Благодаря.

Поразмачках я още малко и усетих как плътта й се отпуска.

— Да продължавам ли?

— Колкото можеш повече.

— Готово.

— Ти си чудесен приятел, Патрик.

— Да — кимнах. Не бях много сигурен колко вярно е твърдението й, но понякога казаната дума посява семенце, от което може да израсне истина.

— А в момента аз имам огромна нужда от приятел.

— Разправи за нападателя. — Усетих малки обли камъчета да набъбват отново под пръстите ми, които продължаваха да масажират шията й.

— Отивах към едно кафене. Очевидно ме е чакал вътре. Вратата на кафенето беше с тъмни стъкла — отвътре навън се вижда, но не и отвън навътре. Точно когато стигнах до вратата, той я отвори рязко в лицето ми, тя ме блъсна, сетне той ме прескочи, както бях паднала на тротоара, и изчезна.

— Свидетели?

— Вътре, в кафенето — да. Двама души си спомнят, че са видели нисък слаб мъж, с бейзболна шапка на главата и очила „Рей-бан“ — имаха разногласия за възрастта му, но и двамата бяха забелязали марката на слънчевите му очила и че е стоял до вратата с някакъв лист в ръка.

— Нещо друго?

— Да. Носел шофьорски ръкавици. Черни. Посред лято този тип ходи с ръкавици и никой не може да го разпознае, Господи!

Спря се да запали третата си цигара, откакто бяхме тръгнали. Кларънс прие това като сигнал, че заповедта е отменена, и се запъти да подуши купчинка, оставена от друго куче. Може би една от причините, поради които така и не се сдобих с куче, е тази знаменателна черта на характера. Щракнах с пръсти и той ме погледна с онзи леко смутен, леко виновен поглед, така типичен за неговия род.

— Остави това — подвикнах, като отново се осланях на добрата имитация на гласа на Буба. Кларънс ме изгледа жално и бавно се върна при нас.

Беше един от онези поносими августовски дни, влажен и лепкав, без да е особено горещ. Слънцето се бе скрило зад тъмносив облак, термометърът беше стигнал докъм трийсетина градуса. Колоездачи, бегачи, младежи с ролери на краката се носеха край нас, обгърнати сякаш в ефирна паяжина.

По протежение на реката бяха прекарани пешеходни тунели, по които се стигаше до Солджърс Фийлд Роуд и Стороу Драйв. Щом сведох рамене да мина през ниския проход, внезапно се почувствах като хлапе в лунапарк и това някак ме натъжи.

— Колата ми беше открадната — каза Ванеса.

— Кога?

— В неделя вечерта. Не, наистина не мога да повярвам, че това се случи за една седмица. Искаш ли да чуеш какво стана от понеделник до четвъртък?

— Искам.

— В понеделник вечерта някой, кой знае как, беше успял да се промъкне покрай охраната в нашата кооперация и да се добере до централното електрическо захранване в мазето. Бяхме без ток около десет минути. Не е кой знае каква беда, ако будилникът ти не е на електричество и на другия ден не закъснееш седемдесет и пет минути за сложно дело за убийство. — Тих стон се отрони от устните й, тя изтри очи с опакото на ръката си. — Във вторник вечерта намирам на телефонния си секретар серия порнографски излияния.

— Чула си гласа му, предполагам.

— Не. Поставил е слушалката до телевизора. Сладострастни стенания, „Поеми го, кучко“, „Ела в лицето ми“ — гадости от този род. — Тя хвърли цигарата си на влажния пясък край пътеката. — В друг случай, мисля, бих отминала такова нещо, но тогава стомахът ми се сви. Съобщенията бяха общо двайсет.

— Двайсет значи.

— Да. Двайсет различни записа от порнофилми. Сряда — продължи с въздишка. — Някой ми сви портмонето, докато обядвах в кафенето на федералния съд. — Тя потупа провесената на рамото й чанта. — В момента имам немного пари в брой и няколко кредитни карти, които бях оставила у дома.

Вляво от мен Кларънс внезапно спря и вирна глава. Ние също спряхме.

— Бяха ли използвани картите, които ти откраднаха?

Тя кимна.

