Денис Лихейн
Сянка в дъжда (7)

6.

Офисът на „Случайни познати“ — фирмата на Дейвид Уетъроу, се намираше на Саут Стрийт.

Попаднах в склад, затрупан с 16 и 35-милиметрови камери, обективи, прожектори и фотолампи, стативи и фартове.

По дължината на западната стена двама младежи търкаляха нещо като кран върху релси. Работещите тук представляваха сбирщина от хора с размъкнати къси панталони, измачкани фланелки, платненки или опърпани еспадрили, обути на босо, и поне с по една обица на глава. Въпросната глава или носеше гора от коса, изпод която обицата проблясваше като луна иззад облак, или пък нямаше нито косъм отгоре си и бижуто висеше като самотно слънце над пясъчна дюна. Харесаха ми от пръв поглед, защото ми напомниха приятелите ми, а и самия мен, от времето ни в колежа. Непретенциозни момичета и момчета с артистични амбиции, немлъкващи уста, когато са пийнали, с дълбоки познания относно най-добрите магазини за музика, за стари книги и за дрехи втора употреба в града.

Компанията беше основана от Дейвид Уетъроу и Рей Дюпюи.

Рей бе един от ония с бръснатите глави и единствените неща, които го отличаваха от общата маса, бяха, че е няколко години по-възрастен и измачканата му блуза не е памучна, а копринена. Краката му, обути в маратонки „Чък Тейлър“, стърчаха върху разхвърляно бюро, поставено в центъра на целия хаос. Беше седнал в окаян кожен стол, усмихна ми се и разпери ръце към лудницата около себе си.

— Това е моето царство.

— Гледам, доста сте заети.

Той докосна тъмните кръгове под очите си.

— Е, да.

През помещението прелетяха две момчета. Единият хлапак мъкнеше нещо като комбинация от камера и металотърсач, закрепени с ремъци през гърдите му. Приличаше на рейнджър.

— Иди още напред! Мини напред! — изрева онзи с камерата. Другият се подчини. — Сега спри! Спри и се обърни!

Хлапакът, който получаваше тези нареждания, се закова на място, завъртя се на сто и осемдесет градуса и хукна обратно. Оня с камерата също се обърна, така че да го следи с обектива. Изведнъж замръзна на място и разпери безпомощно ръце.

— Арон! И ти му викаш на това кадриране!

От една купчина парцали и стърчащи кичури тъмна коса се разнесе глас и аз разбрах, че има и трети участник в тази безумна сцена.

Купчината доби очертания на човек, който повдигна очи от дистанционното управление в ръката си:

— Кадрирахме го, Ерик. Това, което те притеснява, е от осветлението.

— Глупости! — изкрещя Ерик изпод товара си. — Нищо му няма на осветлението.

Рей Дюпюи се ухили и обърна гръб на Ерик, който вече имаше вид на човек, чиято глава ще се пръсне като снаряд от ярост.

— Момчетата със стедикама — поясни той. — Като футболни нападатели са.

— Това, дето е завързано на гърдите му, стедикам ли се нарича?

Рей кимна.

— Винаги съм мислил, че се движи на колела — възкликнах.

— Неее.

— Значи началните кадри на „Пълно бойно снаряжение“ на Кубрик — казах — са направени с това чудо?

— Точно така. Също и в „Добри момчета“ на Скорсезе. Да не мислите, че са търкаляли камерата по стълбите?

— Никога не съм и предполагал, че съществува подобна хитрина.

Той кимна към един от хлапаците, който държеше дистанционното.

— А този управлява фокуса.

Погледнах към момчетата, които се подготвяха да снимат кадъра отново, да постигнат по-голяма прецизност този път, каквото и да значеше това. Не можах да измисля нищо друго, затова само казах:

— Страхотно!

— Разбирате ли от правене на филми, господин Кензи?

— Честно казано — предпочитам по-старите — отвърнах.

Рей повдигна вежди.

— Тогава сигурно сте се сетили откъде сме заимствали името на компанията?

— Разбира се. Сам Фулър, 1953-та. Ужасен филм, но страхотно заглавие.

