Денис Лихейн
Сянка в дъжда (33)

32.

На следващата сутрин, докато Скот Пиърс пълнеше брезентовата си торба с писма от пощенската кутия на ъгъла на Марлбъро и Кларъндън, Буба скочи в пикапа му и потегли.

Пиърс така и не разбра, докато Буба не зави по Кларъндън, а когато пусна торбата на тротоара и хукна след пикапа, Буба вече излизаше на Комънуелт и увеличаваше скоростта.

Ейнджи долепи хондата до тротоара зад пощенската кутия. Бях оставил вратата към пасажерското място отворена и сега скочих навън, грабнах торбата и се мушнах обратно в колата.

Пиърс все още стоеше на ъгъла на Кларъндън и Комънуел с гръб към нас, когато се отдалечихме.

— Какво мислиш, че ще направи — попита Ейнджи, когато завивахме към Бъркли и се бяхме насочили към Стороу Драйв — в края на днешния ден?

— Надявам се да е нещо ирационално.

— Ирационално може да означава, че ще е свързано с кръв.

Обърнах се в седалката си и пуснах торбата с пощата отзад.

— Вече го е доказал — ако има време да го измисли, при всички положения ще е свързано с кръв. Искам да го лиша от компонента „мислене“. Искам реакцията му.

— Следващата цел е колата му, нали?

— Ох…

— Знам, Патрик, антика. Разбирам те.

— Не само антика, но и класика — въздъхнах.

Тя постави ръка на коляното ми.

— Сам каза, че трябва да бъдем гадни.

Загледах се в колите, които се плъзгаха по Стороу Драйв. Нито една от тях, нито даже и безбожно скъпите, не можеха да се мерят с това шелби, модел 1968-а.

— Добре — въздъхнах отново, — ще бъдем гадни.

* * *

Държеше я в гараж на Ей Стрийт, на около половин километър от жилището си. Нелсън го беше видял една вечер да я изкарва, както се оказало, без видима причина — просто да направи кръгче около пристанището и да я върне в гнездото й. Познавам много мераклии, които правят същото — отиват на посещение при колите си, като че отиват да видят любимото си куче, което в момента е на кучешки лагер, и веднъж стигнали там, внезапно са връхлетени от смазваща жал към самотното животинче.

Всъщност аз съм един от тях. Ейнджи обичаше да казва, че ще го израста, но неотдавна заяви, че е загубила всякаква надежда, че това някога ще стане.

Платихме таксата на входа на гаража, изкачихме се два етажа нагоре и паркирахме до шелбито, което, даже завито с платнище, се набиваше на очи. Ейнджи ме потупа по гърба за кураж и слезе при входа да отвлече вниманието на пазача, като го ангажира с дълъг и безсмислен разговор над картата на града, с престорената си безпомощност на турист, както и с фланелката, която не стигаше до колана на дънките й.

Махнах покривалото от колата и зяпнах. „Шелби Мустанг GT500“, модел 1968-а, е за американските автомобили това, което е Шекспир за литературата и братя Маркс за комедията, с което искам да кажа, че всичко, произведено преди този модел, е смехотворно, а онова, излязло от заводите след него — доказателство за недостижимата му перфектност.

Преди да ми омекнат коленете от желание, се пъхнах под колата. Минаха цели три минути, докато открия механизма за активиране на алармата, дръпнах го от гнездото му и се изтърколих обратно. После с щанга отворих вратата на шофьора. Протегнах ръка и дръпнах лостчето за капака. Минах отпред и загледах в транс думата „кобра“ върху филтъра. Зяпах като хипнотизиран заключената в момента огромна мощ на блестящия двигател.

Под капака миришеше на чисто и поддържано, като че ли двигателят и радиаторът, че и скоростната кутия току-що бяха слезли от конвейера. Миришеше като кола, на която можеш да си роб. Независимо от чувствата му към човечеството, Скот явно е обичал колата си.

— Много съжалявам — казах на двигателя.

После отидох до багажника на Ейнджи да взема захар, шоколадов сироп и ориз.

* * *

След като изпразнихме торбата на Пиърс в една кутия в нашия край на града, се върнахме в кантората. Обадих се на Девин да го попитам дали не може да ми изрови информация за Тимъти Макголдрик и взехме да се пазарим за два билета за мача на „Пейтриътс“ и „Джетс“ през октомври като хонорар за услугата.

— Ама моля ти се — казах. — Цели тринайсет сезона не съм пропускал техен мач. Не ме лишавай от този!

