Денис Лихейн
Сянка в дъжда (2)

1.

Когато срещнах Карън Никълс за пръв път, бях поразен от подозрението си, че тя е човек, който си глади чорапите. Беше руса, дребничка, излезе от масленозелен фолксваген костенурка точно когато двамата с Буба прекосявахме улицата, запътили се към църквата „Свети Вартоломей“ с по чаша кафе в ръка. Беше февруари, но зимата сякаш бе забравила да дойде тази година. Освен една-единствена снежна буря и два-три дни температури под нулата времето се застоя меко като мехлем. Този ден беше над дванайсет градуса, и то още в десет сутринта. Могат да ми говорят колкото си искат за опасността от глобалното затопляне, но ако то ме освобождава от задължението да рина сняг пред входа — нямам нищо против.

Карън Никълс засенчи очи с ръка, макар че слънцето не беше чак толкова силно, и колебливо ми се усмихна.

— Господин Кензи?

Погледнах я майчински, усмихнах се и протегнах ръка.

— Госпожице Никълс?

Кой знае защо, тя се засмя.

— Да, наричайте ме Карън. Малко подраних.

Ръката й се плъзна в моята, беше гладка и мека, като облечена в ръкавица.

— Аз съм Патрик. А това е господин Роговски.

Буба изпръхтя и кафето му се разплиска. Ръката на Карън се измъкна от моята. Момичето отстъпи лекичко, сякаш се страхуваше, че ще трябва да се ръкува и с Буба, уплашена, че ако го направи, ще остане без пръсти. Беше облечена в кафяв велурен жакет, който стигаше до средата на бедрата й, антрацитночерен пуловер, сякаш изплетен от корабно въже, светлосини дънки и ослепително бели маратонки „Рийбок“. Облеклото й създаваше впечатлението, че в радиус от двайсет километра наоколо не съществува нищо измачкано, лекьосано или прашно. Докосна с деликатния си пръст нежната шия.

— Двама живи детективи! — Малкото й като копче носле се сбърчи, очите й се присвиха и тя се засмя отново.

— Детективът съм аз. Той върши черната работа. — Буба изпръхтя отново и дискретно ме тупна по задника. — Кротко, брат ми — обърнах се към него. — Я събери петите!

В отговор Буба сръбна шумно от кафето си. Карън гледаше, като че беше допуснала грешка, идвайки тук. Тогава реших да не я водя в офиса. Ако някой изпаднеше в колебание дали да ме наеме, въвеждането му в моя офис би го отказало със сигурност.

Училището беше празно, понеже беше събота, времето беше влажно и меко, така че Карън Никълс, Буба и моя милост се запътихме към пейката в училищния двор. Седнах, но Карън Никълс не се престраши, докато не изчисти най-старателно седалката от несъществуващ прах с трептяща от белота носна кърпичка. Буба свъси вежди, когато се оказа, че на пейката няма достатъчно място за него, след това ме изгледа намръщено и чак тогава седна на земята пред нас, кръстоса крака и загледа очакващо.

— А така, куш — кимнах аз.

Буба ме удостои със страховит поглед, който не оставяше никакво съмнение какво ме чака, когато останем сами.

— Госпожице Никълс, как чухте за мен?

Тя откъсна поглед от Буба, срещна очите ми и за момент изпадна в пълно объркване.

Косата й беше подстригана по момчешки, напомняше ми на жените от двайсетте, които бях виждал по снимките — с коси, щедро намазани с гел — да не помръдва и косъм дори, ако хубавицата реши да застане в центъра на торнадо. Но сякаш и това не е достатъчно, та дамата прикрепваше кичурите зад лявото ухо с малка черна шнола, върху която е щампован майски бръмбар.

Големите очи на госпожица Никълс се проясниха, тя се засмя късо и нервно.

— От моя приятел.

— И той се казва… — Оставих я да довърши, като се мъчех да отгатна: Тед или Тай, или Хънтър например.

— Дейвид Уетъроу.

Дотук с моите пророчески способности.

— Никога не съм чувал за него.

— Той познава някой, който е работил за вас. Жена.

