Денис Лихейн
Сянка в дъжда (6)

5.

Когато срещнем непознат, обикновено първата ни преценка за него се оказва вярна. Например, до теб на бара седи млад човек със синя риза, под ноктите му се е напластила мръсотия, а от него се излъчва миризма на моторно масло: съвсем правилно стигаш до заключението, че е монтьор. Рисковано е да се правят по-дълбоки обобщения, но това не ни пречи ежедневно да постъпваме точно така. Нашият монтьор — продължаваме ние — пие „Будвайзер“. Обича футбол. Гледа филми, в които на всеки пет минути нещо се взривява. Живее в апартамент, вмирисан като дрехите му. Да, има шанс всички тия заключения да са верни. Но съществува вероятност и да не отговарят на истината.

Когато срещнах Карън за пръв път, предположих, че е израснала в покрайнините, че идва от задоволено във всяко отношение семейство на средни американци, че се е формирала в среда, в която разпри изобщо не е имало, че е била защитена от досега си с хора с друг цвят на косата. И не спрях дотук. Констатирах (за времетраенето на едно ръкостискане), че баща й вероятно е лекар или пък притежава малък, но успешен бизнес. Майка й е била домакиня, докато децата са тръгнали на училище, а после е започнала работа на половин ден — може би в книжарница или в адвокатска кантора.

Истината беше, че Карън е била шестгодишна, когато баща й, лейтенант от Военноморските сили на служба във Форт Девънс, бил застрелян от друг лейтенант в кухнята на дома, в който живеело семейството му. Името на убиеца беше Реджиналд Кроу, за Карън — чичо Реджи. Изстрелял два куршума от 45-калибров пистолет в гърдите на баща й, докато двамата седели край масата и пиели следобедната си бира. Карън била в къщата на чичо Реджи и си играела с децата му, а като чула гърмежите, връхлетяла в кухнята и видяла чичо Реджи надвесен над баща й. Той, от своя страна, щом зърнал Карън на прага, светкавично опрял пистолета до сърцето си и се застрелял. Имаше снимка на два трупа, която репортер на „Трибюн“ беше изровил от архивите на Форт Девънс два дни след фаталния скок на Карън. Водещото заглавие на трета страница гласеше: ГРЕХОВЕТЕ ОТ МИНАЛОТО НА САМОУБИЛАТА СЕ ИЗЛИЗАТ НА БЯЛ СВЯТ, материалът даде повод за всякакви коментари.

 

 

Никога не бях допускал, че Карън е била свидетелка на подобен ужас. Домът в покрайнините е станал факт няколко години по-късно, когато майка й се омъжва повторно за лекар — кардиолог, който живее в Уестън. Оттогава животът на Карън наистина е бил защитен от превратностите на съдбата. И докато все пак допусках, че смъртта на Карън е така широко отразена поради известността на сградата, от която бе скочила, в същото време мислех, че нейната гибел се превърна за мен в болезнено напомняне, че светът и животът имат свои начини да смажат и най-светлите ти мечти. Защото през шестте месеца след нашата последна среща животът на Карън се е плъзгал по наклон, по-стръмен дори от островръх покрив.

Месец след като бях разрешил проблема с Коди Фолк, приятелят на Карън Дейвид Уетъроу се препънал, както пресичал неправилно Конгрес Стрийт в най-натовареното движение. Дотук — нищо особено — просто паднал и на единия му крачол цъфнала дупка. Докато бил на земята обаче, един кадилак, който завил рязко, за да не го премаже, ударил челото му със задния си калник. Оттогава Дейвид е в кома.

Карън започнала да пропада — загубила първо работата си, после колата, най-накрая и апартамента си. Полицията не знаеше къде е живяла последните два месеца преди самоубийството си. Психиатрите се надпреварваха да обясняват по медиите как инцидентът с Дейвид Уетъроу в комбинация с трагичната смърт на баща й са отключили нещо, дълго време стояло необезпокоявано в психиката й, и това нещо е променило изцяло поведението и мисловния й процес и в крайна сметка е довело до нейната смърт.

Израснал съм в католическо семейство, така че от дете съм запознат със строгите наказания за неприемливи деяния, но упоритата последователност на лошия късмет в живота на Карън не се вместваше в простото обяснение на католическата строгост. Поне за мен. Знам, че лошият и добрият късмет се редуват. Знам, че лошият късмет понякога се застоява твърде дълго, води трагедия след трагедия, докато всички те — малки и не толкова малки — в някакъв момент изригват като фойерверк на Четвърти юли. Знам също, че много често на хубавите хора им се случват кофти неща. И все пак, мислех си, може всичко да е започнало с Коди Фолк, но не е свършило дотам. Вярно е, че го уплашихме здравата, хората са глупави, особено тия, дето преследват жени. Може би все пак той е превъзмогнал страха си и се е върнал към Карън, но този път не направо, а чрез обходни действия, заел се е да смаже крехкия й живот заради това, което му направихме с Буба. Реших, че Коди трябва да бъде посетен отново.

