Денис Лихейн
Сянка в дъжда (3)

2.

Коди Фолк караше перленосиво „Ауди Куатро“ и в девет и половина тази вечер го наблюдавахме как излиза от „Маунт Обърн Клъб“. Наскоро сресаната му коса бе още влажна, от сака му стърчеше тенис ракета. Беше облечен в сако от мека кожа върху кремав ленен елек, бяла риза, закопчана до шията, и избелели дънки. Тенът му беше за завиждане. Ходеше като човек, на който сте длъжни да направите път без предупреждение.

— Аз май наистина си падам по тоя приятел — споделих с Буба. — А даже не го познавам.

Коди насочи дистанционното, прикрепено към ключодържателя му, и алармата изпиука. Той отвори багажника.

— Ако ми беше дал зелена улица, досега да е хвръкнал — рече Буба.

Буба беше изявил желание да лепне малко С4 към двигателя и да го свърже с алармата. Това щеше да вдигне половината Уотъртаун във въздуха, а самият „Маунт Обърн Клъб“ щеше да отлети някъде отвъд Роуд Айлънд. Трудно ми се удаде да го убедя, че идеята не е особено добра.

— Не можеш да очистиш някого само защото е съсипал колата на една жена.

— Айде бе! — смая се Буба. — И къде го пише?

Трябваше да призная, че е прав — никъде не го пишеше.

— И освен това — продължи Буба — знаеш много добре, че ще се опита да я изнасили в крайна сметка. — Кимнах. — Мразя изнасилвачите! — заключи партньорът ми.

— И аз ги мразя.

— Добре ще е, ако веднъж завинаги му отнемем възможността да го прави.

Втренчих се в него.

— Нямаш намерение да го очистиш, нали?

Буба само сви рамене.

Коди Фолк затвори багажника и застина за миг до колата. Беше вирнал брадичка и наблюдаваше тенискортовете пред паркинга. Изглеждаше като човек, който позира за снимка — добре сложен, с тая буйна тъмна коса и изваяни черти, с меките скъпи дрехи спокойно можеше да мине за модел. Сякаш усещаше, че го наблюдават. Изглежда, беше от контетата, които си мислят, че някой постоянно ги зяпа — или с обожание, или със завист. Светът принадлежеше на Коди, а ние бяхме попаднали в него по една случайност.

Излезе от паркинга, зави надясно, а ние го последвахме през Уотъртаун и по Кеймбридж Стрийт. Зави наляво по Конкорд Стрийт и продължи към Белмонт — един от шикозните квартали.

След малко слязохме от главния път и сега следвахме Коди Фолк през квартал, потънал в кафеникавата сянка на високи дъбове. Къщите в стил „Тюдор“ имаха шоколадов оттенък. Под късните слънчеви лъчи целият квартал, с представителните си къщи и чисти улици, се къпеше в цвят на матов бронз. Бяхме потопени в недостъпната атмосфера на наследено богатство, наситено спокойствие, частни библиотеки със стъклописи по прозорците, с тъмно тиково дърво и изящни тапети.

— Добре че взехме поршето — обади се Буба.

— Нали? Старият, предан „Краун Вик“ нямаше да се връзва много.

Поршето ми е модел „Роудстър“, 1963-та. Купих го преди десет години и полека-лека го реставрирах. Не че съм луд по тази кола, но трябва да призная, че когато съм зад волана, се чувствам като един от баровците на Бостън. Може би и на света. Ейнджи казва, че е така, защото не съм достатъчно пораснал. Може и да е права.

Коди отби в автомобилната алея на огромна, измазана с гипс къща в колониален стил и аз мигом загасих фаровете.

Спрях на известно разстояние и наблюдавах как вратата на гаража се вдига с ръмжане. Даже през затворените стъкла на колата чувах басовете от стереото му, така че нашето приближаване остана незабелязано. Бях загасил двигателя секунди преди да спре механизмът. Бяхме успели да се промъкнем под спускащата се врата и когато Коди затвори багажника си, вече се намирахме в гаража.

Щом ме видя, отскочи и изпружи ръце, като че искаше да отблъсне рояк освирепели оси. Само след миг обаче очите му се присвиха. Аз не съм особено як, а Коди беше висок и мускулест тип. Страхът от непознатия, оказал се по този начин в гаража му, вече отстъпваше пред равносметката, която и двамата си бяхме дали. Още повече — видя, че нямам оръжие.

Тогава Буба се материализира от сянката в ъгъла и се плъзна покрай задницата на колата. Коди хлъцна.

Буба оказва особен ефект върху хората. Лицето му е като на двегодишно слабоумно дете — чертите му са спрели развитието си горе-долу на тази възраст, заедно с това на мозъка му — и това лице грее върху огромно туловище, което някак ми напомня на фургон с крайници.

