Денис Лихейн
Сянка в дъжда (13)

12.

Свещеникът четеше обедната литургия в църквата „Свети Доминика“ сякаш имаше билети за мача на „Сокс“ от един часа. Стрелките сочеха дванайсет, когато отец Маккендрик с енергични стъпки се озова пред олтара. На двамата му невръстни помощници им се налагаше да го догонват. Свещеникът се изправи, разлисти приветствията, профуча през покаянията, препусна през молитвите — човек можеше да си помисли, че Библията в ръцете му е обхваната от пламъци. Стрелна се през посланието на Павел до римляните, сякаш апостолът го беше писал, след като е изпил една кофа кафе. Часовникът показваше дванайсет и седем минути, когато прелетя през Евангелието на Лука и даде знак на богомолците, че могат да седнат. Всички изглеждаха ошашавени. Стиснал аналоя в ръце, отец Маккендрик се беше вторачил към пейките, от погледа му се излъчваше студенина, граничеща с отвращение.

— Павел написа: „И трябва да отърсим тъмнината от себе си и да се облечем в светлина.“ Какво мислите, че значи това — да се отърсим от тъмнината и да се облечем в светлина?

По времето, когато ходех редовно на църква, тази част от службата ми беше най-неприятна. Свещеникът се опитва да „преведе“ символичния език, използван преди хилядолетия, и да го „напасне“ към Берлинската стена, Войната във Виетнам или шансовете на „Бостън Бруинс“ за купата. И направо ти взима акъла с обясненията си.

— И така, значи това, което пише. — Отец Маккендрик сякаш говореше пред първокласници, докарани с автобус за случая. — Значи да станеш от леглото. Да захвърлиш користните си желания, нищожните си пререкания, омразата, която изпитваш към съседа си, и недоверието към съпруга или съпругата си. И да спреш да отглеждаш и възпитаваш децата си под влиянието на гнилата телевизия. Излез навън, казва Павел, на чист въздух! Излез в светлината! Бог е Луната и звездите, Той определено е Слънце. Почувствай топлината на Слънцето! И предай нататък тази топлина. Върши добри дела. Днес дай повече за благотворителност. Усещай как Бог работи върху теб. Дари дрехите, които обичаш, на приют. Усещай Бог в себе си. Той е носителят на светлината. Излез и върши това, което трябва. Върши това, което е светлина! Разбрахте ли?

Огледах се и няколко души ми кимнаха. Не изглеждаше някой да е разбрал какво иска да каже отец Маккендрик.

— Добре, щом сте разбрали — каза той. — Много добре. Станете.

Изправихме се и аз хвърлих поглед към часовника си. Две минути. Ни повече, но по-малко. Бях присъствал на най-бързата проповед в живота си. Отец Маккендрик определено имаше билет за мача. Енориашите бяха замаяни, но щастливи. След Господ Бог добрият католик най-много обича кратките служби. Нека си има орган и хор, тамян и требници. Дай ни свещеник, дето с едното око гледа Библията, а с другото следи часовника — и ще изпълним църквата като пуйки — магазин в навечерието на Деня на благодарността.

Докато хората се суетяха около плетената кошничка за дарения между скамейките, отец Маккендрик прогърмя напътствия и поуки за даването и благослови множеството с изражение на лицето, което сякаш казваше на помощниците му: „Това тука не ви е някаква забава, а университет на духа, така че вършете си работата, момчета, и то живо.“ Приблизително три минути и половина по-късно, в които претупа „Отче наш“, свещеник Маккендрик прие знака ни за мир и любов. Не изглеждаше особено щастлив, но нямаше как — все пак съществуват правила. Стиснах ръцете на съпруг и съпруга, които бяха до мен, както и на трима възрастни господа от скамейките зад гърба ми и на две жени от предната редица. Докато раздавах миротворческите ръкостискания наляво и надясно, успях да уловя очите на Ейнджи. Тя беше по-напред, на деветия ред, и като се обърна да поеме ръката на някакъв тийнейджър зад себе си, ме видя. Нещо смесено — може би малко изненада, малко радост и малко болка — се появи на лицето й, когато ме съзря. Кимна едва забележимо, че ме е видяла. Не бях я срещал от шест месеца. Положих мъжествени усилия да не размахам ръка и да не се провикна с цяло гърло като планинар. Бяхме все пак в църква, където шумните емоционални изблици не се приемат добре. Особено в църквата на отец Маккендрик. Ако дадях воля на радостния си възглас, преподобният направо щеше да ме прокълне да се пържа в ада!