— За някаква покупка в ловно-рибарския магазин в Пийбоди. Тъпият касиер си спомня, че е бил мъж, но въобще не е обърнал внимание, че картата е на името на жена. Купил няколко метра корда и нож.

На около сто и петдесет метра пред нас група тийнейджъри на ролери се изсипаха от тунела с приведени тела и ръце, които размахваха ритмично покрай телата си. Изглежда, си разменяха тъпотии, защото се смееха непрекъснато и ревяха с цяло гърло от възторг.

— Четвъртък — продължаваше Ванеса. — Ударът с вратата. Трябваше да се върна в съда с буца лед на носа и да помоля за отлагане поради непредвидени обстоятелства.

Буца лед, помислих си, и попилях челюстта си. Уесли би трябвало да си е изкарал патент за тези изпълнения.

— Днес сутринта — говореше Ванеса. — Започна се с обаждания за някаква моя пощенска пратка, която не била пристигнала.

Кларънс издаде глухо ръмжене, главата му все така беше наклонена, тялото му се беше превърнало в един-единствен стегнат мускул.

— Какво каза?

Отместих очи от Кларънс и ги заковах във Ванеса, а тялото ми изтръпна от предчувствието, че се доближавам до онази част, която липсваше в разследването ни с Ейнджи.

— Казах, че някаква моя пратка така и не е пристигнала. Не изглежда нищо особено, но в контекста на всичко, което ми се случи, не съм съвсем сигурна.

Отстъпихме встрани от пътя, когато хлапаците ни приближиха, колелата на ролерите им съскаха по асфалта, а аз с крайчеца на окото си наблюдавах Кларънс, защото навикът му да се втурва внезапно след всичко, което се движи по-бързо от него, ми бе добре известен.

— Значи пратка — казах, — която така и не е получена.

Кларънс джафна, но не по посока на кънкьорите. Носът му беше насочен нагоре и напред, към дъното на тунела.

— Именно.

— Откъде я изпрати?

— Пощенската кутия пред къщи.

— Бек Бей — казах аз, изумен, че толкова време не съм успял да се сетя.

Първата двойка хлапаци профучаха край нас и тогава чак видях как лакътят на третия, веднага след тях, се повдигна, зърнах усмивката, която изгря на лицето му, когато спусна лакътя си и сграбчи каишката на чантата на Ванеса. Скоростта, с която летеше, и начинът, по който извих тялото на Ванеса към мен, предизвикаха верижна реакция и плетеница от крайници. Когато дръпнаха чантата от рамото й, Ванеса инстинктивно се опита да я сграбчи, ръката й се изви назад и нагоре, докато аз протягах крак да препъна тийнейджъра, и всичко това стана за по-малко от секунда, преди Ванеса да полети напред, да се стовари върху мен и да ме повали по гръб. Ролерите на хлапака се отлепиха от земята и описаха дъга над протегнатите ми пръсти, а Ванеса изпусна каишката на кучето, когато ханшът й се удари в земята, а стомахът й се наниза на коляното ми. Чух как остана без въздух за миг, след като извика от болка, а хлапакът погледна през рамо, краката му отново бяха стъпили на твърда земя. Смееше се. Ванеса се изтърколи от мен.

— Добре ли си?

— Нямам въздух — успя да изшепне.

— Така става при такъв удар. Стой тук. Връщам се веднага.

Тя кимна, докато се мъчеше да поеме дъх, а аз се спуснах след тийнейджъра. Беше отново с групата и сега бяха поне на двайсет метра пред мен. На всеки мои десет метра те се отдалечаваха с пет. Бягах с всички сили, аз съм доста добър спринтьор, но губех преднина, особено когато стигнаха прав участък. Както тичах, пипнах един камък от земята, направих още четири стъпки и го метнах към гърба на хлапака, който отмъкваше чантата на Ванеса.

Камъкът уцели хлапака в горната част на гърба, между лопатките, и той се преви. Ъгловатото му тяло се олюля, единият му крак се отлепи от земята. Ръката му описа почти пълна окръжност, не изпускаше чантата на Ванеса, но само след миг всичките му усилия станаха безсмислени. Залитна напред, главата му тръгна към асфалта, а ръцете му се притекоха на помощ твърде късно. Чантата излетя високо и падна на тревата, докато той изпълняваше тройно салто. Приятелите му само погледнаха уплашено през рамо и отпрашиха. Вече бяха до първия завой и изчезваха зад него, когато аз стигнах до акробата. Въпреки възглавничките на коленете и лактите си изглеждаше като хвърлен от самолет. Ръцете, краката и брадичката му бяха ожулени, представляваха розова какофония от драскотини и натъртвания. Обърна се по гръб и аз с облекчение установих, че е по-възрастен, отколкото го мислех — поне на двайсет. Взех чантата на Ванеса.