Искаше ми се обаче преди това да разговарям със следователите, които се бяха заели със случая на Карън, да видя има ли нещо, което би трябвало да знам, за да не се окажа неподготвен за срещата си с Коди.

— Детективи Томас и Стейпълтън — каза ми Девин. — Ще ги навия да разговарят с теб. Дай ми няколко дни.

— Щеше ми се да стане по-рано.

— И на мен ми се ще да съм под душа с Камерън Диас, ама не може. И с твойта работа е тъй.

Зачаках.

Оставих му няколко съобщения, но през цялото време не спирах да се боря с желанието да се метна на колата и да подкарам към Коди Фолк, да го размажа от бой, докато не чуя отговорите, които ми трябват, макар че въпросите ми едва ли биха били най-точните. Някъде по средата на това безумно чакане търпението ми се изчерпа, взех от досието на Карън последния й известен адрес, споменат от един вестник, който добавяше и че е работила в кетъринг отдела на хотел „Четирите сезона“, и излязох от кантората.

* * *

Бившата съквартирантка на Карън Никълс се казваше Дара Голдкленг. Докато разговаряхме в дневната, която бяха делили с Карън в продължение на две години, Дара така и не прекъсна тренировката си на бягащата пътечка. Беше облечена в бяло късо горнище и черно клинче и докато говорехме, обръщаше глава към мен през рамо.

— Докато Дейвид не пострада, Карън почти не се задържаше вкъщи. Вечно висеше у тях. Идваше тук, кажи-речи, само за пощата си, да извърти една пералня и — обратно при Дейвид за цялата седмица. Беше побъркана по това момче, живееше за него.

— Какъв човек беше? Виждал съм я само веднъж.

— Беше мила. — И веднага след това, без никаква пауза, попита: — Мислите ли, че задникът ми е твърде голям?

— Не.

— Ама вие даже не погледнахте! — И изпухтя. — Я вижте по-добре. Приятелят ми казва, че става все по-голям.

Погледнах. Задникът й беше колкото дива ябълка. Ако приятелят й мислеше, че е голям, трябваше да бъде убеден, че по-малки са само дупетата на дванайсетгодишните момичета.

— Приятелят ви не е прав. — Облегнах се назад в нещото, на което бях седнал. Беше облечено в червена кожа, поставено в голяма стъклена купа и стъпило върху един-единствен, също стъклен, крак. Беше най-грозната мебел, която съм виждал.

— И ми натяква, че и прасците ми трябвало да се постегнат. — Погледнах към здравите, издължени мускули на прасците й. — И да си понапомпам циците — изпухтя отново. Обърна се към мен. Гърдите й бяха колкото бейзболни топки и точно толкова твърди.

— С какво се занимава приятелят ви? Треньор ли е?

— Моооля! — Дара се разсмя, после изплези език. — Търговец на едро е. Има фигурата на Мечо Пух, в корема му сякаш седи един малък Буда, а задникът му мете пода.

— Но иска от вас да сте съвършена?

Тя кимна утвърдително.

— Това направо не е честно — отбелязах.

— Да, но аз изкарвам мизерни пари като салонен управител в ресторант, а той кара ферари. Колко глупаво от моя страна, нали? Но страшно харесвам обзавеждането в апартамента му, обичам да се храня в „Луи“. Луда съм по часовника, който ми подари. — Тя протегна ръката си към мен, за да го видя по-добре. Стоманено блестящ, чудесен дизайн, сигурно струваше хилядарка, ако не и повече — аксесоар, който отговаря на изредените по-горе изисквания за физически облик.

— Много е хубав.

— Каква кола карате?

— Ескорт — излъгах.

— Виждате ли?! — И ми се закани с пръст през рамо. — Вие сте голям сладур, готин пич, ама с тия дрехи и с тази кола… — поклати глава — не мога да си представя, че ще легна с някой като вас.

— Аз май не съм ви и молил — отроних.

Тя изви шия, изгледа ме втренчено, на челото й грееха едри, свежи капки пот. Засмя се кръшно. Аз също се разсмях. Голям смях падна в тия няколко секунди.

— Кажете ми, госпожице Голдкленг, как стана така, че Карън загуби квартирата си?