— Кой, по дяволите…

Буба беше взел тенис ракетата от чантата му и сега я въртеше в ръката си. След миг внезапно избуха тенис ракетата в багажника на колата, от което се получи красива резка, дълга около двайсет сантиметра.

— Коди — казах и вратата зад гърба ми се затвори докрай. — Не искам да чувам и дума, докато не ти задам въпрос. Ясно ли е? — Той ме гледаше като изтърван. — Това беше въпрос, Коди.

— Хм, да, разбрано. — Хвърли плах поглед към Буба и видимо помръкна. Буба свали калъфката на тенис ракетата и я пусна на пода.

— Моля ти се, само не удряй пак колата — каза Коди.

Буба вдигна ръка миролюбиво. След това изпълни майсторски бекхенд, който завърши в задното стъкло. То се посипа със звън по седалката.

— Нали ти казах нещо за говоренето?

— Ама той ми съсипа…

Буба замахна с ракетата като с томахавка и уцели Коди в средата на челото. Коди залитна и се спря в стената. Свлече се на пода, от раната рукна кръв. Изглеждаше, че ще се разплаче всеки момент. Вдигнах го за косата и го извъртях така, че да го подпра на вратата на колата.

— Къде работиш?

— Аз… какво?

— Да, чу ме добре. Какво работиш?

— Ресторантьор съм.

— Какъв? — обади се Буба.

— Има ресторанти — поясних аз.

— О…

— Кои по-точно?

— Яхтклубът в Наант. Също и „Флагстаф“ в долната част на града, и част от грила на Тремонт Стрийт, „Нетирите“ в Бруклайн. Аз… аз…

— Шшшшт. Има ли някой в къщата?

— Какво? — Коди се огледа; а очите му плуваха в паника. — Не, не. Не съм женен, сам съм.

Изправих го на крака.

— И така, Коди, обичаш да тормозиш жени, а? Даже и да изнасилваш понякога, да ги удряш, ако не ти играят по свирката.

Очите на Коди потъмняха, капка гъста кръв се плъзгаше между веждите му.

— Не, няма такова нещо. Кой…

Ударих го с опакото на ръката си по раната и той изквича.

— Тихо, Коди. Тихо. Ако само чуя, че си създал проблеми на някоя жена — която и да е тя, — ще подпалим ресторантите ти до един, а ти ще прекараш живота си в инвалидна количка. Ясен ли съм?

Самото споменаване на жените изкара най-идиотското изражение на лицето му. Може би защото му се каза, че няма да може да ги има по начин, който му доставяше удоволствие — каквато и да беше причината, той тръсна глава, челюстите му се стегнаха, а в очите му светна възбудата на хищник. Май беше решил, че е напипал „ахилесовата ми пета“ — грижата ми за слабия пол.

— Да, добре, това е по силите ми.

Отстъпих настрани и Буба приближи иззад колата. Измъкна от гънките на палтото си 22-калибров револвер, бавно и спокойно завинти заглушителя, прицели се в лицето му и дръпна спусъка. Ударникът щракна, но Коди не можа да си даде сметка, че не последва гърмеж. Затвори очи, изкрещя едно „неее“ и се стовари на задника си. Когато отвори очи, се бяхме надвесили над него. Той попипа носа си, изненадан, че го намира на мястото му.

— Какво стана? — извърнах се към Буба.

— Знам ли! Уж го заредих.

— Я опитай пак.

— Ей сега.

— Чакайте! — вдигна отбранително длани Коди.

Буба насочи оръжието към гърдите му и сухото изщракване се повтори. Коди се затътри по пода, здраво стиснал очи, лицето му беше изкривено от ужас. Сълзи извираха изпод клепачите му, разнесе се остра миризма на урина, а върху левия му крачол цъфна мокро петно.

— По дяволите! — изруга Буба. Погледна намръщено оръжието в ръката си и отново го насочи към Коди — точно когато той най-сетне отвори едното си око. Веднага го затвори отново. Буба дръпна спусъка за трети път и за трети път ударникът щракна.

— Да не си купил това желязо от разпродажба?

— Търпение. Няма къде да ходи. — С рязко движение Буба отвори барабана и отвътре към нас се втренчи едно златно око. — Ето, виждаш ли? Имам един.

— Един…

— Повече не ми трябват. Един е достатъчен.

Внезапно Коди се надигна.

Стъпих на гърдите му и го натиснах обратно. Буба отново насочи дулото към Коди и отново се чу сухото празно щракване. Коди крещеше. При следващото чуване на ударника вече се смееше през плач. Закри очите си с ръце и забъбри: „Не, не, не, не, не, не“, последва нов кикот през сълзи.

