Денис Лихейн
Сянка в дъжда (27)

26.

— Ето я — казах, щом Шивон се появи от улицата, на която живееше семейство Доу, със свита между раменете малка глава, като че всеки момент очакваше да я ударят.

— Здрасти — обадих се, когато се изравни с поршето.

— Здрасти. — Безразличният й поглед говореше, че не е много изненадана да ме види.

— Искаме да се срещнем със семейство Доу.

Тя кимна:

— Той нещо говореше за полицейско нареждане, ограничаващо достъпа ви до къщата.

— А, това са само приказки. Нищо не съм направил.

— Да, така е — каза тя.

— Но май са заминали за Нова Скотия. Трябва ми адресът им там.

— И защо да ви помагам?

— Защото те третира като слугиня.

— Аз съм слугиня.

— Това е работата ти, а не онова, което си.

Тя поклати глава в знак на съгласие и чак сега погледна към Ейнджи.

— Ти трябва да си партньорът, нали?

Ейнджи подаде ръка и се представи.

Шивон я пое, разтърси я и каза:

— Не са в Нова Скотия.

— Не са ли?

— Не. Тука са си, вкъщи.

— И не са заминавали?

— Заминаха. — Тя хвърли поглед през рамо към къщата. — Но се върнаха. Според мен нека партньорката ви — каквато е хубавка — да позвъни, те да отворят вратата, ама вие да не сте наоколо, господин Кензи.

— Много благодаря.

— Не ми благодарете. Само, майка му стара, не ги убивайте, не искам да остана без работа.

И тя отново сви глава в раменете си и се отдалечи.

— Ама и това си го биваше! — каза Ейнджи.

— Богат речник има, нали?

— Да, „майка му стара“! — И Ейнджи се изкикоти.

Паркирахме нагоре по улицата и се върнахме до къщата на семейство Доу пеша. Вървяхме по алеята към входната врата с надеждата, че не сме наблюдавани от някой прозорец. Нямахме алтернатива, освен да стигнем до вратата, без да са ме забелязали, което би означавало, че ще се залостят здраво и тутакси ще позвънят в полицията.

Стигнахме и аз застанах отдясно, а Ейнджи отвори мрежата и натисна звънеца. Мина около минута. Тогава чух гласа на доктор Доу:

— Кой е?

— Доктор Доу? — попита вежливо Ейнджи.

— Какво обичате, госпожице?

— Казвам се Анджела Дженаро. Бих искала да поговорим за дъщеря ви.

— За Карън? Боже мили, вие сте от някой вестник! Такава трагедия ни сполетя…

— За Наоми — рече Ейнджи, — не за Карън.

Напуснах прикритието си и срещнах очите на Кристофър Доу. Устата му остана отворена, лицето му побеля като брашно. Вдигна трепереща ръка към козята си брадичка.

— Здравейте — казах. — Нали ме помните?

* * *

Кристофър Доу ни покани на верандата, която гледаше към големия му плувен басейн, към обширната му морава и по-нататък през малка група дървета — към сребърната монета на езерцето, което проблясваше сред зеленина. Настанихме се на удобните столове. Доктор Доу също седна и закри лицето си с длани.

Когато заговори, звучеше като човек, който не е спал последната седмица.

— Жена ми е в клуба. Колко искате?

— Един тон — отговорих аз. — Колко давате?

— Така значи, работите с Уесли.

— Против — поклати глава Ейнджи. — Определено против него. — За по-голяма убедителност посочи към отеклата ми челюст. Кристофър Доу свали ръце от очите си.

— Уесли ли ви нареди така?

Кимнах.

— Уесли — повтори той.

— Изглежда, е доста добър в бойните изкуства — отбелязах.

Той внимателно изучаваше лицето ми.

— И как точно ви разкраси до такава степен, господин Кензи?

— В челюстта, мисля, получих ритник. Но не съм много сигурен. Движенията му бяха невероятно бързи. После се превърна в Дейвид Карадайн и ме досъсипа.

— Синът ми не владее карате.

— Кога го видяхте за последен път? — попита Ейнджи.

— Преди десет години.

— Я да поразсъждаваме — предложих. — Овладял го е. А сега да се върнем към Наоми.

Кристофър Доу вдигна ръка.

— Чакайте малко, кажете ми още веднъж какви са движенията му?

— Движенията му?

— Да, движенията му. Как ходи например.

— Плавно — каза Ейнджи. — Може да се каже, че почти се плъзга.

Кристофър Доу отвори уста. Изглеждаше шашнат.

— Какво има? — попита Ейнджи.

— Синът ми — каза Кристофър Доу — се роди с дефект, единият му крак е с пет сантиметра по-къс от другия. Има много забелязващи се неща в походката на сина ми и грацията не е едно от тях.

Ейнджи отвори чантата си и извади снимка, на която бяхме двамата с Уесли на покрива.

