Денис Лихейн
Сянка в дъжда (16)

15.

Бях си взел работа в бара, когато по-късно тази вечер Ейнджи ме откри там. Барът бе на Буба, казваше се „Ботуша“. Намираше се на дълга улица в Южен Дорчестър. Макар че Буба го нямаше, беше в Северна Ирландия (слуховете твърдяха, че отишли да приберат оръжия, които са скрили там), питиетата ми продължаваха да идват гратис. Това щеше да има смисъл, ако бях в настроение за пиене, а аз не бях. Вече час ближех първата си бира и халбата ми беше наполовина пълна, когато Шейкс Дули, собственик по документи, ми я смени с нова.

— Това е престъпление — рече Шейкс, докато изливаше изфирясалата ми бира в мивката, — здрав мъж като теб да прахоса така честното питие.

Аз казах: „Мммм“, и се зарових отново в бележките си.

Понякога ми е по-лесно да се концентрирам сред хора. Сам, затворен между четирите стени на апартамента или кантората, изпитвам усещането, че нощта ме притиска, дотежава ми равносметката за още един отминал ей така ден. Тук, в бара, в късния неделен следобед, се чувствам далеч по-добре — до ушите ми достигат приглушените удари на бухалките по бейзболната топка, които долитат от телевизора, празните разговори на играчите на карти, отпуснати и щастливи, че има още толкова време до изнурителния понеделник с пронизителните клаксони и изискващите босове, с тягостните задължения вкъщи и в работата, до слуха ми идва категоричното потропване на топките за билярд оттатък и всички тези приятни шумове се сливат в монотонно, предразполагащо бръмчене и съзнанието ми се освобождава от всичко излишно, за да се прикове към бележките пред мен, наредени до купичката с фъстъци.

Бях се опитал да подредя хронологично онова, което бях изровил от тресавището, което представляваше животът на Карън, и сега усилието ми лежеше пред мен, прегледно написано на жълт лист хартия. След като бях свършил тая работа, бях надраскал множество бележки, които само коментираха известните ми вече факти. Докато се занимавах с драскулките си, „Ред Сокс“ загубиха мача и тълпата пред екрана изтъня, макар че не беше толкова тъпкано, когато дойдох. От джубокса се разнесе песен на Том Уейтс и два разчувствани гласа от билярдната взеха да му пригласят.

Карън Никълс,

родена на 16 ноември 1970 г., починала на 4 август 1999 г.

а) Майката се омъжва за Кристофър Доу през 1979-а и се преместват в Уестън.

б) Завършва гимназията „Маунт Алвърина“ през 1988-а.

в) Завършва „Управление на ресторанти и хотели“ в „Джонсън и Уейлс“ през 1992-ра.

г) Започва работа в хотел „Четирите сезона“ в Бостън, в отдел „Кетъринг“.

д) Повишена е в длъжност зам.-управител на отдел „Кетъринг“ през 1996-а.

е) Сгодява се за Дейвид Уетъроу през 1998-а.

ж) Преследване и тормоз от К. Фолк. Вандалщина върху колата й.

з) Пръв контакт с мен, февруари 1999-а.

и) Катастрофата с Дейвид Уетъроу, 15 март 1999 г. — да се обадя на Девин или Оскар отново и да хвърля поглед на полицейския рапорт в участъка.

й) Застраховката на колата прекъсната заради неплащане.

к) Получава по пощата снимките на Дейвид с другата жена, май 1999-а.

л) Уволнена от работа на 18 май заради мудност и многократни отсъствия.

м) Напуска квартирата си на 30 май 1999-а.

н) Заселва се в мотел „Холи Мартенс“ на 15 юни 1999-а (губят се две седмици).

о) Виждана е с червенокос и с рус мъж, очевидно богат, в мотел „Холи Мартенс“, юни-август 1999 г.

п) К. Фолк е получил девет писма, подписани от К. Никълс, март-юли 1999.

р) Карън получава бележките на психиатъра си, дата неизвестна.

с) Изнасилена от К. Фолк, юли 1999-а.

т) Арестувана за проституция, юли 1999-а, автобусно депо, Спрингфийлд.