Буба вдигна глава и се втренчи в мен. Беше започнал да ме обвинява за всичко, откакто Ейнджи напусна: затова че тя прекрати партньорството ни, затова че се премести в друг квартал, че си купи „Хонда“, че носи дрехи на „Клайн“ и че вече не е с нас.

— Анджела Дженаро?

— Точно така — усмихна се Карън. — Това е името.

Буба изпръхтя отново. Имах чувството, че ей сега ще започне да вие срещу луната.

— И за какъв дявол ви е потрябвал частен детектив, госпожице Никълс?

— Моля ви, наричайте ме Карън. — Помръдна на пейката до мен и прибра въображаем кичур зад ухото си.

— Защо ти е детектив, Карън?

Тъжна, изкривена усмивка опъна стиснатите й устни, тя сведе поглед към коленете си и започна:

— Има един човек във фитнес залата, където ходя…

Кимнах окуражително. Тя преглътна. Надяваше се, предполагам, да разбера всичко от това единствено изречение. Бях сигурен, че се готви да ми каже нещо не особено приятно, и още по-сигурен, че не се е сблъсквала с неприятните неща от живота твърде много и твърде често.

— Непрекъснато се изпречва на пътя ми, следва ме до паркинга. В началото беше само, нали разбирате, дразнещо. — Повдигна глава и потърси очите ми, за да намери разбиране. — Но скоро всичко стана доста по-неприятно и сериозно. Започна да ми звъни вкъщи. Промених графика си, за да не се срещаме в спортната зала, но два-три пъти вече го виждам паркирал пред нас. На Дейвид накрая му писна и слезе да говори с него. Но той отрече, че присъствието му има каквато и да било връзка с мен, даже заплаши Дейвид. — Тя примигна, усука пръстите на лявата си ръка в стиснатия юмрук на дясната. — Дейвид не е много внушителен… физически? Мога ли да кажа така? — Аз кимнах. — Така че Коди — така се казва, Коди Фолк — само се изсмя на Дейвид и ми позвъни още същата нощ.

Коди. Вече го мразех, ей така, по принцип.

— Звънна ми да ми каже как чудесно знаел, че го искам — че вероятно никога не съм изпитвала хубаво и истинско… хубаво…

— Чукане — услужливо се обади Буба.

Тя трепна, плъзна очи към него, после ги спря на мен.

— Да де, хубаво… досега… Каза още, че знаел как тайно съм си мислела, че той може да ми даде… такова… Оставих бележка под чистачката на колата му. Знам, че беше глупаво, но… така де, оставих я.

Бръкна в чантата си и извади поомачкано парче лилава хартийка. Калиграфски беше изписала:

Господин Фолк,

Моля ви, оставете ме на мира.

Карън Никълс

— Последния път, когато излязох от залата, видях, че е пъхнал бележката ми под чистачката на моята кола — на същото място, където я бях оставила на неговата. Ако я обърнете, господин Кензи, ще видите отговора му. — Тя посочи бележката в ръката ми. Обърнах я. На гърба Коди Фолк беше написал една-единствена дума: „Не.“ Наистина започвах да мразя този тип. — И вчера… — Очите й се напълниха, тя преглътна няколко пъти и неовладян трепет запулсира в нежното й, бяло гърло. Покрих ръцете й с моята, пръстите й се свиха в шепата ми.

— Какво направи вчера? — попитах внимателно.

Тя пое дълбоко дъх, чу се как въздухът пресеква някъде вътре — в гърлото й.

— Обезобрази ми колата.

С Буба се спогледахме, после заедно обърнахме глави към лъскавия тъмнозелен фолксваген, паркиран до входа на училищния двор. Изглеждаше като че въобще не беше каран, вътре вероятно още витаеше ароматът на нова тапицерия.

— Тази кола?

— Какво? — Тя проследи погледа ми. — О, не, не. Това е колата на Дейвид.

— На… приятеля? И мъж кара такава кола?! — обади се смаяно Буба. Изгледах го свирепо. Той се намуси, сведе очи към огромните си кубинки и придърпа крака към себе си. Карън тръсна глава, сякаш да отпъди грешката.