— Шестия път ще имаме късмет — рече Буба.

Коди погледна нагоре към насоченото дуло, приземи главата си на пода, устата му беше широко отворена, като за дълъг вик, но оттам излизаше меко и фалцетно: „Хъ-хъ-хъ.“

Клекнах до него и издърпах ухото му току до устата си:

— Мразя копелетата, които измъчват жени, Коди. Само ако знаеш как ги мразя! Все си мисля — ами ако това беше сестра ми? Или майка ми? Нали схващаш?

Коди се опита да освободи нещастното си ухо от пръстите ми, но аз го стисках здраво. Очите му се подбелиха, страните му се издуваха, като си поемаше дъх.

— Погледни ме.

Коди се опита да ме фокусира.

— Ако застрахователната компания не плати щетите й, връщаме се със сметката.

Паниката преля от очите му.

— Не съм и докосвал колата на тая кучка!

— Буба.

Буба се прицели в главата му.

— Не, чакайте, чуйте ме, чуйте ме. Аз… аз… Карън Никълс, нали? Нека ви кажа: аз, как му викате, следях я известно време, вярно е. Беше като игра. Просто закачка. Но колата… Аз никога…

Стоварих юмрука си в стомаха му. Ударът изкара и последната капка въздух от дробовете му, устата му отчаяно се опитваше да поеме глътка кислород.

— Добре, Коди. Било е игра. И това е последната ти подобна игра. Ясно ли е? В момента, в който чуя, че жена — която и да е жена — е била следена в този град, че е била изнасилена в този град, че просто е имала лош ден в този град, Коди, ще знам, че ти си причината. И ще дойда пак.

— И ще скъсаме от бой тъпия ти задник — добави Буба.

Най-сетне въздухът се върна в дробовете му.

— Сега искам да чуя от теб, че си ме разбрал.

— Разбрах — успя да каже.

С Буба се спогледахме, аз вдигнах рамене, той кимна. Отвинти заглушителя и мушна револвера в един от джобовете на палтото си, после отиде до стената и вдигна тенис ракетата от пода. Надвеси се над жертвата ни.

— Искам да съм сигурен, че си наясно колко сме сериозни, Коди — казах.

— Знам, знам! — Фалцетният му глас напомняше писък.

— Мислиш ли, че наистина е наясно? — обърнах се към Буба.

— Мисля, че е наясно.

Коди издаде гърлен звук на облекчение и погледна с такава благодарност към Буба, че ми стана гадно. Буба се засмя сърдечно и веднага след това строши ракетата със страхотен удар в чатала на Коди. Нещастникът седна, като че му се беше подпалила опашката. От устата му излезе най-звучното хълцане на света, той притисна стомаха си и повърна в собствения си скут.

— Макар че, като помислиш, човек никога не може да е напълно сигурен — рече Буба и захвърли ракетата върху покрива на колата.

Наблюдавах Коди — конвулсиите на тялото му, болката, изписана на лицето му. Челото му беше обляно в пот, като че отгоре му шуртеше душ.

Буба отвори малката вратичка, вградена в стената на гаража. Коди ме погледна, а гримасата на лицето му ми заприлича на усмивка на скелет. Надникнах в очите му да видя дали страхът в тях няма да премине в ярост, дали уязвимостта му няма да бъде изместена от чувство на превъзходство, каквото изпитва всеки преследвач. Чаках да уловя погледа, който Карън Никълс беше уловила онази вечер на паркинга — същия, който и аз забелязах, преди Буба да извади желязото и да дръпне празния спусък за първи път.

Почаках още малко.

Болката започваше да утихва и лицето на Коди се успокояваше — кожата на челото му се отпусна, дишането му възвърна ритъма си. Но страхът остана. Страхът се беше настанил дълбоко и аз знаех, че няколко нощи поред Коди няма да може да спи повече от час-два, че ще мине поне месец, докато посмее да затвори вратата на гаража зад себе си. Дълго време ще поглежда зад гърба си поне по веднъж на ден, за да се увери, че ние с Буба не го следваме по петите. Бях почти сигурен, че Коди Фолк до края на дните си ще живее в страх.

Бръкнах в джоба си и извадих бележката, която Карън Никълс беше оставила на колата му. Смачках я на топче.

— Коди — пошепнах.

Очите му се напрегнаха.

— Следващия път токът ще угасне. — Повдигнах брадичката му. — Ясно ли е? Нито ще ни чуеш, нито ще ни видиш.

Напъхах хартиеното топче в устата му. Очите му се разшириха и той направи усилие да не повърне отново. Ударих го по брадичката и устата му се затвори.

Станах и се запътих към вратичката. Знаех, че ме наблюдава в гръб.

— И тогава ще те очистим, Коди. Да, ще те очистим — завърших.