Метаданни
Данни
- Серия
- Патрик Кензи и Анджела Дженаро (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Prayers for Rain, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Наташа Янчева, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Денис Лихейн
Заглавие: Сянка в дъжда
Преводач: Наташа Янчева
Година на превод: 2003
Език, от който е преведено: английски
Издание: второ (грешно указано първо)
Издател: СББ Медиа АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Ропринт ЕАД
Коректор: Гергана Драйчева
ISBN: 978-954-399-077-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8068
История
- — Добавяне
20.
Следобедът, в който имах среща с Ванеса Мур в едно кафене в Бек Бей, валеше кротък дъждец.
Беше ми позвънила с молбата да се видим и да поговорим за делото на Тони Траверна. Ванеса беше адвокат на Тони. Запознах се с нея, когато Тони беше избягал за пореден път от гаранция и аз трябваше да се явя като свидетел по делото. В съдебната зала Ванеса ме разпита по същия начин, по който правеше любов — с много глад и остри нокти.
Може би щях да отклоня поканата й, но беше минала седмица от нощта, когато готвихме в кухнята на Даян Бурн, и вече имахме чувството, че сме се върнали крачка назад. Уесли Доу не съществуваше. Не фигурираше в статистиките, нямаше шофьорска книжка. Не притежаваше кредитна карта. Нямаше банкова сметка в град Бостън или в щата Масачузетс. След като изпадна в нещо, близко до отчаяние, Ейнджи откри, че никой с това име не съществува в Ню Хемпшир, Мейн или Върмонт.
Отново посетихме доктор Даян Бурн, но очевидно тя беше взела много присърце съвета ни. Кабинетът беше затворен. Градската й къща, както много скоро установихме, беше изоставена. Повече от седмица не се бе появявала тук, а повърхностният оглед на мястото ни даде информацията, че дрехите, които е взела със себе си, биха й стигнали за около седмица, преди да прибегне до услугите на обществена пералня или да си купи нови.
Семейство Доу бяха заминали за вилата си в Кейп Бритън, Нова Скотия.
На всичкото отгоре трябваше да се лишим от помощта на Ейнджи, тъй като от „Салис и Солк“ я бяха командировали като бодигард, заедно с още няколко колеги, на някакъв мазен южноафрикански търговец на диаманти — двайсет и четири часа непрекъснато до задника му, каквото и да правеше, където и да ходеше.
Буба се захвана с нещата, които вършеше, когато не бе зает да трупа експлозиви, достатъчни да вдигнат във въздуха цялото Източно крайбрежие.
Така че аз се чувствах като носен от въздушни течения.
Открих Ванеса седнала отвън под огромен чадър „Нинцано“, дъждовните капчици отскачаха от настилката и нежно пръскаха глезените й.
— Хей! — Наведох се да я целуна, а тя плъзна ръка по гръдния ми кош към гърба.
— Здрасти — каза. Докато ме наблюдаваше как сядам, очите й святкаха с похотливо очакване, сякаш говореха, че всичко е готово, само чака да бъде взето. Въпрос на избор, и то нейният.
— Как си?
— Добре съм, Патрик. Измокрил си се. — И попи влагата от ръката си, която току-що бях стиснал.
Извъртях молитвено очи и вдигнах ръце към небето. Дъждът беше започнал внезапно, когато слизах от колата си, изсипа се от самотен облак, който се носеше необезпокояван в иначе ясното, съвършено чисто небе.
— Не се оплаквам — каза тя. — Няма по-прекрасна гледка от хубав мъж с бяла риза, навалян от дъжд.
Засмях се. Ванеса винаги е някак устремена, пронизваща, сякаш не те гледа, а преминава през теб и ти се чудиш защо си се опитвал да я спреш.
Може и да бяхме постигнали преди няколко месеца споразумение, че сексуалната ни връзка е приключила, но сега, като срещнах очите й, помислих, че е на друго мнение. А когато Ванеса промени мнението си, това означава, че и останалият свят трябва да промени своето.
А може би опитваше да ме подмами да си го помисля и чак когато й покажа, че съм готов за любов, да реши, че я очаква нещо по-вълнуващо от страстното усамотение с мен. Човек никога не може да е сигурен с нея.