След седем минути бяхме навън. Ако зависеше от Маккендрик, щяхме да бъдем изръчкани на четвъртата, но няколко по-възрастни богомолци забавяха опашката за причастие, отецът свирепо гледаше как го приближават и за мен беше ясно, че си мисли: „Бог може и да има цял ден на разположение, но аз нямам.“ Вече вън, на тротоара, наблюдавах как Ейнджи излиза и спира на най-горното стъпало, увлечена в разговор с възрастен джентълмен в тъмен костюм. Стисна треперещите му пръсти с две ръце, отстъпи леко и се усмихна. Дундест тийнейджър щеше да откъсне ръката на майка си, за да може да надникне в пазвата на Ейнджи, когато тя се наведе леко напред. Хлапакът усети погледа ми, обърна се към мен и лицето му се покри със силна червенина — израз на чувството за вина на старомоден и образцов католик. Беше изпъстрен до ушите с акне. Поклатих заканително показалец, хлапакът уплашено се прекръсти и забоде очи в обувките си. Бях сигурен, че следващата събота ще се стовари в изповедалнята и ще иска прошка за похотливите си помисли. На неговата възраст — вероятно и за още хиляди такива прегрешения.

Това значи шестстотин пъти „Аве Мария“, синко.

Да, отче.

Ейнджи се запромъква през тълпата. Предпазваше се от блъсканицата, едва докосвайки лакти и рамене с върховете на пръстите си. Докато вървеше към мен, трябва да беше изпълнена с двойния страх, че срещата ни е неочаквана радост за мен, но и че появата й разбива сърцето ми. Беше си отрязала косата. Много късо. Онова изобилие от какаови кичури, изпъстрени със светлокестеняво през късната пролет и лятото, гъвкавите като въжета букли, които се лееха до кръста й и се разплискваха по цялата й възглавница, че и на моята, разкошната коса, която разресваше близо час преди да си легне — всичко това беше само спомен, заместен от реалността на къси, стъпаловидни кичури, които изостряха брадичката и скулите й и завършваха като плътна четка в началото на врата й. Ако можеше да я види, Буба щеше да се разхлипа. Или, ако не се разхлипа, щеше да очисти някого. Например фризьора й.

— Нито дума за косата! — беше първото, което каза.

— Коя коса?

— Благодаря.

— Не, наистина, коя коса?

Карамелените й очи бяха две тъмни езера.

— Защо си тук? — попита.

— Чух призивния глас на камбаните.

Тя премести тежестта си от единия крак на другия.

— Ха!

— Защо? Не мога ли да мина да видя старото си другарче?

Ейнджи сви устни.

— След последното „минаване“ се разбрахме, че телефонът е достатъчен. Не беше ли така? — Очите й преливаха от болка, притеснение и обидена гордост.

Последният път беше през зимата. Видяхме се за по кафе. Обядвахме. След това продължихме с по едно питие. Както се случва между приятели. След това изведнъж се озовахме на килима в хола на новата й квартира, гласовете ни бяха дрезгави, дрехите ни бяха останали в трапезарията. Отдадохме се на яростен, скръбен, буен, пиянски, празен секс. Когато отидохме в трапезарията за дрехите си, студът в стаята изсмука всичката топлина от телата ни и Ейнджи каза:

— Има някой в живота ми.

— Някой? — Тъкмо бях открил ризата си под един стол и я намъквах през главата си.