— Целият съм в кръв, кретен такъв — обади се хлапакът.

Намерих пудриера, връзка ключове и кутийка „Алтоид“ на тревата, иначе съдържанието на чантата си беше в нея. Банкнотите, захванати със сребърна щипка, и кредитните карти, привързани с ластик, лежаха на дъното между цигарите, запалката и кутийка със сенки.

— Кървиш? — попитах. — Аууу!

Тийнейджърът понечи да се изправи, но кой знае защо, се отказа и остана да лежи така.

Клетъчният ми телефон иззвъня.

— Това трябва да е той — пое си дъх хлапакът.

Устата ми пресъхна.

— Какво? — изхриптях.

— Копелето, дето ни даде сто долара да ви разпердушиним. Каза, че ще се обади. — Хлапакът затвори очи, лицето му се изкриви от болка. Извадих телефона си и погледнах към Ванеса. Проклето хлапе, помислих си, нищо няма да ми каже. И хукнах назад с телефона до ухото си.

— Уесли.

Чух пръхтене и мляскане в слушалката, гласът на Уесли звучеше, като че се намираше в баня.

— Ау, кой е добро кученце? Да. Това е то, момчето ми. Добро момче. Да. Мммм. Куш, приятелче.

— Уесли.

— Не ти ли дават да ядеш достатъчно вкъщи?

Завих и видях Ванеса, която се изправяше на крака с гръб към тунела, а на около сто и петдесет метра от нея различих тъмните очертания на куче и висок човек.

— Уесли! — изкрещях.

Мъжът в тунела се изправи, Ванеса се обърна и погледна натам, а гласът на Уесли прозвуча в слушалката.

— Да го примамиш със специалната свирка, не било трудно.

— Уесли, слушай…

— Никога не можеш да си сигурен кое точно ще пречупи една жена. Удоволствието идва от това — да опитваш различни неща, докато го откриеш. — Връзката прекъсна, мъжът излезе от тунела и изчезна. Стигнах до Ванеса, срещнах ужасените й очи.

— Стой тук, чуваш ли? — наредих.

— Патрик! — Тя понечи да ме последва, но лицето й се изкриви от болка.

— Не мърдай оттук! — изкрещях аз. Тунелът повтори вика ми, в гласа ми звучеше отчаяние.

— Не. Какво си…

— Нито стъпка оттук! — Пуснах чантата й, тя все едно експлодира в кухината на тунела и Ванеса се наведе да събере разсипаните си неща. Бягах напред с всички сили. Намалих, когато наближих изхода, усещах как нещо се уплътнява в гърдите ми и застрашава да стигне до гърлото, усетих с кожата си много преди да съм видял. Кларънс се очерта в тъмнината и се заклатушка към мен. Неговите обикновено тъжни кучешки очи сега бяха притаили объркване и страх.

— Ела насам, мойто момче — нежно го повиках и се отпуснах на колене. Паренето в гърлото ми се качваше към очите.

Той направи още четири крачки върху несигурните си крака и седна на опашката си. Гледаше ме, сякаш искаше да ме попита нещо.

— Хей — пошепнах, — дръж се, боец, всичко ще е наред, да, ще бъде наред.

С усилие задържах погледа си в очите му, пълни с болка и недоумение. Кучето бавно сведе глава и повърна черна течност.

— О, Господи! — изхриптях.

Приближих се до него, сложих длан на главата му — гореше. Той се търколи на една страна, дишаше тежко.

— Хей — прошепнах отново. — Аз съм с теб, Кларънс, чуваш ли? Не си сам, не си сам…

Кучето раззина муцуна, като че искаше да произнесе дълъг звук, спазъм премина от задните му лапи до потъмнелите му очи. Сетне се отпусна.

— Мамка мууу! — креснах отчаяно.