— И така — започнах. — Защо мислиш, че ще мога да ти помогна в случая с Тони Траверна?
Тя взе с пръсти малко парче ананас от чинията си, пусна го ловко в устата си и го сдъвка, преди да заговори.
— Залагам на „понижена умствена дейност“, на тази база смятам да изградя защитата.
— Какво? — викнах възмутено. — „Ваша милост, моят клиент е кретен и затова моля да го освободите.“
Тя прекара върха на езика си под горната си устна.
— Не, Патрик. Не. По-скоро смятам да изглежда така: „Ваша милост, моят клиент има основание да мисли, че се намира под смъртна заплаха от страна на руската мафия, така че действията му са следствие на страха му.“
— Руската мафия?
Тя кимна. Аз се разсмях. Тя остана сериозна.
— Той наистина е много уплашен от тях, Патрик.
— Ама защо?
— При последната си акция е обрал не сейфа, който трябва.
— А сейфът е на руската мафия? — Тя кимна. Опитах се да следвам логиката на бъдещата й защита. — Значи бил е толкова уплашен, че по тази причина взриви половината град и отпътува към Мейн?
Тя отново кимна.
— Това може и да помогне, но само за нарушаването на мярката за неотклонение.
— Първата ми задача е да елиминирам обвинението в отклоняване. Когато е пресякъл границата на щата, е минал под федерална юрисдикция, нали? Оборвам федералното обвинение и провинението в рамките на щата отпада.
— И от мен се иска…
Тя попи капка дъжд от слепоочието си и се изсмя. Смехът й бе като Сахара.
— О, Патрик, има няколко неща, които бих могла да поискам от теб, но в случая „Антъни Траверна“ желая единствено да дадеш показания под клетва, че страхът му от руснаците е истински и основателен.
— Но аз за пръв път чувам такова нещо!
— Да, но можеш да си спомниш как си усетил страха и напрегнатостта му, докато сте пътували от Мейн насам.
Ванеса бодна зърно грозде и го изсмука от шипа на вилицата.
Беше облечена семпло — носеше черна блуза, елече в тъмночервен цвят и черни сандали. Дългата й орехова коса беше вързана на конска опашка. Бе сменила контактните си лещи с очила в тънка червена рамка. И въпреки това чувствената мощ, която се излъчваше от тялото й, можеше да ме зашемети, ако не бях прекарал достатъчно дълго време достатъчно близо до нея.
— Ванеса — проговорих.
Тя набоде още едно зърно грозде, постави лактите си на масата и завъртя вилицата на сантиметър от устните си. Гледаше ме втренчено, когато бавно произнесе:
— Да?
— Знаеш, че окръжният прокурор ще ми се обади, без съмнение.
— Всъщност деянието му е федерално престъпление, така че ще ти позвъни главният прокурор.
— Така да е. Но ще ми се обадят.
— Да.
— Ти ще се опиташ да постигнеш това, което искаш, без оглед на цената.
— Отново — да.
— Тогава защо ме повика тук днес?
Тя продължи да оглежда зърното на вилицата си.
— А ако ти кажа, че Тони наистина е уплашен, ужасен дори? И че му вярвам, когато твърди, че има издадена присъда от мафията?
— Бих те посъветвал да продължиш да си гледаш другата работа.
Тя се усмихна.
— Много коравосърдечно, Патрик. Той е… всъщност ти знаеш.
— Знам го много добре. Но също така знам, че не си имала кой знае каква причина да ме повикаш днес.
— Разбрах. — Тя стрелна езика си навън и зърното изчезна от вилицата. Сдъвка го, преглътна, отпи глътка минерална вода. — Кларънс тъгува за теб, между другото.
Кларънс беше кучето на Ванеса — шоколадов лабрадор, който Ванеса купи преди шест месеца съвършено импулсивно и без никаква идея как ще се грижи за него. Лабрадорът тълкуваше командите както си щеше, ала имаше и нещо симпатично в него. Може би невинността в погледа му, безграничното желание да ти угоди, вечно искрящо в зениците му, даже в момента, в който пикае в обувката ти.