Рей се усмихна.

— Същото каза и Дейвид. — Посочи към Ерик, който отново се беше втурнал напред. — Дейвид трябваше да направи този кадър — точно в деня, в който го блъснаха.

— Кадър със стедикам?

Рей кимна.

— Тъкмо затова не мога да си го обясня.

— Кое?

— Ами произшествието. Не мога да си обясня какво въобще е търсил на онова място.

— На ъгъла на Конгрес Стрийт и Пърчейз?

— Да.

— Защо, къде трябваше да бъде?

— В Натик.

— В Натик? — механично повторих.

— Да — кимна отново той. — И по-точно — в търговския център на Натик.

— Разбирам. Но Натик е на цели трийсет километра от мястото на катастрофата.

— Аха. Там беше стедикамът. — Той кимна към камерата. — Този вид камера ни е особено нужен за нещата, които правим тук, а те са сред скъпите поръчки. Човекът в Натик бързаше да я продаде и Дейвид хукна веднага, да не я изпуснем. Но така и не стигна дотам. Вместо това по неизвестни причини се оказва в долната част на града.

— Казахте ли това на полицията?

— Да. Дойдоха при мен два дни по-късно, рекоха, че е било чиста случайност. Говорих с няколко следователи и май се убедих, че са прави. Дейвид се е спънал посред бял ден, пред очите на около четирийсет свидетели. Не твърдя, че не е било случайно, само не мога да си обясня какво, по дяволите, го е накарало да не тръгне към Натик, а обратно, към града. Казах това на следователя, а той ми отговори, че неговата работа е да установи как е станало всичко и в този смисъл вече е наясно. За него всичко друго са излишни подробности. Точно това бяха думите му.

— А какво мислите вие?

— Дейвид не би променил плановете си без причина. Беше много точен. Не казвам, че беше безгрешен, и той си имаше слабости…

— Например?

— Ами например — не отбираше много от бизнес и беше голям флиртаджия. Когато Карън не беше наоколо, разбира се.

— Изневерявал ли й е?

— Не — заклати енергично глава той. — Не. Правеше го по-скоро да се успокои, че все още има избор. Обичаше да е обграден с вниманието на хубави жени, да е ценен като мъж на действието. Знам, че изглежда детинско и може би, ако беше продължавал в същия дух, щеше да си опари пръстите, но той наистина обичаше Карън и искаше да й остане верен.

— Ако не в мислите си, то поне физически — предположих.

— Точно така — усмихна се Рей. — Завъртяхме бизнеса с пари на баща ми. Взех и кредит. Тоест без името и подписа ми нищо нямаше да съществува. Започнах с голям хъс, а и не съм глупав. Но Дейвид — Дейвид има талант. Той беше лицето и душата на фирмата. Бизнесът ни вървеше, защото той осъществяваше контакт с хората. Стигна до независими филмови компании, до индустриалци, до едри търговци. Дейвид беше човекът, който убеди „Уорнър Брадърс“ да направят „Пантера“ при нас. И понеже нашата работа им хареса, когато трябваше да прехвърлят филма на 35 милиметра, дойдоха отново. Възложиха ни всичко — от светлините до филтрите. — Засмя се и продължи: — Бяха много доволни. Започнаха и да монтират тук. Дейвид беше този, който направи така, че парите да потекат. Не аз. Той не само имаше чар и дарба да омагьосва хората, но и като кажеше нещо, държеше на думата си. Думата на Дейвид тежеше повече от писмен договор, никога не беше провалял сделка. Дейвид щеше да дръпне компанията нагоре. — Рей огледа суетнята около себе си, усмихна се тъжно на младостта и ентусиазма, които кипяха наоколо, и глухо довърши: — Давам най-много осемнайсет месеца, преди да фалираме.

— Кой би се облагодетелствал от това?

Той се замисли за миг, като барабанеше с пръсти по коляното си.

— Някоя и друга конкурентна компания, мисля, но едва ли особено много. Не въртяхме кой знае колко голям бизнес.

— А подизпълнителската работа с „Уорнър Брадърс“?