— Да, някой. Не биваше да правя това. Тази езда не бива да се повтаря никога повече. — Гола от кръста нагоре и ядосана от този факт, тя ме погледна, пръстите й се бореха със закопчалките на сутиена, който току-що бе открила върху масата. Като мъж бях в по-изгодно положение: можех да се облека по-бързо, слиповете, джинсите и дебелата риза и ето че бях готов да напусна. Ейнджи, в борбата си с проклетия сутиен, изглеждаше като изоставена. — Не се получава при нас, Патрик.

— Нищо подобно.

Най-сетне презрамките шляпнаха на мястото си и тя затърси пуловера си.

— Не, не става. Много ни се иска, но не се получава. В малките неща сме без грешка. Но когато става дума за нещо значимо, е пълна катастрофа.

— А с този „някой“? Направо сте екстра и нищо не може да ви се опре, така ли?

— Може би.

Наблюдавах я как навлича пуловера си, как измъква и разпилява невероятната си коса върху него. Вдигнах сакото си от пода.

— Ако този „някой“ е толкова перфектен, то какво правихме преди малко на пода в хола, Ейнджи?

— Сънувахме.

— Беше красив сън.

— Може би — равно каза тя. — Но аз се събудих.

Беше късен следобед през януари, когато си тръгнах от дома й. Градът беше лишен от всякакъв цвят. Подхлъзнах се на леда и се хванах за ствола на някакво черно дърво, за да не падна. Стоях така, с ръка на дървото, дълго. Стоях и чаках нещо да запълни страшната празнота, която се беше отворила в мен.

Най-сетне се отместих. Ставаше тъмно и още по-студено, а аз нямах ръкавици. Нямах ръкавици и вятърът се усилваше.

* * *

— Чу ли за Карън Никълс? — попитах, когато тръгнахме по Бей Вилидж.

— Че кой не е чул? — Беше облачен следобед, влажен бриз гъделичкаше кожата, влизаше в порите като сапун, миришеше на внезапен и обилен дъжд. Ейнджи погледна към гъстата мрежа от марли и бинтове, които покриваха ухото ми. — Какво ти се е случило?

— Един ме халоса с гаечен ключ. Няма счупено, само е лошо натъртено.

— Вътрешно кървене?

— Имаше. Малко. Оправиха ме в болницата.

— Обзалагам се, че е било голяма забава.

— Страхотна.

— Често те бият, Патрик.

Погледнах отчаяно към нея и отклоних разговора от моите физически способности или липсата им.

— Искам да науча повече за Дейвид Уетъроу.

— Защо?

— Бях препоръчан на Карън чрез него. И то от теб, не беше ли така?

— Да.

— А ти откъде го познаваш?

— Канеше се да открива малък бизнес. „Салис и Солк“ направи някои проучвания за него и за партньора му.

„Салис и Солк“, компанията, където Ейнджи работеше в момента, беше по-скоро фирма — чудовище, което разполагаше с техника, измислена утре, и се занимаваше с широк спектър услуги — от екрана на държавни глави до инсталация и следене на алармени инсталации. Повечето от оперативния контингент бяха бивши ченгета или бивши служители на ЦРУ и всички те наистина изглеждаха фантастично в тъмни костюми.

— Къде виждаш „случай“ тук? — закова се на място Ейнджи.

— Ако говорим чисто технически — няма.

— Технически. — Тя поклати глава.

— Ейнджи — започнах, — имам основание да мисля, че лошият късмет в последните месеци на Карън не е дошъл просто така, че не е случаен. — Тя се облегна на желязната ограда на една стара къща. Прокара ръка по късата си коса. По силата на традицията, царила в дома, в който беше израснала, Ейнджи задължително се обличаше специално за църква. Днес беше с кремави панталони, бяла копринена блуза без ръкави и светлосин ленен блейзър, който съблече и понесе в ръка, щом излязохме от църквата. Дори и след поразията, която беше направила с косата си (всъщност съвсем не беше поразия, даже изглеждаше доста привлекателна, ако човек не я е познавал преди), държеше шесто или седмо ниво над определението „страхотна“. Тя ме погледна и устните й оформиха перфектния овал, който предхожда въпрос.

— Ще кажеш, че съм луд — изпреварих я аз.