— Как е той? — попитах я. — Къщата ти още ли е цяла?
Ванеса долепи палец и показалец.
— Толкова остава.
— Изяде ли още някой чифт обувки?
Тя се засмя.
— Държа ги нависоко. Освен това напоследък е взел да си пада по бельото ми. Миналата седмица откри един сутиен, дето го търсих сума ти време.
— Поне ти го е върнал.
Усмихна се и бодна още един плод.
— Помниш ли онази сутрин на Бермудите, когато се събудихме в дъжда? — Кимнах. — Небето се беше продънило, беше като стена, стъклата направо вибрираха, морето не се виждаше.
Отново кимнах и помислих как да я отвлека по-бързо от този спомен.
— И прекарахме в леглото целия ден, пиехме вино и мачкахме чаршафите.
— По-точно — изпепелихме чаршафите — каза тя. — Счупихме и креслото.
— Да, платих го с кредитната си карта. Помня, Ванеса.
Тя си отряза с вилицата парченце пъпеш, мушна го в устата си.
— Сега там вали.
Погледнах локвичките по тротоара. Приличаха на свръхедри сълзи. Слънцето се отразяваше в тях.
— Ще премине.
Засмя се, отпи от минералната вода и се изправи:
— Отивам да се пооправя. Ще имаш достатъчно време да си опресниш паметта, Патрик. Помниш ли онова „Шардоне“? Имам вкъщи няколко бутилки.
Тя тръгна към тоалетната, а аз се опитвах да не гледам как се поклаща нататък, защото лесно можех да попадна под властта на видения, да започна да си представям струйките бяло вино, които се втурнаха по извивките на тялото й там, на Бермудите, защото, както беше легнала върху белите чаршафи, тя изля половин бутилка върху себе си и ме попита жаден ли съм. Но все пак гледах след нея и тя го знаеше много добре, но точно тогава един мъж блокира с тялото си гледката, излезе от ресторанта, приближи към масата ни и сложи ръцете си на облегалката на стола й.
Беше слаб и висок, косата му беше с цвят на тъмен пясък, усмихна ми се разсеяно и дръпна стола на Ванеса.
— Какво правите? — възкликнах смаяно.
— Трябва ми столът.
Огледах се — имаше двайсетина свободни стола на двора към заведението и още толкова вътре.
— Мястото е заето — казах.
— Заето ли? — поиска да уточни мъжът.
— Да, заето — повторих.
Носеше мръснобели ленени панталони и леки обувки „Гучи“, върху бяла тениска бе наметнал кашмирен пуловер. Часовникът му беше „Мовадо“, а ръцете му изглеждаха така, като че ни веднъж не са докосвали нещо нечисто на тоя свят.
— Сигурен ли сте? — попита, загледан в стола, все едно говореше на него. — Доколкото знам, този стол е свободен.
— Е, не е. Не виждате ли пълната чиния пред него? Зает е, вярвайте ми.
— Значи мога да го взема! Нали мога? — погледна ме отвисоко, имаше някакъв особен пламък в леденосините му очи.
— Не, не можете да го вземете. Зает е.
Мъжът разпери ръце.
— Наоколо има достатъчно. Вземете си един от тях. А аз ще взема този. Тя няма да разбере, че е сменен.
— Защо вие не вземете някой от онези?
— Ами защото искам точно този. — Говореше благоразумно и внимателно, сякаш беседваше с малко дете, което не е в състояние да проумее за какво става дума. — Така че ще го взема. Нали?
Аз направих крачка към него.
— Не. Няма да го вземете. Този стол е зает.
— Доколкото знам — не е — любезно каза той.
— Просто не сте наясно.
Той отново погледна към стола.
— Е добре. Така да бъде.
Вдигна ръка в знак на извинение, подкрепи жеста си с подходяща усмивка и се запъти обратно към ресторанта точно когато Ванеса премина край него на път за нашата маса. Тя хвърли поглед през рамо към него.
— Някой приятел?
— Не.
— Защо столът ми е мокър?
— Дълга история.
Тя ме изгледа с любопитство, отмести стола и взе друг от съседната маса. Седна на старото си място срещу мен.
