Денис Лихейн
Сянка в дъжда (34)

33.

Миналата нощ, след като се размина с полицията, Нелсън трябваше да направи кръг, след това да се върне да паркира на Конгрес Стрийт няколко пресечки по-надолу и да наблюдава сградата на Пиърс, за да установи дали, щом полицията свърши и се вдигне оттам, Скот Пиърс няма да отиде някъде.

След като Нелсън си вършеше работата добре, нямах нищо против да му плащам хилядарка на седмица. Цената даже беше ниска срещу възможността да узнавам за всяко мръдване на Пиърс.

Но беше твърде висока за недобре свършена работа.

— Ама аз го наблюдавах — каза Нелсън, когато стигнах до него. — Наблюдавам го и сега, аз съм отгоре му като бялото върху ориза, братче.

— Кажи ми какво стана миналата нощ.

— Ченгетата го закараха до хотел „Меридиан“. Излезе от колата и влезе вътре. Ченгетата си отидоха. Тогава той излезе, взе такси и се върна обратно в сградата.

— Качи се в апартамента си?

— Не. Но влезе в кооперацията. Не мога да кажа къде е отишъл.

— Какво, значи горе не светнаха никакви лампи, не…

— Шибаното място заема цяла пресечка, човече! Имаш фасада откъм Слийпър Стрийт, имаш и откъм Конгрес Стрийт. Две улици. Как да ги покрия едновременно?

— Но той влезе вътре и остана там?

— Да. Докато излезе за работа тази сутрин. После — дойде си преди час и половина, изглеждаше бесен. Влезе в кооперацията и сега е вътре.

— И все пак миналата нощ уби човек.

— Не може да бъде!

— Съжалявам, Нелсън, но е така. Би трябвало да има изход, за който не знаем.

— Къде живее жертвата?

— Беше в Кентън. Извадиха я от Мистик тази сутрин.

— Не може да бъде! — повтори той, този път още по-категорично. — Патрик, когато ченгетата свършиха с него миналата нощ, беше почти четири сутринта. А той тръгна на работа в седем. Как е възможно да се измъкне от сградата, без да го видя, да стигне чак до шибания Кентън, да затрие някого, да прекара трупа до северния бряг и тогава, тогава… какво? Връща се обратно, минава покрай мен, без да го видя, и е готов да излети за работа? Как е възможно да свърши всичко това?

— Не е възможно — съгласих се.

— Можеш да си повече от сигурен, че не е възможно. Може и да е извършил куп говняни работи, Патрик, но не и в последните десет часа.

Оставих слушалката и притиснах очите си с ръце.

— Какво? — попита Ейнджи. Казах й. — И Нелсън е абсолютно сигурен? — поиска да знае. Кимнах. — Е, ако не Пиърс е убиецът й, кой тогава?

Идеше ми да тресна подутата си глава в писалището.

— Не знам.

— Кери?

— Кери? Защо? — вдигнах вежди.

— Може би Кери е разбрала, че Шивон работи за Пиърс.

— Как? Че ние не й казахме.

— Тя е достатъчно умна жена. Може би… — Тя повдигна ръце, после ги отпусна. — По дяволите! И аз не знам.

— Не го виждам така — тръснах глава. — Кери отива до Кентън, очиства Шивон, закарва я до Мистик и хвърля тялото в реката? Как ще вдигне тялото, по-слаба е от теб! И как, по дяволите, ще й хрумне да шофира през половината град с труп в багажника?

— Може би не я е убила в Кентън. Може да я е повикала някъде да се срещнат.

— Бих се съгласил, че някой друг е докарал Шивон на срещата. Кери просто не пасва в цялата работа. Не казвам, че не е способна да убие, способна е. Но начинът, по който са се отървали от тялото, ме притеснява. Твърде хладнокръвно е. Твърде методично.

Ейнджи се облегна в стола си, вдигна слушалката и натисна бутона за автоматичното избиране.

— Хей — каза след миг, — аз нямам билети за мач, но може ли да ми отговориш на един въпрос? — Известно време слуша това, което Девин й обясняваше. — Не, нищо подобно. За жената, която извадиха от Мистик, каква е причината за смъртта? По главата, отзад? Ясно. Защо е изплувала на повърхността толкова бързо? — Закима енергично. — Благодаря. А? За това ще питам Патрик и ще ти звънна. — Тя се усмихна и погледна към мен. — Да, Дев, отново сме заедно. — Тя покри слушалката с ръка и ми каза: — Иска да знае за колко дълго?

— Поне до абитуриентския бал — казах аз.

— Поне до абитуриентския бал — повтори тя в слушалката. — Хайде, до скоро — и затвори. — Когато са намерили Шивон, на кръста й е висяло въже. Работната версия е, че е била завързана за някакъв тежък предмет и хвърлена на дъното, където нещо е прегризало въжето и част от ханша й. Било е замислено така, че тя да не изплува никога.