Дара се загледа навън.

— Стана тъпо. Както ви казах, Карън беше много мила. Тя беше и… как да кажа — невинна, наивна. Нямаше достатъчно допирни точки с реалността.

— Допирни точки с реалността — повторих бавно.

Дара кимна.

— Така се изразява моят психиатър, когато говори за нещата, които ни помагат да стоим здраво на земята. Идеите, идеалите на човека…

— Идеите или идеалите?

— Моля?

— Идеи и идеали не са едно и също нещо.

— Нали и аз това казвам… мъдрости и идеали, и философии, които ни помагат в житейския път. Карън не притежаваше нищо от това. Тя имаше единствено Дейвид. Той беше животът й.

— А когато той пострада?

— Не ме разбирайте криво! — И подкрепи молбата си с кимане. — Знам, че това беше удар за нея. — Гърбът й блестеше от пот и сякаш цялата й кожа тлееше на следобедното слънце. — Съчувствах й. Плаках за нея. Но след месец, нали разбирате — животът продължава.

— Това трябва да е някоя от вашите идеи…

Тя ме стрелна с очи през рамо да види дали не й се подигравам, но погледът ми я увери, че съм далеч от тази мисъл.

— По цял ден спеше, не се преобличаше. Тя… тя просто се изостави, нали разбирате? Беше жалка картина, направо ми късаше сърцето. И все пак човек трябва да върви напред. — Още една житейска мъдрост, помислих си. — Даже стигнах дотам, че се опитах да й уредя нещо, нали разбирате…

— Да излиза с някого?

— Ами да — засмя се тя. — Вярно, Дейвид беше много готин. Но той си е жив труп. Ако щеш — търкаляй се гола край него цял ден — все тая. Безопасна игла, нищо не може да ти направи. Мислех си, че един здрав секс ще й бъде от полза. — Тя пак ме стрелна с поглед, докато натискаше някакво копче. Гумената лента под краката й намали скорост. Крачките й станаха по-дълги, по-бавни и по-свободни. — Не съм ли била права?

Оставих въпроса й без отговор.

— И така, Карън е била в депресия, спяла е по цял ден. Ходеше ли на работа?

— Това я довърши. Издъни се и там. Когато все пак се замъкваше на работа, имаше вид на дъвкана и изплюта, нали разбирате, размъкната, никакъв грим, бримки по чорапите.

— Самата прелест.

— Вижте, казах й, сто пъти й казах. — Пътечката спря и Дара Голдкленг слезе, избърса с кърпа лицето и шията си и надигна пластмасова бутилка с вода. Сетне втренчи очи в мен. Може би си мислеше дали да отдава чак такова значение на дрехите ми и на колата, която карам, или да прояви снизхождение в името на взаимната полза — според нейния принцип.

— Значи тя си загуби работата и парите й започнаха да се топят, така ли стана?

Дара отметна глава и заизлива в гърлото си вода, без да докосва с устни шишето. След няколко глътки попи капките вода от устните си със същата кърпа, с която бе изтрила потта си.

— Тя свърши парите още преди това. Имаше нещо нередовно със застраховката на Дейвид.

— Какво?

— Карън се опита да плати част от лечението му — сви рамене Дара. — Но разходите бяха огромни. Това я довърши. Аз й казах, че няма нищо страшно, дето не е плащала частта си от наема два месеца. Не че ми е особено приятно, но ще проявя разбиране, казах й. Но вече трети месец… казах й… щом не може да си плаща частта, ще трябва да напусне. Сега… ние сме приятелки, много добри приятелки, но — сиренето е с пари.

— С пари е — потвърдих.

— Ама не е ли така! — За по-голяма убедителност очите й се разшириха до размер на чаени чинийки. — Искам да кажа, животът… животът е като влак. Върви си напред, а ти трябва да тичаш пред него. Нали разбирате? Ако спреш да поемеш дъх — минава отгоре ти. Така че рано или късно трябва да се откажеш от лукса да мислиш за другите и да се съсредоточиш върху „номер едно“, тоест върху себе си.

— Ето, това се казва идеал.

Тя се усмихна скромно. Приближи до ужасния стол, в който седях, и протегна ръка.

— Да ви помогна?

— Не, благодаря. Столът не е чак толкова невъзможен.

Тя се разсмя и облиза многозначително долната си устна.

— Не говоря за стола.

— Знам.

Тя подпря ръце на кръста си и отново надигна шишето.

— Ако разрешите един въпрос — сладострастно пропя, — къде е проблемът?

— Имам си стандарти.

— Стандарт за непознати мацки?

— Не. За хора.

И си излязох.