Подаде я на доктор Доу.

— Това е Уесли Доу.

Доктор Доу погледна фотографията, после я остави на масичката за кафе между нас.

— Този човек тук — изрече — не е моят син.

* * *

През рехавата китка дървета езерцето, в което Наоми се беше удавила, приличаше на синкава локва. Беше равно и изглеждаше като сбръчкано от жегата. Като че ли можеше да изчезне пред очите ти, да бъде просмукано обратно в земята и на мястото му да остане само черна кал. Беше твърде несъществена особеност на природата, за да е взело човешки живот.

Обърнах поглед към снимката на масичката.

— Кой тогава е този човек?

— Нямам ни най-малка представа.

— Сигурен ли сте?

— Става въпрос за сина ми все пак — изрече доктор Доу с обида в гласа.

— Минали са десет години.

— Синът ми… — започна той. — Има съвсем малка прилика. В брадичката може би, но нищо повече.

Отидох до вратата, върнах се при масичката, после отново се загледах в отражението на голямата къща в сините води на басейна.

— От колко време ви изнудва?

— От пет години.

— Но той се е махнал преди десет.

— Първите пет години — каза той — живя от попечителския си фонд. Когато парите свършиха, ми се обади.

— По телефона ли?

— Да.

— Познахте ли гласа му?

— Той шептеше — сви рамене докторът. — Но говореше за неща, които само Уесли би могъл да знае. Получих инструкцията му да изпращам по десет хиляди всеки две седмици, и то по пощата. Адресите, на които ги изпращах, се меняха често. Понякога пощенска кутия, друг път хотели, много рядко адрес с улица и номер. Различни градове, различни щати.

— Имаше ли нещо, което да се повтаря?

— Само сумата. Цели четири години по десет хиляди долара всеки две седмици.

— Казахте, че това продължава четири години — попита Ейнджи, — какво е станало последната година?

— Поиска половината — дрезгаво изрече доктор Доу.

— Половината от всичко, което имате? — Той кимна. — И какво ще рече това, докторе?

— Не мисля, че трябва да ви уведомявам за размера на семейното имущество.

— Докторе, имам документ, който доказва, че момичето, което се е удавило във вашето езеро, не е това, което наричате своя дъщеря. Така че ще ми кажете всичко, което искам да знам.

Той въздъхна.

— Шест милиона и седемстотин хиляди приблизително. Сума, чиито основи са били положени преди деветдесет и шест години от дядо ми, когато е дошъл по тия брегове и…

Махнах с ръка. Хич не ме интересуваше семейната му история. Нито афинитетът му към легендите.

— И тази сума е в недвижими имоти?

— В имоти, в ценни книжа, в полици, в акции и в брой.

— И Уесли — или този, който се представя за него — претендира за половината от това?

— Каза, че след като му дам онова, което иска, никога повече няма да ни безпокои.

— А вие вярвате ли му?

— Не. Но както и той чудесно знае, нямам друг избор, освен да се съглася. За негово съжаление обаче не се съгласих. Сметнах, че все пак разполагам с алтернатива. — Той въздъхна. — С жена ми решихме, че има и друг вариант. Ще си внушим, че блъфира, господин Кензи, госпожице Дженаро. Решихме да не му даваме повече нито цент. Ако иска — нека отиде в полицията, но това няма да вкара пари в джоба му. Да става каквото ще. Уморихме се от тази криеница, уморихме се от плащане.

— Как реагира Уесли на това ви решение?

— Смя се. Каза, цитирам: „Парите не са единственото нещо, от което мога да ви лиша.“ Мислех, че иска тази къща или вилата, или някои произведения на изкуството. Но не било така.

— Карън — каза Ейнджи.

Кристофър Доу поклати уморено глава.

— Не бяхме допускали до самия й край, тя винаги беше толкова… — Вдигна ръка, като че искаше да улови с нея подходяща дума.

— Слаба?

— Слаба — съгласи се той. — А и животът й се преобърна толкова нелепо! Това, което се случи с Дейвид, беше противна и нещастна случайност и тя чисто и просто не бе достатъчно силна да го преодолее. Ненавиждах нейния провал. Направо бях отвратен. И колкото по-надолу пропадаше, толкова нетърпимостта ми към този факт растеше.

— А когато тя дойде при вас за помощ?

— Тя се дрогираше. Държеше се като уличница. Тя… Как можехме да знаем, че Уесли е стоял зад всичко това? Как въобще някой би си помислил, че човек съвсем съзнателно ще си направи дългосрочен план, ще начертае стратегия как да вкара друг в лудницата? Сестра си! Как? Как можехме да знаем?

Скри лицето си в длани и сведе глава.

— А Наоми? — попита Ейнджи. — Разменихте я при раждането? — Той кимна безмълвно. — Защо?