— Абе така е. Но подизпълнителска поръчка имаха и „Осем милиметра“, които правиха филма на Брана, „Мартини филм“ пък взеха участие във филма на Мамет — за всички има по парченце и всяко е горе-долу колкото останалите. Уверявам ви, никой няма да направи милиони — или дори стотици хиляди — само защото Дейвид не е вече тук. — Рей сплете пръсти на тила си и се загледа към стоманените релси по тавана. — Но щеше да е добре да продължим заедно. Както обичаше да казва и той — може и да не станем богати, но ще живеем удобно.

— А застраховката?

— Какво застраховката? — Все още подпираше тила си с ръце, лицето му, обрамчено от лактите, бе обърнато към мен.

— Чух, че Карън се е разорила, за да плати здравните разноски на Дейвид.

— И това ви дава основание да…

— Да мисля, че Дейвид не е имал здравна застраховка.

Рей Дюпюи ме гледаше проницателно, очите му бяха леко притворени, тялото му бе като замръзнало. Очаквах да каже нещо, но и след няколко минути той не беше спрял да ме изучава втренчено и аз наруших тягостната тишина:

— Вижте, не подозирам никого от вас в нищо. Вие трябва да бъдете изобретателен, за да се задържите на повърхността, разбирам го.

— Дейвид е бил — тихо изрече той.

— Какво?

Рей рязко спусна краката си от бюрото и разплете пръсти иззад главата си:

— Дейвид е изпратил… — Лицето му се изкриви, сякаш току-що бе сдъвкал таблетка хинин, после отмести поглед. Когато заговори отново, гласът му беше тих като шепот. — Ето така се научаваш да не вярваш. Особено в този бизнес, където всеки се прави, че ти е приятел, всеки те обича — но само до момента, в който му връчиш сметката. Кълна се в Христа, мислех, че Дейвид е различен. Имах му пълно доверие.

— Но?

— Но! — Рей не изрече, а изпръхтя думата, отново обърна очи към релсите на тавана с усмивка на огорчение. — Шест месеца преди произшествието Дейвид закри застраховката. Не на апаратурата, а на работниците, включително и своята. Дължахме вече само една четвърт от цялата вноска, но вместо да я плати, той просто закри сметката. Знам, че се е чудел как да пренасочи пари от едно към друго нещо, питал се е откъде да вземем средства за стедикама например…

— Толкова ли сте били зле с парите?

— О, да. Личното ми финансово положение е окаяно, а и баща ми затвори кранчето. Имаме да си прибираме пари, фактурите си стоят по бюрата на клиентите ни и ако рекат да ни ги изплатят, няма да имаме проблеми, но… Мога да разбера защо го е направил. Не мога само да си обясня защо не ми е казал, а и защо парите, които Дейвид освободи след този ход, си стоят в банковата сметка на компанията!

— Все още ли са там?

— Бяха все още там, когато се случи нещастието с него — кимна Рей. — От тях платих застраховката, после почти изпразних сметката, като дадох двайсет процента депозит за стедикама.

— Сигурен ли сте, че точно Дейвид е разговарял със застрахователите?

Няколко секунди Рей се колеба дали да ме изрита от офиса, или да продължим дружеския си разговор. Изборът му падна на втория вариант и аз истински се зарадвах, защото не знам как бих преживял унижението да бъда изхвърлен на улицата с ритници по задника от шайка пикльовци, които организирано са ходили да гледат „Междузвездни войни“ повече пъти, отколкото са правили секс. Рей се огледа, за да е сигурен, че никой не ни обръща внимание, и чак тогава отключи най-долното чекмедже на бюрото си. Порови вътре, измъкна един лист и ми го подаде. Беше копие от писмото на Дейвид Уетъроу до застрахователната компания. В писмото се казваше, че „Дейвид Уетъроу, управител на компанията «Случайни познати», желае да закрие застраховките на работниците във фирмата, включително и своята“. Накрая се беше подписал.