Видях как мъжът сяда на бара и ми се усмихва, щом тя взе другия стол. Усмивката му трябваше да означава: „Все пак е бил свободен…“ После ми обърна гръб.
* * *
Заведението се напълни, след като дъждът се усили, и аз изгубих от поглед новия си познайник. Следващия път, когато ми се удаде възможност да зърна високите столчета край бара, той беше изчезнал.
Ние с Ванеса седяхме вън, под дъжда, тя бодеше плодовете в чинията си, а дъждът накисваше все по-добре ризата на гърба ми.
Бяхме преминали в безобиден и непринуден разговор, след като тя се върна от тоалетните: обсъждахме страховете на Тони, перверзния тип от Мидълсекс с глава на пор, който, както се говореше, носел дамско бельо на дъното на дипломатическото си куфарче, и подобни.
Но под прикритието на този непринуден разговор у нас дремеше споделено желание, ехото от сърфа и стената от дъжд на Бермудите, дрезгавото звучене на гласовете ни в онази стая, аромата на грозде върху женска кожа.
— И така — заключи Ванеса — шардоне и аз, или?
Плачеше ми се от желание, но се насилих да си дам ясна сметка за последствията, когато, напълно изсмукан, ще се спусна по стълбите на къщата й към колата си, понесъл празния кънтеж на бременната ни страст, който ще люшка главата ми.
— Не днес.
— Офертата няма да е актуална вечно.
— Наясно съм.
Тя въздъхна и подаде през рамо кредитната си карта на сервитьорката, престрашила се да излезе.
— Намерил си си гадже, а, Патрик? — попита, когато момичето се отдалечи. Не отговорих. — Добра, лесна за поддържане жена със здраво телосложение, която няма да ти създава никакви проблеми. Ще ти готви, ще ти чисти, ще се смее на шегите ти и никога няма да погледне друг мъж?
— Разбира се, точно такава е.
— Ах! — възкликна Ванеса и в този миг сервитьорката дойде с кредитната карта и сметката. Ванеса подписа и подаде копието на сервитьорката с леко движение в китката, което трябваше да значи „свободна си“. — Патрик, наистина съм любопитна.
Имах неудържимото желание да се отдръпна, да избягам извън обсега й, който ме размекваше.
— Жената-жертва…
— Обича ли да прави шантави неща? Нали се сещаш, нещата, които ние…
— Ванеса!
— Мм?
— Няма никаква жена. Просто нямам желание.
— Нямаш желание? — Кимнах. — Наистина ли? — Тя протегна ръка, улови няколко капчици дъжд, изви шия и я докосна с влажни пръсти. — Искам да го чуя от устата ти. Кажи го.
— Току-що го казах.
— Цялото изречение. — Брадичката й се върна на обичайната височина и тя ме бомбардира с пълната мощ на погледа си.
— Нямам желание да съм с теб, Ванеса.
Самотата на човека срещу теб може да те доведе до шок, когато я видиш оголена, неприкрита, когато се е стоварила върху нещастника напълно неочаквано. Потресаващият факт на изоставянето начупи чертите на Ванеса на хиляди парченца и аз физически почувствах празния студ в апартамента й, болката на самотното й будуване до три след полунощ, без любовник, само с юридическите книги, жълтия адвокатски бележник, химикалката, снимки на Ванеса отпреди много години в рамки…
В един момент чертите й се претопиха в лице на череп, красотата й потъна някъде, като че ли дъждът я бе отмил.
— Мамка ти, Патрик. — Тя се усмихна. Само с устните си, които леко се повдигнаха в краищата си. — Така става ли?
— Става — отговорих.
— Просто… — Тя се изправи, юмрукът й стискаше дръжките на чантата й. — Просто… мамка ти.
Тя си тръгна, а аз си останах на мястото, обърнах стола си да виждам как излиза на улицата под дъжда, чантата се люлееше напред-назад покрай ханша й, крачките й бяха лишени от грация.
„Защо — мислех си — всичко трябва да е толкова гадно?“
Телефонът в джоба ми иззвъня, извадих го и отрих влагата от него. Ванеса потъна в тълпата.
— Да?
— Ало — каза мъжки глас, — можем ли да приемем, че столът вече е свободен?