Денис Лихейн
Сянка в дъжда (1)

В съня си имам син. Той още няма пет годинки, но гласът му и умът му са на петнайсетгодишен. Седнал е до мен, препасан здраво с колана, крачетата му едва стигат до ръба на седалката. Возим се в голяма стара кола, воланът в ръцете ми е колкото велосипедна гума. Пътуваме в късна декемврийска утрин с цвят на хром. Някъде в покрайнините сме, южно от Масачузетс и северно от Мейсън Диксън Лайн — може би Делауер или южната част на Ню Джърси. В далечината, отвъд изкормените след жътвата полета, застинали под последния сняг, стърчат изрисувани в червени и бели квадрати силози. Около нас няма нищо, освен полята и далечните силози, неподвижна вятърна мелница, опъналата се с километри телефонна жица, блеснала от покрилия я лед. Никакви други коли, никакви хора. Само синът ми, аз и тъмносивият път, извил се сред замръзналите стърнища.

Синът ми се обажда:

— Патрик?

— Да.

— Денят е хубав, нали?

Поглеждам навън, в неподвижната сива утрин, в тихата прозрачност. Отвъд най-далечния силоз от един комин се точи тънка струйка белезникав дим. Макар че не мога да видя къщата, си представям топлината в дома с комина. Даже усещам аромата на нещо, което се пече във фурната, виждам черешовите греди с цвят на мед, наредени по тавана на кухнята. От ръкохватката на печката виси престилка. Усещам колко е хубаво там вътре, в тази декемврийска утрин. Обръщам очи към сина си и казвам:

— Да, хубав ден.

А той се обажда:

— Ще караме цял ден. Ще караме цяла нощ. Няма да спрем никога, нали?

— Точно така — отговарям.

Синът ми поглежда през прозореца и казва:

— Татко?

— Да?

— Нали наистина никога няма да спрем?

Обръщам глава към него, очите му, вперени в мен, са моите собствени очи.

— Добре, никога няма да спираме.

Той благодарно мушва ръчичка в моята.

— Ако спрем, ще останем без въздух.

— Да, точно така.

— А ако останем без въздух, ще умрем.

— Вярно е, ще умрем.

— Не искам да умираме, тате.

Прекарвам ръка по меките му коси.

— И аз не искам.

— Значи — никакво спиране!

— Никакво, приятелче. — Усмихвам се. Усещам аромата на кожата му, на косата му, мирис на новородено, но в тялото на петгодишно дете. — Никога няма да спрем.

Той се обляга назад и заспива с опряна в ръката ми буза. Отпред тъмносивият път се е прострял през скучните бели поля, ръката ми на волана е лека и сигурна. Шосето се е опнало пред очите ми, знам, че продължава хиляди километри напред. Падналият наскоро сняг шушне, когато вятърът го отвява от полята и го върти на мънички вихри, които се размазват в предната решетка на колата.

Никога няма да спрем. Никога няма да излезем от тази кола. Бензинът ни няма да свърши никога. И няма да огладнеем. Колко е топло тук, в колата… Синът ми е до мен. Защитен е, аз — също. Няма да спрем да се движим. Аз няма да се уморя. Не, никога няма да спрем.

Пътят се простира пред мен открит и безкраен.

Синът ми повдига глава от ръката ми и пита:

— Къде е мама?

— Не знам.

— Обаче всичко е наред, нали?

— Разбира се, че е наред. Заспивай.

И той заспива отново, а аз продължавам да карам.

И двамата изчезваме, щом се събуждам.