у) Самоубийство, 4 август 1999 г.

Забележка: Подправените писма, изпратени до К. Фолк, предполагат участието на трето лице и намесата му в „лошия късмет“ на К. Никълс. Това, че К. Фолк не е извършителят на вандалския акт върху колата, навежда на същия извод. Неизвестното трето лице може да бъде червенокосият, а може да е и русият, или и двамата. Или никой от двамата. Бележките от психиатричния преглед предполагат лицето да работи при този психиатър. Възможно е някой работещ при доктора, да отклонява информация за пациентите (в случая К. Никълс) и да я доставя на третото (неизвестно) лице с цел да може да се меси драстично и непоправимо в живота на Карън. Обаче мотиви засега липсват. По-нататък…

— Мотиви за какво? — попита Ейнджи.

Закрих бележките си с ръка и се обърнах през рамо към нея.

— Майка ти не те ли е учила…

— … че не е прилично да заничаш иззад рамото на хората? Да, казвано ми е. — Стовари чантата си на свободния стол отляво и се настани до мен. — Как върви?

— Ако мъртвите можеха да говорят…

— … нямаше да са мъртви.

— Интелектът ти е потресаващ. — Тя ме перна по рамото с опакото на ръката си и тръсна цигарите и запалката си на барплота.

— Анджела! — Шейкс Дули се втурна с такава сила към нас, че се уплаших да не събори бара пред себе си. — Да пукна, ако не е било цяла вечност! — И той се пльосна върху плота, за да я целуне.

— Здрасти, Шейкс. Не искам да чувам нито дума за косата, разбрахме ли се?

— За каква коса става дума? — учуди се той.

— Ще ми дадеш ли една водка, Шейкс, без нищо?

Шейкс възторжено разтърси ръката й.

— Най-сетне сериозен пияч!

— Този ми приятел ще те докара до фалит, а?

— Напоследък пие като монахиня. Хората взеха да пускат слухове. — Шейкс щедро сипа водка в една чаша и я постави пред нея.

— Е — казах, когато Шейкс се отдалечи. — Все пак дойде, а?

Тя се усмихна двусмислено и отпи от водката.

— Продължавай в същия дух. Ще ми бъде още по-приятно, като започна изтезанията по-късно.

— Ще хапя. Какво те носи насам?

Тя извъртя очи.

— Открих някои несъответствия около Дейвид Уетъроу. Всъщност — две. Първото го хванахме лесно. Писмото до застрахователната компания определено не е писано от него.

— Значи вече си започнала? — размърдах се на стола аз.

Ейнджи извади цигара.

— В неделя.

— И вече си успяла да изровиш някои неща?

— Две неща — изпусна кръгче цигарен дим Ейнджи.

— Чудесно! Страхотна си!

Тя сложи длан зад ухото си.

— Ти си четирите туза, ти си минохвъргачка, ти си върхът, ти си ритник в задниците на гадните копелета, страхотна си! — занареждах.

— Това вече го каза.

Изкашлях се виновно.

— Безспорно ти си най-умният, най-осведоменият и най-проницателният частен детектив в цял Бостън — завърших.

Устните й се разтегнаха в онази широка, малко крива усмивка, която ми късаше сърцето.

— Виждам, че нямаш трудности с комплиментите.

— Само ми дойде на езика. Понякога не знам какво ми става.

— Забравил си как се лижат задници, предполагам.

Облегнах се назад, изгледах извивката на ханша й, плътта, притисната до стола.

— Като казах задници — твоят продължава да е трепач.

Тя размаха цигарата си пред лицето ми:

— Дръж си оная работа в гащите, любовнико.

Вдигнах ръце.

— Слушам, мадам.

— Сега странност номер две. — Ейнджи разлисти бележника си върху бара. Измести стола си така, че коленете ни се докоснаха. — Малко преди пет следобед в деня на злополуката Дейвид Уетъроу звъни на Грег Дюн, момчето със стедикама, и го моли да го извини, че не може да иде. Казва, че майка му е болна.

— А тя болна ли е?

— Да — кимна Ейнджи. — От рак. Обаче преди пет години. Починала е през 1994-та.