Тя бавно поклати глава.

— Ти си твърде добър следовател, за да виждаш неща, които не съществуват.

— Благодаря ти — казах меко. Облекчението, което изпитах, беше по-голямо, отколкото очаквах. Поне един човек да не поставя под съмнение здравия разум на действията ми при това разследване.

Тръгнахме отново. Бей Вилидж си е спечелил прозвището Гей Вилидж заради тоталното непризнаване на общоприетите правила от неговите обитатели — тук живеят най-много хомосексуални двойки. Ейнджи се премести в квартала миналата есен, няколко седмици след като напусна апартамента ми. Мястото беше близо до Дорчестър, където живеех, но може да се каже, че е на обратната страна на Луната. Бей Вилидж се е настанил между Кълъмбъс Авеню и Мас Пайк. Докато останалата част от Саут Енд е претенциозна и урбанизирана — галерии и кафенета в стил „Ел Ей“ са плъзнали навсякъде — Бей Вилидж е като последен спомен от доброто старо време, когато всеки е познавал всекиго. Верен на репутацията си, кварталът бъкаше от разхождащи се гей-двойки, поне две трети от тях повели кучета, всички те усмихнати поздравяваха Ейнджи, разменяха дружелюбни коментари за времето или я уведомяваха за някоя квартална клюка. Хората тук се познаваха, интересуваха се един от друг и бяха готови да си помогнат, ако се наложи. Млад мъж осведоми Ейнджи, че е прогонил някакви хлапаци, които оглеждали колата й миналата вечер, и я посъветва да си сложи „Лоджак“ система на волана. Може и да нямам правилна преценка, но според мен точно така трябва да се живее. Замислих се за „добродетелните“ християни, закътани в стерилитета и превзетостта на подредените си дворове и къщи в покрайнините, които се изживяват като модел на обществото и които не знаят името на съседите две къщи по-надолу.

Разказах на Ейнджи всичко, което бях научил за Карън Никълс, както и това, което знаех за последните месеци от живота й — нейното сгромолясване към алкохола и наркотиците, подправените писма от нейно име, които Коди е получавал редовно, моята увереност, че не Коди е вандалът, съсипал колата й, че е била изнасилена, а сетне и арестувана за проституция.

— Господи! — възкликна тя, когато стигнах до изнасилването, но иначе ме слушаше мълчаливо, докато крачехме към Саут Енд, после пресякохме Хънтингтън Авеню, продължихме край Църквата на християнското учение, водите на басейна отпред проблясваха и отразяваха куполите на постройките.

Когато свърших, Ейнджи рече:

— И така, защо те интересува Дейвид Уетъроу?

— Той е първата нишка. Той е в основата на всичко.

— Мислиш, че е бутнат под онази кола?

— Обикновено — свих рамене аз — не се правят такива неща пред четирийсет и шест свидетели, но като се има предвид, че точно този ден той не е имал никакво основание да бъде на това място, а и тези подправени писма, които някой е изпращал на Коди — повече от сигурен съм, че някой е направил всичко възможно да унищожи Карън Никълс.

— И да я тласне към самоубийство?

— Не задължително, макар че не го изключвам. На този етап мисля, че някой си е поставил ясната цел да съсипе живота й.

Ейнджи кимна. Седнахме на ръба на басейна и тя безцелно прокара пръсти по водната повърхност.

— Уетъроу и Рей Дюпюи основават компанията си за филмови услуги. „Салис и Солк“ проведе разследване на всичките им работници и стажанти. И всички проверени излязоха чисти.

— А Уетъроу?

— Какво Уетъроу?

— Какво показа разследването за него? — Тя се взря в отражението си във водата.

— Ами че той ни нае.

— Но той не е бил човекът с пари. Карал е фолксваген, а и Карън ми каза, че са купили корола, защото не са могли да си позволят да вземат камри. Рей Дюпюи не е ли искал биографична справка или друга информация за своя партньор?

Стоеше загледана във водата, в малките вълнички, които се образуваха под пръстите й.