— Карам „Корола“. Исках „Камри“, но не можехме да си го позволим. Дейвид наскоро започна нова работа, и двамата имаме студентски заеми, които изплащаме, така че взех „Корола“. И сега тя е съсипана. Полял я е с киселина, от горе до долу. Пробил е радиатора. Монтьорът каза, че е изсипал сироп в двигателя.

— Уведомихте ли полицията?

Тя кимна, а дребното й тяло трепереше.

— Нямам доказателства, че е той. Каза на полицаите, че същата вечер е бил на кино, че са го видели хора — и да влиза, и да излиза. Той… — Лицето й помръкна и се покри с гъста червенина. — С пръст не могат да го пипнат, а и застрахователната компания отказва да покрие щетите.

Буба повдигна глава и въпросително ме погледна.

— И защо?

— Защото не са получили последната ми вноска. А аз… аз им я изпратих. Преди около три седмици. Били ми пуснали предупреждение, но аз въобще не съм го получавала. И, и… — Тя сведе глава и сълзи покапаха по коленете й.

Бях сигурен, че притежава колекция от плюшени играчки. Че в съсипаната й корола виси розов заек или усмихнато слънчице. Не се съмнявах, че чете Джон Гришам, слуша софтрок, обича да ходи по сватби, където се хвърля да улови букета на булката, и никога не е гледала филм на Спайки Лий.

И никога не е очаквала да й се случи нещо подобно.

— Карън — обадих се меко. — Коя е застрахователната компания?

Тя вдигна глава и изтри сълзите с опакото на ръката си.

— „Стейт Мючуъл“.

— А пощенската станция, от която прати чека?

— Живея в Ню Таун Ъпър Фолс — каза тя, — но не съм сигурна, че съм го пратила оттам. Приятелят ми живее в Бек Бей и аз много често съм при него.

Каза го, сякаш това беше голям грях, а аз се улових да мисля къде отглеждат хора като нея, има ли специално семе за тях и как бих могъл да се снабдя с такова, в случай че някой ден искам дъщеря.

— Преди случвало ли ти се е да забавяш плащане?

— Никога. — Тя подкрепи отговора си с енергично поклащане на глава.

— От колко време си клиент на тази застрахователна компания?

— Откакто се дипломирах от колежа. Седем години.

— Къде живее Коди Фолк?

Тя докосна очите си, за да се убеди, че са сухи. Не носеше грим, така че нямаше нищо размазано. Беше някак стерилно красива, като момиче от реклама на прах за пране.

— Не знам. Но той е в залата всяка вечер. В седем.

— Коя зала?

— „Маунт Обърн Клъб“ в Уотъртаун. — Прехапа долната си устна и се опита да пусне усмивка тип „Ах, тези сапуни!“. — Чувствам се толкова нелепо!

— Госпожице Никълс — започнах, — не би трябвало да имате вземане-даване с типове като Коди Фолк, нали разбирате? Никой не би трябвало да има работа с такива хора. Той е кофти човек, а вие нямате вина за това. Причината е у него.

— Нали? И аз така мисля. — Тя успя да изобрази усмивка, но страхът и объркването все още се таяха в очите й.

— Ами така е, разбира се. Лошият е той. Обича да държи хората в страх.

— Да. Обича — кимна тя. — Виждам го в погледа му. Колкото по-неловко ме караше да се чувствам онази вечер на паркинга, толкова по-голямо удоволствие изпитваше.

— „Неловко“, казвате, а? Само изчакайте да го посетим! — злорадо се обади Буба.

Карън Никълс го погледна, и макар и само за миг, изпита съжаление към Коди Фолк.

* * *

Щом се върнах в кантората, веднага се обадих на моя адвокат Чезуик Хартман.

Карън Никълс замина с фолксвагена на приятеля си, след като я инструктирах да иде право в застрахователната компания и да депозира нов чек. Когато възрази, че няма да го приемат, я убедих, че времето, за което ще стигне дотам, ми е достатъчно да ги накарам да го сторят. Попита дали не ми дължи някакъв хонорар, а аз отвърнах, че ще е добре, ако може да ми плати за един ден — времето, което ми беше отнела досега.

— Само за един ден?

— Само за един ден.

— Ами Коди?