— Значи лъже…

— Не съм свършила. — Ейнджи заби фаса си в пепелника, няколко въгленчета останаха да тлеят. Приведе се напред и коленете ни отново се докоснаха. — В пет без двайсет някой е потърсил Уетъроу по мобилния му телефон, разговорът е траял четири минути и този, който му е звънял, се е намирал на Хай Стрийт и е ползвал уличен телефон.

— На една пресечка от ъгъла на Конгрес Стрийт и Пърчейз.

— Една пресечка по-надолу, ако искаме да сме точни. Но това не е най-любопитното нещо. Нашата свръзка в „Мобил едно“ ми съобщи къде се е намирал Уетъроу, когато са му звъннали.

— Не дишам.

— Движел се е на запад по Пайк, съвсем близо до Натик.

— Така че в пет без двайсет той все пак е бил на път към човека със стедикама.

— И в пет и двайсет се оказва в средата на кръстовището на Конгрес Стрийт и Пърчейз.

— За да му разбият главата.

— Точно така. Оставя колата си в гаража на Саут Стрийт, извървява разстоянието до Конгрес Стрийт по Атлантик и когато пресича Пърчейз, белята става.

— Споделила ли си това с някое ченге?

— Ами, ами, знаеш какво е отношението на ченгетата към нас по принцип и към мен в частност.

Кимнах разбиращо.

— Трябва добре да помислиш следващия път, преди да стреляш в ченге.

— За мой късмет „Салис и Солк“ са в чудесни отношения с бостънската полиция.

— Искаш да кажеш, че са ти се обадили?

— Не. Аз се обадих на Девин.

— На Девин?!

— Аха. Попитах за него и той ми звънна след десет минути.

— Десет минути значи.

— Хайде, да са били петнайсет. Може би петнайсет. Както и да е. Имам показанията на свидетелите. На всичките четирийсет и шестима свидетели. — И тя потупа кожената чанта на стола до себе си. — Какво ще кажеш?

— Още по едно, гълъбчета?

Шейкс Дули изчисти пепелника пред Ейнджи и забърса мокрия кръг под чашата й.

— С удоволствие — каза Ейнджи.

— А за тая госпожица? — кимна към мене Шейкс.

— Засега не, Шейкс, но благодаря ти.

Шейкс измърмори под носа си едно: „Боже, каква ученичка“, и се запъти да налее на Ейнджи още една водка.

— Чакай сега, че нещо не ми е ясно — започнах. — Просто се обаждаш на Девин и след петнайсет минути имаш онова, което аз се опитвам да получа вече четвърти ден.

— Нещо такова.

Шейкс постави питието пред нея.

— Ето, кукличке.

— „Кукличке“ — изръмжах, когато той се отдалечи. — Кой в днешно време се обръща към хората с „кукличке“!

— На него му отива — доволно рече Ейнджи и отпи глътка. — Просто адски му ходи.

— Ще му откъсна главата на Девин, кълна се!

— И защо? Непрекъснато го търсиш за услуги. Аз не съм му се обаждала почти цяла година.

— Е, вярно е.

— И освен това аз изглеждам по-добре от теб.

— Това е под въпрос.

— Я поразпитай наоколо, друже — изпръхтя Ейнджи.

Отпих от бирата си. Беше топла. Някъде в Европа може и да я харесват такава, но те харесват също така и кървавица, и Стивън Сегал. Когато Шейкс мина покрай нас, поисках нова бира.

— Идва! А после ще ти взема ключовете за колата! — Постави запотената халба пред мен, стрелна с очи Ейнджи и се отдалечи.

— Напоследък все по-често съм недоволен.

— Може би защото излизаш с адвокатка, която си мисли, че добрата дреха ще компенсира липсата на мозък.

— Ти я познаваш?

— Не. Но чувам, че я познават половината от заключените в дванайсети сектор.

— Ххх! — изсъсках като котка. — Мяууу!

Тя ми се усмихна съжалително, докато палеше следващата си цигара.

— Котката трябва да има нокти, за да се бори. А доколкото чувам, това, което твойта изгора има, е красиво дипломатическо куфарче, разкошна коса и цици, които все още не е изплатила. — Усмихна се още по-широко и наклони лице към мен: — Така ли е, щастливецо?