Станах така рязко, че столът ми се удари в стената, отидох и се загледах през прозореца.

— Каквото и да е следващото, което се кани да направи, ще го направи скоро.

— И все пак приемаме, че не той е убиецът й.

— Но той е зад цялата работа — казах аз. — Негодникът стои зад всичко.

* * *

Напуснахме кантората и отидохме в апартамента ми. Влизахме в дневната, когато телефонът звънна. Точно както бях почувствал онази приранна вечер на Сити Хол Плаза, аз вече знаех, че това е той, преди да вдигна слушалката.

— Трябва да ви е много весело, че ме освободиха от работа — каза той, — а, Патрик? Ха-ха.

— Не е много приятно, нали?

— Кое, да те уволнят?

— Не. Да знаеш, че някой се ебава с теб и скоро няма да спре.

— Оценявам иронията — това за твое сведение. Един ден, сигурен съм, ще си припомням всичко това и ще се смея, ще се смея, о, как ще се смея.

— Може и да не се смееш.

— Както и да е — каза той помирително. — Виж какво, защо не приемем, че вече сме квит, а? И оттук — всеки по пътя си.

— Защо не, Скот? — отвърнах. — Добре.

Той не каза нито дума цяла минута.

— Тук ли си? — подхвърлих след малко.

— Да. Честно казано, изненадан съм, Патрик. Сериозно ли го каза, или се бъзикаш?

— Съвсем сериозно. Загубих доста покрай тая работа, а и ти вече не можеш да се докопаш до парите на семейство Доу, така че не виждам защо да не се оттегля.

— Ако случаят беше приключен, защо трябваше да съсипваш апартамента ми, друже? Да ми крадеш служебната кола?

— За да съм сигурен, че съобщението ми е прието.

Той изхихика.

— Можеш да бъдеш напълно сигурен. Перфектно изпипано, сър, перфектно. Искам да те питам нещо — когато следващия път седна в колата си, няма ли да хвръкна във въздуха? — И се разсмя.

Аз се посмях заедно с него.

— Защо ти идват такива работи наум, Скот?

— Амииии… — проточи той — разсипа ми къщата, опропасти ме в работата, просто следващата логична стъпка би била към колата ми.

— Няма да избухне, когато запалиш двигателя, Скот.

— Така ли?

— Да. Но пък, от друга страна, някак си съм сигурен, че никога няма да го запалиш.

Смехът му секна като отрязан с нож.

— Преебал си ми колата!

— Мразя да нося лоши новини, но — да, така е.

— О, Исусе! — Избухна в идиотски, истеричен смях, който продължи около минута, сетне постепенно заглъхваше, докато се превърна в неравна поредица от хълцалия. — Захар в резервоара, киселина в двигателя? — попита. — Това ли направи?

— Захар — да. Киселина — не.

— И какво?

Виждах пред себе си замръзналата му усмивка.

— Мислех те за изобретателен тип, Пат.

— Шоколадов сироп — произнесох — и към половин кило от най-твърдия ориз.

— В двигателя?! — изрева той.

— Ахааа.

— Запали ли я поне за малко, проклето копеле?

— Все още работеше, когато си тръгвах — казах. — Е, звукът не беше много добър, но си работеше.

— Уоууу! — изстена той. — Значи, значи… Патрик, казваш ми, че си унищожил двигател, който съм събирал болт по болт години наред? И… и… си съсипал резервоара, филтрите, всичко, наистина всичко, освен купето?

— Да, Скот.

— Мога… — той се изкикоти нервно — мога да те убия веднага, приятелче, с двете си голи ръце.

— Да, мина ми през ума, Скот.

— О, така ли?

— Приключи със семейство Доу, нали?

— Да ми преебе колата! — меко рече той.

— Да или не?

— Трябва да прекъснем, Патрик.

— Какъв ще бъде ответният план?

— Мога да простя уволнението, даже и поразията в апартамента ми, но за колата ще ми е нужно много повече време. Ще ти кажа, когато реша какво ще правя.

— Какви са ти намеренията?

— За какво?

— Говоря за семейство Доу — рекох. — Какво смяташ да правиш с тях?

— Мисля, че се разбрахме, Патрик, всеки да си гледа работата. Надявах се така да приключи този разговор — със споразумението, че повече няма да се видим.

— Само ако прибавиш обещанието, че ще оставиш семейство Доу на мира.

— О, добре де, добре.

— Но няма да го направиш, нали, Скот?

Оттатък се чу лека въздишка.

— Звучиш ми като жалък средно добър шахматист. Прав ли съм, Патрик?

— Не. Никога не съм разбирал от тази игра.

— Наистина ли?