— Застрахователите ми изпратиха това писмо, когато заведох иск в полза на Дейвид, след като стана белята. И, разбира се, не платиха нито стотинка. Аз дадох каквото можах, Карън даде каквото можа, но много скоро възможностите й свършиха, а сметките продължаваха да се трупат. Дейвид няма роднини, така че в крайна сметка щатът ще покрие разноските му, но ние с Карън не искахме да го видим в някое от ония ужасни здравни заведения на държавна издръжка, така че правехме всичко възможно да осигуряваме най-доброто за лечението му. Оказа се не по силите ни.

— Познавахте ли добре Карън?

— Да, разбира се — кимна той.

— Какво мислите за нея?

— Тя е от момичетата, които в края на филма се събират с положителния герой. Нали се сещате за този тип? Не някаква лъвица, секси мацка, която създава неприятности и бъркотии, а доброто момиче. Тази, която никога няма да ти напише: „Скъпи, съжалявам, но…“, ако си някъде далеч, на война, да речем. Тази, която винаги е до теб, готова е да те подкрепи и ти просто трябва да вдигнеш очи и да видиш това.

— Разбирам.

— Жени като нея се срещат само във филмите.

— Искате да кажете, че има нещо фалшиво или измислено…

— Не. Просто не съм сигурен, че Карън е имала ясна представа за самата себе си. Дали не се престара в усилието си да бъде идеална и това да е било за сметка на истинското й „аз“, което е изгубила.

— А след нещастието с Дейвид?

— Държа се до известно време и след това рухна. Ужасно е да си свидетел на подобна капитулация. Някой път ми идеше да й поискам документ за самоличност, за да съм сигурен, че е тя, когато се отбиваше при нас. Повечето пъти беше пияна. Говняна работа. Сигурно така става, когато цял живот си живял като във филм и в един момент филмът свършва. Като децата актьори — играят ролята, докато времето им позволява, но на определен етап започват люта битка с хормоните — битка, която безусловно ще загубят. И една сутрин се събуждат и виждат, че не са вече деца, не могат да играят ролята си повече, не са филмови звезди и после потъват.

— Като Карън?

Очите му се напълниха и той шумно изпусна въздух през притворените си устни, сякаш духна глухарче.

— О, Боже! Сърцето ми се късаше, всички бяхме смазани, като я гледахме такава. Тя живееше за Дейвид и чрез Дейвид. Достатъчно беше човек да ги наблюдава две секунди, за да види това. След злополуката с Дейвид тя умря. Просто на тялото й му трябваха още два месеца, за да я последва.

Известно време помълчахме, след това му подадох писмото до застрахователите. Той го пое и се загледа в него. По една време горчиво се засмя:

— Без Ф — каза и поклати глава.

— Моля?

Той обърна писмото към мен.

— Второто име на Дейвид е Филип. Когато започнахме бизнеса, той изведнъж взе да изписва името си с голямо Ф по средата. И то само в чекове и документи, свързани с компанията. Никъде другаде. Все го бъзиках, че това Ф трябва да означава фасон.

— Но тук в подписа му няма Ф.

Рей кимна и пусна листа в чекмеджето.

— Предполагам, не е бил в настроение да продава фасони, когато го е писал.

— Бихте ли ми направили едно копие на това писмо и на друго с подписа му, където има Ф?

— Винаги. — Измъкна някаква бележка, подписана от Дейвид, подписът съдържаше голямо, добре изразено Ф в средата.

Последвах го до ксерокса.

— Да не ви хрумва нещо? — попита Рей, като натисна копчето.

— И аз не съм сигурен още.

Той извади копието и ми го подаде.

— Само едно Ф, господин Кензи.

Подаде ми и второто.

Кимнах.

— Намира ли ви се нещо с вашия подпис?

— Разбира се. — Отиде до бюрото и ми подаде някакъв документ.

— Знаете ли каква е хватката при подправянето на подписи? — попитах и обърнах листа, който ми беше дал, наобратно.

— Краснописът?

— Не само това. Общият поглед.

— Общият поглед?

— Подписът е фигура, а не група от отделни букви.

Под преобърнатия му подпис повторих с писалката си формата, която гледах. Показах му го. Той го погледна и зяпна.

— Виж ти! Съвсем не е лошо.

— И това е от първия път. Представете си какво бих постигнал с повечко практика.