Денис Лихейн
Сянка в дъжда (5)

4.

Щом въведох Тони Траверна, Мо Бегс вдигна очи от кюфтенцата и италианската наденичка в чинията пред себе си и каза:

— Здравей, калпазанино, какво става?

Убеден бях, че говори на Тони, но при Мо никога не можеш да бъдеш сигурен. Той остави наденичката, избърса мазните си пръсти и устата си и докато настанявах Тони на стола, се измъкна иззад бюрото.

— Здрасти, Мо — рече Тони.

— Не ме здравосвай и не ме момосвай, боклук такъв, ами си дай лявата китка.

— Мо, недей — обадих се.

— Какво?! — И Мо щракна белезниците. Китката на Тони се оказа трайно свързана с облегалката на стола.

— Как е подаграта? — Тони изглеждаше искрено загрижен.

— По-добре, глупако. По-добре.

— Радвам се да го чуя. — И Тони звучно се оригна.

Мо присви очи и се извърна към мен:

— Пиян ли е?

— Не знам. — Погледнах към днешния „Трибюн“, захвърлен на коженото канапе. — Тони, пиян ли си?

— Не бе, човече. Хей, Мо, къде ти е тоалетната?

— Тоя тиквеник е пиян — заключи Мо.

Прелистих спортните страници на дебелия вестник, за да стигна до първа. Цялата беше заета от снимка на Карън Никълс и едро заглавие ЖЕНА СКАЧА ОТ ПОКРИВА НА МИТНИЦАТА. Имаше и снимка на сградата — цветна, направена нощем.

— Пиян е като талпа — повтори Мо. — Кензи?

Тони се оригна за кой ли път и запя „Дъждовни капки падат върху мен“.

— Хубаво де, пиян е — рекох. — А сега си ми дай парите.

— И ти му позволи да пие? — Мо изхриптя, като че в гърлото му се бе затъкнало кюфте.

Вдигнах вестника и се зачетох.

— Мо. — Нещо в тона ми накара Тони да млъкне. Ала Мо бе твърде ядосан, за да го забележи.

— Не знам, Кензи. Не знам що за хора са тия като теб. Ще ми създадеш лоша репутация.

— Ти имаш лоша репутация. А сега — парите ми, ако обичаш.

Материалът във вестника започваше така: „Психически лабилна от Нютън се хвърли миналата нощ от покрива на митницата“.

— Какви ги приказва тоя нехранимайко? — обърна се Мо към Тони, говорейки за мен. — Да не повярваш на ушите си просто!

— Аз му вярвам.

— Млък, дръвнико! Не говоря на теб!

— Трябва да ида до тоалетната.

— Я повтори! — Мо вдишваше и издишваше тежко. Мина зад Тони и изпълни серия леки, бързи удари с кокалчетата си по темето му.

— Тоалетната е зад дивана, ей тая врата — обадих се.

— Ще помъкне и стола със себе си, така ли? — засмя се Мо.

Тони ловко и вещо отключи лявата си ръка и се упъти към тоалетната.

— Ха! — оцъкли се Мо.

— Трябва да отида, човече — миролюбиво поясни Тони.

Идентифицираната като Карън Никълс — продължаваше статията — е съблякла дрехите си и е оставила портфейла си, преди да скочи.

Като че две кила шунка ме блъснаха в рамото и аз се обърнах, за да видя свития юмрук на Мо.

— Мамка му, какво правиш, Кензи?

Продължих да чета.

— Чакам си парите, Мо — рекох и сведох поглед към вестника.

— Да не сте гаджета с тоя парцал, та му купуваш бира? А може би му говориш за любов?

Терасата на митницата е на двайсет и шестия етаж. Полетиш ли оттам, вероятно можеш да зърнеш върха на Бийкън Хил, покривите на небостъргачите в Ситито, Фенюил Хол и магазина „Куинси“. Всичко това — за секунда-две, редуващи се тухли и стъкло, поток жълта светлина миг преди да удариш паважа. Част от теб ще отхвръкне настрани, друга — не.

— Чуваш ли какво ти говоря, Кензи? — Мо се канеше да ме удари отново. Избегнах го, пуснах вестника и сключих пръсти около гърлото му. Избутах го и го повалих по гръб на бюрото му.

В този миг Тони се върна от тоалетната.

— Опааа! Гледай, гледай! — възкликна.

— В кое чекмедже? — ревнах. Очите на Мо се разшириха в безумен въпрос, за малко да изскочат от орбитите си. — В кое чекмедже са парите ми, Мо? — Поотпуснах гърлото му.

— В средното.

— Надявам се да не си ми приготвил чек.

— Не, не, кеш…

Заобиколих бюрото. Мо остана да лежи, задавен от хрипове. Отворих средното чекмедже и намерих парите си — малка пачка, пристегната с ластик. Тони се върна на стола и заключи металната гривна около китката си. Мо най-сетне се изправи, разтри гърлото си и оттам излезе звук, приличен на този, с който котките изплюват топче косми. Излязох иззад бюрото, за да вдигна вестника от пода. Малките очички на Мо бяха помрачнели от огорчение. Подредих разпилените страници, сгънах вестника и го стиснах под мишницата си.

— Знам за ютията в кобура на левия ти глезен. И за палката в задния ти джоб — рекох. Очите на Мо потъмняха още. — Само пробвай да докоснеш която и да било от тези играчки — и ще ти покажа в какво лошо настроение съм днес.

Мо се изкашля, отмести очи и изръмжа:

— Яко си загазил, човече!

— Направо съм за окайване, а?