— Как е мъжът на мечтите ти?

Усмивката й мигновено се стопи и тя посегна към чантата си.

— Дай да се върнем към Дейвид Уетъроу и Карън…

— Чух, че името му е Трей.

— Откъде…

— Нали сме детективи? Откъдето и ти знаеш, че излизам с Ванеса.

— Ванеса… — Произнесе името, като че сдъвка лимон.

— Трей — казах аз.

— Млъкни — изрече, докато ровеше из чантата.

Отпих от бирата си.

— Поставяш под съмнение моя вкус, а ти спиш с някакъв, дето носи името Трей.

— За сведение — не спя с него. Вече.

— Поздравявам те.

— И аз теб.

За около минута настъпи мълчание, докато Ейнджи извади няколко факса и ги приглади върху бара. Отпих глътка от бирата си, попипах картоненото кръгче под чашата и усетих, че неволно се усмихвам. Хвърлих едно око към Ейнджи. Ъгълчетата на устните й също се разтягаха в усмивка.

— Не ме гледай — каза.

— Защо?

— Защото така! — Отказа се от усилието да остане сериозна и засмяното й лице светна.

След миг се смеехме и двамата.

— Не ми е ясно защо се смеем — каза Ейнджи.

— И на мен.

— Проклетник.

— Вещица.

Смехът й се разсипа волно наоколо, тя извъртя стола към мен, високо вдигнала чашата си.

— Липсвах ли ти? — попита.

Не можеш и да си представиш! — изстенах вътрешно.

— Ни най-малко — отговорих й.

* * *

Преместихме се на една дълга маса в дъното на бара, поръчахме си сандвичи и вече ги нагъвахме, докато я запознавах с всички детайли: за първата ми среща с Карън Никълс, за двете ми посещения при Коди Фолк, разговора ми с Джоела Томас, както и това, което научих от Холи и Уорън Мартенс.

— Мотивът — каза Ейнджи. — Пак и пак опираме до мотива.

— Да, така е.

— Кой в действителност е съсипал колата й и защо?

— Именно.

— Кой е писал писмата до Коди и защо?

— По каква причина някой решава да преобърне живота на тази жена, и то с такава премислена и тотална жестокост, че да не остави никакъв друг път пред нея, освен скока в нищото.

— И дали наистина са стигнали дотам, че да режисират и раняването на Дейвид Уетъроу?

— Това също е една голяма питанка — допълних.

— За какво говориш? — попита Ейнджи, докато дъвчеше и попиваше със салфетката крайчеца на устата си.

— Някой е снимал Дейвид с друга жена и после изпратил снимките на Карън. Кой?

— Изглеждат ми професионална работа.

— И аз мисля така. — Напъхах в устата си изстинал пържен картоф. — А и още — кой е дал на Карън бележките на нейния психиатър? Това е най-голямата загадка за мен.

Ейнджи кимна.

— И защо? — добави. — Защо, защо, защо?

Беше една дълга нощ. Най-внимателно прегледахме всичките четирийсет и шест показания на свидетелите и се оказа, че повече от половината въобще не са видели нищо, а останалите двайсетина подкрепят това, което полицаите смятат, че се е случило — Уетъроу се е препънал в дупка на настилката, колата го удря в главата, като шофьорът се е опитал да направи всичко възможно, за да избегне удара.