— И той беше проверен, Патрик. Мина с „пълно шест“.

— Имате ли в „Салис и Солк“ човек, който прави графоложки анализи?

— Разбира се. Имаме поне двама експерти по фалшификации. Защо?

Подадох й двата листа с подписа на Уетъроу — единия с Ф в средата, другия — без.

— Можеш ли да ми направиш услугата да провериш дали тези два подписа са поставени от една и съща ръка?

Тя взе листовете.

— Да, мога. — Обърна се към мен, сви колене до гърдите си и постави брадичката си върху тях. Гледаше ме, без да мигне.

— Какво има?

— Нищо. Просто гледам.

— И виждаш ли нещо хубаво?

Тя извърна поглед към църквата с жест, с който като че отпъждаше нещо, жест, който казваше, че флиртуването не влиза в менюто за днес. Ритнах каменната стена на басейна и се помъчих да премълча истината за това — как се бях чувствал последните няколко месеца, но не издържах.

— Ейнджи — рекох, — това положение на нещата ме съсипва.

Тя ме изгледа.

— Кое? С Карън Никълс?

— И то. И всичко. Работата… Тя е като… не е…

— Работата не ти доставя кеф, нали? — И леко се усмихна. Усмихнах се и аз.

— Точно така.

Тя сведе очи.

— Кой е казал, че животът трябва да е безкраен празник? — изрече едва чуто.

— А кой е казал обратното?

Тънката усмивка отново заигра на устните й.

— Да, така е. Разбрах те. Мислиш ли да излизаш от бизнеса? — Свих рамене. Все още бях относително млад, но това е едно от нещата, които неизбежно се променят. — Писна ти от строшени кокали?

— Строшени животи.

Тя спусна коленете си и отново докосна водата.

— С какво би се заел?

Изправих се и се опънах така, че всички стари травми по гърба и раменете ми, подновени от събитията в дома на Коди тази сутрин, се обадиха в хор.

— Не съм мислил. Аз… аз наистина съм много уморен.

— А Карън Никълс?

Погледнах я. Седнала на ръба на водното огледало. Лятното слънце окъпало кожата й в медени отблясъци, очите й — тъмни и по-плашещо интелигентни от всякога…

— Бих искал да доразкажа тази история вместо нея — рекох. — Искам да докажа на някого, може би на онзи, който се опита и успя да разбие живота й, а може би просто на себе си, че животът й имаше стойност. Така става ли?

Ейнджи ме погледна, лицето й беше открито и нежно.

— Да, така става, Патрик. — Вдигна ръката си от водата и се изправи. — Предлагам ти сделка.

— Давай.

— Ако можеш да докажеш, че злополуката на Дейвид Уетъроу заслужава допълнително разследване, то аз ще участвам в него. Без пари.

— Ами „Салис и Солк“?

Тя въздъхна.

— Не знам. Започвам да се опасявам, че всичките глупави случаи, които ми дават, не отговарят на заплащането ми… То е нещо… — вдигна ръка и я спусна отново към водата. — Както и да е. Не се съсипвам от работа там. Мога да ти помагам, да взема ден или два свободни, ако се налага. Даже може да е…

— Интригуващо?

Тя се засмя.

— Да.

— И така: доказвам, че произшествието с Дейвид Уетъроу е нагласена работа, и ти влизаш в разследването. Нали това е сделката?

— Не влизам в разследването. Просто ти помагам за едно или за друго, когато имам възможност. — И тя се изправи.

— И така звучи добре. — Протегнах ръка и тя я пое. Притискането на дланта й до моята отвори в гърдите ми пропаст. Жадувах за нея. Можех да се разтопя като бучка захар, тук, пред нея, стига да поискаше. Ейнджи измъкна ръката си от моята и я пъхна в джоба си, като да беше в пламъци.

— Аз… — Отдръпна се от нещо, което видя в очите ми. — Не казвай…

— Добре — свих рамене. — Но все пак ще го кажа.

— Шшшт. — Постави пръста си на устните, усмихна се зад него, но очите й блестяха от влага. — Шшшт — повтори.