— Как беше фамилното му име?

— Дев, това е решителен мач!

— Макголдрик беше, нали?

— Даааа — изпъшках. — Изнудвач!

— Хей, имаше нещо по вестниците, че някой е опустошил апартамента на един тип, било цяла канонада някъде на Слийпър Стрийт. Знаеш ли нещо за това?

— „Пейтриътс“ срещу „Джетс“ — казах бавно.

— Дюшеш! — изрева Девин. — Ще ти се обадя скоро. — И затвори.

Облегнах се назад и качих краката си на перваза на прозореца.

Ейнджи ми се усмихна от бюрото си. Зад гърба й стар черно-бял телевизор предаваше някакво шоу. Много хора ръкопляскаха, някои скачаха и сядаха отново, ала предаването не ни пречеше — звукът на древната вещ беше потънал преди години, ала и двамата се чувствахме някак уютно от неговото присъствие.

— Този случай не носи никакви пари — каза тя.

— Така е.

— Ти току-що прецака кола, която си искал да имаш цял живот.

— Ъхъ.

— И после се лиши от билетите за най-големия футболен мач на годината.

— Така изглежда.

— Скоро ли ще се разплачеш?

— Едва се сдържам.

— Защото истинските мъже никога не плачат, нали?

— Не — поклатих глава аз, — защото се страхувам, че ако започна, няма да мога да спра.

* * *

Хапнахме нещо за обяд, докато Ейнджи разпечата обобщен доклад по случая до този момент, а безгласният телевизор зад нас показваше някаква мелодрама, в която всички бяха облечени много шик и изглежда крещяха непрекъснато.

Ейнджи има талант на разказвач, какъвто при мен липсва напълно, може би защото тя чете в свободното си време, а аз гледам стари филми.

Тя обрисува случая, ползвайки записките от първата ми среща с Карън Никълс, през Скот Пиърс/Уесли Доу, жестокото осакатяване на Майлс Ловъл, изчезването на Даян Бурн, не пропусна и подмяната на бебетата преди четиринайсет години, което беше дало на семейство Доу детето, потънало в замръзналото езеро, вклиняването на Скот Пиърс в живота им, нашето вмешателство в живота на Скот Пиърс, забулено, разбира се, с подходяща терминология от рода на „пристъпване към експлоатация на слабостите на субекта, забелязани от нас“.

— Имам един проблем — рече Ейнджи и ми подаде последния лист. Под заглавие „Прогнози“ беше написала: „Изглежда, субектът не притежава работни възможности да оказва натиск върху семейство Доу и да присвои парите им. Опорната точка на субекта беше елиминирана, когато Кери Доу разбра за фалшивата му идентичност като Т. Макголдрик. Ударът в слабото място на субекта обаче не доведе до окончателен резултат.“

— Окончателен — казах аз.

— Така става ли?

— А Буба обвинява мен, че парадирам с образованието си в колежа.

— Не, сериозно — каза тя и остави химикалката си върху плътната хартия, натрупана на купчинка до попивателната. — Какъв мотив би имал да преследва семейство Доу от сега нататък? Ние го разкрихме напълно. — Погледна към часовника зад гърба си. — Към този момент той вероятно е уволнен заради загубата на служебната кола и на немалко кореспонденция. Колата му е прецакана. Апартаментът му е изоран. Той вече няма нищо.

— Държи в ръцете си коза — отбелязах.

— Който е?

— Не знам точно. Но той е бивш военен. Обича играта. Дори и паднал по гръб, ще изкара коз от някой ръкав. Просто съм сигурен.

— Не съм съгласна. Мисля, че сам ще си го навре.

— Хм, хубав речник!

Тя повдигна рамене и отхапа от сандвича си.

— Смяташ, че случаят е приключен? — попитах.

Тя кимна, преглътна залъка си и отпи глътка кола.

— Той е свършен. Мисля, че успяхме да го накажем. Не можахме да върнем Карън Никълс, но поразклатихме собствения му живот. Той почти беше пипнал няколко милиона и ние му ги грабнахме под носа. Всичко свърши.

Замислих се над това, което каза Ейнджи. Нямаше кой знае колко за оспорване. Семейство Доу вече бяха готови да посрещнат последствията от размяната на децата преди толкова години. Кери Доу не беше повече подвластна на чара на Макголдрик/Пиърс. Не ми изглеждаше, че Пиърс ще ги изпердаши по главите и ще им вземе парите. И, мислех си с основание, той не беше подготвен за нас и за това, колко жестоко сме в състояние да върнем удара, ако бъдем ударени.