Ейнджи даже нарисува приблизителна схема на сцената на произшествието. Бяхме поставили всичките четирийсет и шестима свидетели по местата им и нашата картинка приличаше на скица на футболна игра, която току-що е завършила. По-голямата част от свидетелите — двайсет и шестима — се бяха оказали на северозападния ъгъл на кръстовището между Конгрес Стрийт и Пърчейз. Брокери, поели към Саут Стейшън след края на работния ден, бяха изчаквали да светне зелено, за да пресекат. Други тринайсетима са стояли на северозападния ъгъл точно срещу мястото на произшествието, Уетъроу се е приближавал тъкмо към тяхната група. Двама от свидетелите са се намирали на североизточния ъгъл, а трети — в колата, движеща се зад автомобила на Стивън Кърнс — водача, който почти е отнесъл главата на Дейвид. От останалите петима свидетели двама са били стъпили на платното, когато светофарът е светнал жълто, а трима са били на зебрата и точно като Уетъроу са правели дневната си тренировка. От тях двама са тичали в западна посока, а един — на изток. Този, който е тичал на изток, е бил най-близо до събитието. Неговото име беше Майлс Брюстър и беше известно, че точно когато са се разминали, Уетъроу е направил фаталната стъпка в дупката на платното. Колата вече е навлязла в кръстовището и когато Уетъроу пада, Стивън Кърнс моментално извива волана и хората на пешеходната пътека се пръскат.

— Но не и Брюстър — казах аз.

— Как така? — Ейнджи вдигна поглед от снимките на Дейвид и непознатата жена, които разглеждаше в момента.

— Защо този Брюстър не се е паникьосал като другите?

Тя плъзна стола си до мен и погледна скицата.

— Той е тук — боднах пръст в ъгловатата фигурка, която бе означила с №7. — Току-що се е разминал с Уетъроу, така че е бил с гръб към колата.

— Продължавай.

— Чува изсвирването на гумите. Обръща се и вижда към него да се носи кола и въпреки това… — Намерих показанията му и зачетох: — Той е, цитирам: „На 30–40 сантиметра от жертвата, протегнал ръка към него. Замръзва на място, когато колата удря Уетъроу.“

Ейнджи взе листовете от ръката ми и се взря в тях.

— Напълно възможно е да „замръзнеш“ в такава ситуация — каза.

— Но той съвсем не е замръзнал, той се е бил протегнал. — Придвижих стола си по-близо до масата, след това посочих към №7 от скицата: — Той е с гръб! Трябвало е да се обърне, за да види какво става! Как така краката му замръзват, а ръцете му — не? Той, според собствените му показания, си стои на трийсет-четирийсет сантиметра от автомобилните гуми и задния калник, който се отплесва в непредвидима посока.

Тя гледаше втренчено схемата.

— Нашият достъп до тези показания е незаконен, Патрик. Нямаме право пак да разпитваме Брюстър и да разкриваме, че сме запознати с първоначалните му показания.

— Това затруднява работата — въздъхнах.

— Така е.

— Но си струва да го поразпитаме отново, нали?

— Определено!

Ейнджи се облегна назад, вдигна по навик ръце да отхвърли тежката коса назад, ала коса нямаше. Тя си даде сметка за това, както и аз, и показа към ухилената ми физиономия среден пръст. Сетне отпусна ръце.

— Добре — каза, почуквайки с химикалката по бележника си. — Дай да направим списък на най-важните задачи.

— Първо, да се говори с психиатъра на Карън. — Тя кимна.

— Второ, да се говори с Брюстър. Имаш ли му адреса? — Тя измъкна листче от купчината хартия пред себе си.

— Майлс Брюстър. Ландсдаун Стрийт 12. — И зяпна.

— А така! Какво е скрито в картинката!

— Ландсдаун 12 — повтори тя. — Излиза, че е…

— Фенуей Парк.

Ейнджи изръмжа:

— Как е възможно ченге да не хване тази подробност?

Свих рамене.

— Сигурно новобранец е взимал показания на местопроизшествието. Цели четирийсет и шестима свидетели, уморил се е, станало му е досадно.

— Мамка му!

— Но на Брюстър — казах — според всички правила на играта работата не му е чиста.

Ейнджи пусна листовете на масата.

— Не е било случайност.

— Не изглежда да е било случайност.

— Твоята работна версия?

— Брюстър върви на изток, Уетъроу — на запад. Когато се разминават, Брюстър спъва Уетъроу. Бам!

Тя кимна, възбудата взимаше надмощие над умората й.

— Брюстър твърди, че е протегнал ръка към падналия Уетъроу.

— А всъщност го е натискал долу — довърших.

Ейнджи запали цигара и се взря в скицата през синкавия дим.

— Май налетяхме на нещо много гнило тука, другарче.

— И много голямо — кимнах.