— Няма да го видите повече. — Затворих вратата на колата й и тя потегли. На първия светофар се извърна и ми махна за довиждане.

— Погледни в речника за думата „миличка“ — казах на Буба, когато седнахме в кантората. — Виж дали няма снимка на Карън Никълс до дефиницията.

Буба погледна към неголямата купчина книги на перваза на прозореца ми.

— Откъде да знам коя от тях е речник?!

Разказах на Чезуик за неприятностите на Никълс със застрахователната компания.

— Никога ли не е пропускала плащания?

— Никога.

— Няма проблем. Казваш, „Корола“?

— Аха.

— Нещо на четири колела за двайсет и пет хиляди?

— По-скоро за около четиринайсет хиляди.

Чезуик се изкикоти.

— Че има ли такива евтини?

Чезуик притежаваше „Бентли“, „Мерцедес V20“ и два рейндж роувъра, или поне за тези знаех аз. Когато искаше да мине за обикновен човек, караше „Лексъс“.

— Ще й покрият щетите — каза той.

— Отказали са й — повторих, колкото да го амбицирам.

— Мислиш, че смеят да ми се опънат? Само да ми проличи, че съм недоволен, като затварям телефона — и са наясно, че са вътре с петдесет хиляди. Ще платят.

Когато оставих слушалката, Буба попита:

— Какво ти каза?

— Каза, че ще платят.

Буба кимна одобрително:

— Както и приятелчето Коди. Както и Коди.

* * *

Буба отиде до склада, в който живееше, да свърши някаква работа, а аз звъннах на Девин Амронклин — ченге в отдел „Убийства“. Май беше единственото ченге, с което все още си говорех.

— Отдел „Убийства“.

— Кажи го така, че да разбера колко си вярваш…

— Аха! Не е ли това „персона нон грата“ номер едно на бостънската полиция! Да си виждал скоро вдигната стоп палка?

— Неее.

— Гледай да не те спират. Направо ти е бедна фантазията какво им се ще на някои момчета да открият в багажника ти.

Затворих очи. Да съм начело в черния списък на бостънската полиция, не влизаше в плановете ми.

— И ти не си от любимците им — напомних му. — Ти сложи белезници на друго ченге.

— Да бе, вече не съм им особено драг. Но повечето поне ми имат страха. Виж, ти си на гребена на вълната.

— На гребена, а?

— Какво става?

— Искам пълна информация за Коди Фолк. Има ли нещо в досието, чист ли е, особено дали има нещо, свързано със следене и тормоз на жени.

— И какво ще получа срещу това?

— Как ти звучи „приятелство до гроб“?

— Една от племенничките ми иска цялата колекция „Барби“ за рождения си ден…

— А на теб не ти се ходи по магазините за играчки…

— Аз също така плащам издръжка на дете, което не ми приказва.

— Значи искаш от мен да закупя цялата колекция „Барби“?

— Десет стигат.

— Десет!? — извиках. — Ти май…

— Фолк с Ф?

— Ф като фалшименто… — казах и затворих.

Девин звънна след около час и ми нареди да отнеса Барбитата у тях утре вечер.

— Коди Фолк, на трийсет и три години, не е съден.

— Обаче…

— Обаче — продължи Девин — е арестуван веднъж за несъобразяване със съдебно нареждане да стои настрана от някоя си Бронуин Блайт. Но в крайна сметка нейният иск е оттеглен. Също — арестуван за нападение на Сара Литъл. Отново обвиненията са снети, след като г-ца Литъл отказва да даде показания и се премества далеч от нашия щат. Споменат е и като заподозрян в изнасилването на Ан Бърнстейн, разпитана в участъка. Но така и не съществува заведена жалба, тъй като госпожица Бърнстейн е отказала да подпише показания под клетва, да мине медицински преглед и да идентифицира нападателя си.

— Хубав човек — обадих се аз.

— Да бе, същинско, херувимче.

— Направо. Това ли е всичко?

— Да. Освен че има и присъда като малолетен, но делото е засекретено.

— Естествено.

— Пак ли тормози някого?

— Може би — отговорих внимателно.

— Пипай с ръкавици — посъветва ме Девин и затвори.