Бях се надявал да го ядосам до оня предел, след който би направил нещо глупаво. Но какво? Да се впусне след мен или след Ейнджи? Или след Буба? Нямаше и един процент в полза на тази версия. Бесен или не, той ще види това. Ако убие Ейнджи, подписва смъртната си присъда. Ако посегне на мен, ще получи Буба и всичките ми записки по случая като подарък и ще трябва да се оправя и с двете. А колкото до Буба, Пиърс вече е разбрал, че да се изправиш срещу него, е равносилно на това — да излезеш срещу танк. Може и да се реши, но загубите за него ще са несравними и в такъв случай къде е смисълът?

Така че по принцип бях съгласен с Ейнджи. Скот Пиърс не изглеждаше кой знае каква заплаха за никого вече.

И това беше нещото, което ме тревожеше. Точно в мига, в който решиш, че опонентът ти е съвършено беззащитен, си най-уязвим.

— Още двайсет и четири часа — казах. — Можеш ли да ми дадеш това време?

— Уф, добре — врътна очи тя, — става, Шерлок, но нито секунда повече.

Поклоних се дълбоко в знак на благодарност и телефонът иззвъня.

— Ало?

— Дюшеш! — изграка Девин оттатък. — Дюшеш, мамка му! Мисля, че той е нещо като Господ, само че по-умен.

— Думай! — подканих го аз. — Раните още кървят.

— Тимъти Макголдрик — започна Девин. — С това име са цяло село. Но един изпъкна — роден през 1965-а, починал през 1967-а, подал молба за шофьорска книжка през 1994-та.

— Мъртъв, но иска да кара кола.

— Страхотно, нали? Живее на Конгрес Стрийт 1116.

Невярващо поклатих глава пред степента на наглост на Пиърс. Живее в мансарда на Слийпър Стрийт 25, но държи и жилище на Конгрес Стрийт. Разстоянието между тях не е голямо, сградата на Слийпър Стрийт има стена към Конгрес Стрийт и двете жилища практически са под един покрив.

— Там ли си? — попита Девин.

— Да.

— Но досието му е чисто.

— Само дето е умрял.

— Може да заинтригува Службата по преброяване.

Той затвори, а аз набрах номера на семейство Доу.

— Ало? — чух гласа на госпожа Доу.

— Обажда се Патрик Кензи — казах. — Съпругът ви вкъщи ли е?

— Не.

— Чудесно. Къде се срещахте с Макголдрик?

— Защо?

— Моля ви, кажете ми.

— Временно обитаваше квартира на Конгрес Стрийт.

— На ъгъла на Конгрес Стрийт и Слийпър Стрийт?

— Да. Откъде…

— Няма значение. Помислихте ли още веднъж за оръжието в Ню Хемпшир?

— Даже в момента мисля за него.

— Той е свършен — казах аз. — Не може да ви направи нищо.

— Той вече го направи, господин Кензи. Погуби дъщеря ми. Как да се справя с всички тези факти, да простя?

Тя затвори и аз погледнах към Ейнджи.

— Не разчитам много на емоционалния статус на Кери Доу в този момент.

— Мислиш, че все пак ще го застреля?

— Много е възможно.

— Какво смяташ да правиш?

— Да махнем Нелсън от Пиърс и да го пренасочим при семейство Доу за известно време.

— Колко плащаш на Нелсън?

— Това няма никаква връзка.

— Хайде, кажи ми.

— Сто и петдесет на ден.

Очите й се разшириха.

— Плащаш му хиляда и петдесет на седмица?

— Толкова му е цената — повдигнах рамене аз.

— Ами че ние ще фалираме!

— Само още един ден — вдигнах показалец.

Ейнджи разпери ръце.

— Ама защо?

На екрана зад нея мелодрамата беше прекъсната от репортаж на живо от бреговете на Мистик Ривър.

— Ето затова — посочих.

Тя извърна глава точно когато един водолаз изваждаше от водата дребно тяло и неколцина полицаи махаха срещу камерата в желанието си да я отстранят.

— По дяволите! — изпъшка Ейнджи.

Погледнах сивото личице, когато поставиха главата върху една скала. Точно в този миг един от полицаите най-сетне успя да затули окото на камерата.

Шивон. Повече нямаше да се страхува, че могат да я върнат в Ирландия.