— Страдаше от вроденото сърдечно заболяване, известно като триклонова болест. Никой от колегите в родилното не го бе открил. Самият аз отначало установих само шум на сърцето. Сетне направих още няколко прегледа. Преди време се считаше, че в такива случаи операция не бива да се прави. Дори и днес това заболяване е с неблагоприятна прогноза.

— Значи изтъргувахте детето си — каза Ейнджи — за по-добър модел?

— Не беше решение, което взехме лесно — рече доктор Доу. — Просто агонизирах. Наистина. Но вече идеята се беше зародила и… Вие нямате деца. Знам това. Нямате си на представа какво усилие е да отгледаш здраво дете, а да не говорим за обречено по рождение. Майката, рождената майка на бебето, което смених с нашето, почина при раждането от тежък кръвоизлив. Почина в линейката. Детето нямаше други роднини. Като че ли Бог ми каза — не, направо ме накара да го направя. И аз го направих.

— Как? — попитах.

Усмихна ми се някак колебливо.

— Ще се изненадате колко лесно се оказа. Аз съм известен кардиолог, господин Кензи, с международна репутация. Нито една сестра или стажант не биха се зачудили какво правя в родилното, особено при положение че жена ми току-що е родила. — Сви рамене и продължи: — Просто смених табелките пред кошарките.

— А информацията в компютъра?

Той кимна.

— Забравих за формуляра при изписването.

— И — заговори Ейнджи, изведнъж млъкна, разтреперана от възмущение, после стисна юмруци и продължи: — След като вашето собствено дете е било осиновено, как ли са се чувствали родителите му, когато е починало?

— Тя оживя — тихо каза той, а по лицето му потекоха сълзи. — Беше осиновена от едно семейство в Бруклайн. Нарекоха я Александра. Сега е на тринайсет години и доколкото знам, я лекува специалист от „Бет Израел“, който, изглежда, е сторил чудеса — Александра плува, тича, кара колело. — Сълзите се лееха от очите му като летен дъжд. — Не тя падна в замръзналото езеро, не тя се удави. Разбирате ли? Тя е жива! — усмихна се през сълзи. — И това ако не е ирония, господин Кензи, госпожице Дженаро! Това е една огромна ирония, не мислите ли?

— С цялото уважение към мъката ви, доктор Доу — каза Ейнджи, като поклащаше глава в такт с думите си, — това прилича повече на справедливо възмездие.

Той кимна в горчиво съгласие с нея и изтри сълзите от лицето си. След това се изправи. Ние също станахме. Преведе ни обратно през фоайето и както когато дойдох тук за пръв път, така и сега спряхме пред олтара, който бяха наредили на дъщеря си. Този път обаче Кристофър Доу не го отмина. Мушна ръце в джобовете си, изправи рамене и се взря във фотографиите.

Вгледах се в снимките, на които беше и Уесли, и установих, че изобщо не прилича на мъжа, който се представяше за него. На тези снимки младият Уесли имаше малки очи, отпуснати устни, лицето му бе белязано от смесица между гениалност и психопатия.

— Една сутрин, два дни преди да умре, Наоми влезе в кухнята и ме попита каква е работата на лекарите. Казах й, че ние лекуваме болни хора. Тогава тя попита защо хората се разболяват. Дали Бог не ги наказва, защото са били лоши? Аз й казах, че не. „Тогава защо?“, настояваше тя. — Погледна към нас през рамо и се усмихна невесело. — Не знаех какво да й отговоря. Усмихвах се като идиот и все още си стоях с глупавата усмивка, когато майка й я извика и тя побягна навън. — Той отново обърна глава към снимките с чернокосото момиченце. — Все съм се чудил дали не си е помислила точно това, когато дробчетата й са се пълнели с вода — че е извършила нещо лошо и сега Бог я наказва.

И шумно си пое въздух.

— Той се обажда много рядко вече. Обикновено ни пише. Когато се обади, винаги шепне. Може би не е моят син.

— Може би — тихо се съгласих аз.

— Няма да му платя нито цент повече. Казах му. Казах му, че не притежава оръжие, с което да ме уплаши.

— Той как реагира?

— Затвори. — Доктор Доу се отдръпна от стената със снимките. — Сигурен съм, че скоро ще започне да притеснява Кери.

— И какво ще правите тогава?

— Ще се опитаме да го понесем някак си. Ще разберем колко сме силни. Виждате ли, дори ако му платим, това няма да му попречи да ни погуби. Мисля, че се опиянява от собствената си мощ. Така че, сигурен съм, няма да се откаже от унищожението ни, независимо дали това ще му донесе печалба, или не. Този човек — който и да е той, синът ми или приятел на сина ми, или човекът, който държи сина ми в шах — е приел това като мисията на живота си. — Усмивката му беше мъртва. — И е влюбен в тази мисия.