— О, ще видиш ти! Мислиш, не знам, че без Ейнджи Дженаро едва събираш стотинки за кафе? Бас държа, че преди да настъпи зимата, ще се домъкнеш да молиш за някаква работа. Ще просиш работа от мен.

— Всичко ще е наред — обърнах се към Тони, все едно думите на Мо не се отнасяха до мен. Тони вдигна палец. — На Нашуа Стрийт има един пазач, Бил Кузмич. Кажи му, че си ми приятел. Той няма да те остави.

— Страхотно! — възкликна Тони. — А дали ще черпи по някое питие от време на време?

— Няма проблеми, Тони. Разбира се, че ще почерпи.

* * *

Седнах в колата, която бях оставил пред кантората на Мо на Оушън Стрийт в Китайския квартал, и отворих вестника. Нямаше нищо повече от това, което бях чул по радиото, но имаше снимка на Карън, взета от шофьорската й книжка. Същата Карън, която ме нае преди шест месеца. На снимката изглеждаше млада и невинна, както я видях в деня на нашата среща. Усмихваше се срещу обектива, като че фотографът току-що й е казал колко е хубава роклята й. Че и обувките.

Влязла в сградата — пишеше — още следобед. Разгледала я. Даже разговаряла с една служителка от отдел „Наеми“ — Мери Хюз. Обсъждали решението на щатската администрация да дава под наем исторически забележителности и така да докарва пари за щата. Мери Хюз си спомни, че събеседничката й отговорила доста уклончиво, когато станало дума къде работи, била и доста разсеяна.

В пет затварят терасата с телескопа за посетители. В сградата остават само служителите, които са на смяна. Те имат достъп до всички помещения единствено с персоналните си електронни карти.

Карън е останала скрита някъде горе, изчакала е до девет и тогава е скочила. Стояла е четири часа двайсет и шест етажа над земята и е мислела: да се хвърли ли, или не.

Чудех се дали се е била свила в някой ъгъл, или е крачила нервно напред-назад по площадката, дали е поглеждала надолу, към града, към светлините, а може би — нагоре, към небето. Колко от живота й, с всичките му обрати, победи и загуби, радости и трудности, е преминал като на филмова лента пред очите й? В кой момент всичко това е замръзнало неподвижно и е кристализирало в стремеж да извърши едно-единствено движение — да прекрачи високия малко над метър парапет и да стъпи отвъд, в черната пустота?

Сложих вестника до себе си и за секунда затворих очи. Тя изплува зад клепачите ми. Падаше. Очертаваше се на нощното небе, тъничка и бледа, падаше, а белият варовик на сградата на митницата изтичаше като водопад зад гърба й. Отворих очи и се загледах в двама студенти — медици от „Тафтс“, забързани нанякъде, в бели престилки, яростно опъващи от цигарите си. Вдигнах очи към табелката с надпис „Мо Бегс — Бюро гаранции“ и се зачудих откъде ми бе дошло да изиграя онази роля в кабинета му. През целия си живот съм избягвал да приличам на супермен. Достатъчно ми бе да съм сигурен, че мога да се грижа за собствената си безопасност, когато се наложи. Мястото, където отраснах, ме бе научило, че винаги има по-силни, по-жестоки, по-бързи, по-издръжливи и по-луди от мен. И всички те нямат нищо против да го доказват. Толкова много мои познайници от детинство бяха убити или се намираха в затвора само защото искаха да покажат на света колко са страхотни. Светът е като Лас Вегас — може и да удариш печалба няколко пъти, ала ако сядаш на игралната маса твърде често, ако непрекъснато хвърляш заровете, ще те смачка като муха, ще ти отнеме портфейла или бъдещето, или пък и двете.

Мисълта за смъртта на Карън Никъде не ми даваше мира. А може би ме потискаше равносметката, която вече цяла година си пробиваше път в съзнанието ми — че губя вкус към работата си. Бях уморен от издирване на офейкали брачни половинки, от застрахователни измами, от мъже, които си играят на семейство с любовниците си, и от жени, които си разменят и други работи, освен сервиси с аржентинските си инструктори по тенис. Мисля, че бях уморен от хората и от техните предсказуеми пороци, от техните нужди, искания и скрити желания. От отчайващата тъпота на хомо сапиенс. На всичко отгоре и Ейнджи я нямаше, с хапливите й коментари и остроумните забележки по всеки отделен случай.

От седалката до мен ме гледаше усмихнатото лице на Карън Никълс, белите й зъби блестяха от здраве, откритите й очи излъчваха самочувствие и блажено неведение. Беше дошла при мен за помощ й аз мислех, че съм й я оказал. И може би наистина й бях помогнал. Но през последните шест месеца в живота й очевидно бяха настъпили такива обрати, че се бе променила изцяло, и сега имах чувството, че тялото, полетяло от покрива на митницата, е било обитавано от съвършено непознат за мен човек. Най-непоносимото бе, че тя се беше опитвала да ме намери. Само шест седмици след посещението ни при Коди Фолк. Четири месеца преди да умре. Някъде по средата между тези две неприятни събития.

Но аз не й се обадих.

Бях твърде зает.

Докато Карън е затъвала, аз съм бил твърде зает.

Отново погледнах лицето й, насилих се да уловя погледа й, пълен с надежда. „Решено, Карън! — казах си. — Ще разбера какво е станало. Ще направя всичко възможно да разбера.“

Край колата ми мина китайка. Забеляза, че си говоря сам, и ме изгледа втренчено. Помахах й. Тя врътна глава и отмина. Сигурно е помислила, че съм луд. Всички на тая проклета планета сме луди.