— Един приятел ми беше казал, че съм добър в тактиката, но не съм в състояние да видя цялостното разположение на фигурите на дъската.

— Ха! — възкликна Скот Пиърс. — Такива са и моите наблюдения.

И затвори. След като оставих слушалката, погледнах към Ейнджи.

— Патрик — изрече тя, като бавно поклащаше глава.

— Да?

— Може би за известно време не трябва да вдигаш телефона.

* * *

Решихме да оставим Нелсън да продължи наблюдението на Скот Пиърс, а ние с Ейнджи подкарахме към дома на семейство Доу. Паркирахме на половин пресечка и зачакахме.

Не мръднахме от поста си много след като светлините в къщата угаснаха и алармата отвън се активира.

Докато все още бяхме в моя апартамент, лежах по гръб на леглото и чаках Ейнджи да излезе от банята, борех се със съня и с болката в напряганите цяла седмица мускули — дни и нощи седнал в разни коли, приклекнал на покриви, и нещо скрито дълбоко в черепа ми не ми даваше мира — че не отчитам всичко докрай, че Пиърс вече е измислил няколко хода, за които нямам представа.

Клепачите ми тежаха и аз с усилие ги отлепих. Чувах шума на душа и си представях тялото на Ейнджи под струите.

Реших да стана. Да спра да си представям неща, а да се опитам да ги видя в реалността.

Но тялото ми не можеше да помръдне и очите ми отново се затвориха, а леглото се люлееше нежно под мен, като че бях легнал в сал и се носех по повърхността на гладко като стъкло езеро.

Не бях чул кога е спрял душът. Не разбрах кога Ейнджи е седнала на леглото до мен и е светнала лампите.

Оттук — каза синът ми, хвана ръката ми и ме затегли нанякъде. Кларънс подтичваше в тръс край нас и пухтеше меко. Беше тъкмо преди изгрев-слънце и градът беше потопен в тъмносин, металически цвят. Излизаме от завоя, ръката на сина ми е в моята, а целият свят изведнъж става червен и върху него е паднала мъгла.

Вече сме в гората с боровинките и в един момент, съзнавайки, че сънувам, си давам сметка, че не бих могъл да завия някъде в долната част на града и да се окажа в Плимут, но после отново се сещам, че това е сън и че такива неща стават в сънищата. Нямаш син, ама ето го, до теб, тегли те за ръката и Кларънс трябва да е умрял, ама не е.

Така, пускам се в съня си. Сутрешната мъгла е плътна и бяла, Кларънс пролайва някъде пред нас, загубен в омарата, а ние със сина ми пристъпваме от мекия бряг върху дървения, направен от талпи кръст. Стъпките ни отекват, вече виждам очертанията на бараката.

Кларънс отново пролайва, но ние сме го загубили в мъглата.

Синът ми казва:

— Би трябвало да е силен.

— Кой?

— Голям е — продължава той. — Четири плюс две плюс осем прави четиринайсет.

— Така е.

Уж стъпките ни би трябвало да ни приближават до бараката, но не става така. Тя се очертава на двайсетина метра пред нас в мъглата, вървим бързо, ала тя си остава на същото разстояние.

— Четиринайсет е тежко — казва синът ми. — И е високо. Можеш да го чуеш. Особено тук.

— Да.

— Би трябвало да го чуваш. Защо не го чуваш?

— Не знам…

Моят син ми подава малък атлас. Отворен е на мястото, в което се намираме, боровинковият шубрак е точка, заобиколена от гори от всички страни, освен мястото, през което дойдох с колата.

Захвърлям картата в мъглата. Разбрал съм нещо, но веднага забравям какво. Синът ми казва:

— Обичам конеца за чистене на зъби. Чувството, което имаш, когато го прокарваш между зъбите си.

— Това е добре — кимам. Усещам, че някой или нещо, невидимо пред нас в мъглата, разклаща талпите. То се движи бързо и ни приближава. — С такова нещо винаги ще имаш хубави зъби.

— Той не може да говори с отрязан език — казва синът ми.

— Не може — съгласявам се аз. — Ще му бъде трудно.

Вибрациите по талпите стават все по-осезаеми. Бараката отново е погълната изцяло от мъглата. Не мога да видя дървената пътека под краката си. Не мога да видя и краката си.

— Тя каза „ще разберат“.

— Кой?

Той клати глава към мен.

— Не „ще разбере“, а „ще разберат“.

— Вярно, така е.

— Мама не е в бараката, нали?

— Не, мама е твърде умна, за да бъде там.

Хвърлям поглед напред в мъглата, която ни е притиснала в прегръдката си. Искам да видя кой или какво предизвиква вибрациите.

— Четиринайсет — казва отново синът ми, а когато поглеждам надолу към него, виждам, че главата на Скот Пиърс стои върху малкото му тяло. Ухилва се злобно в мъглата. — Четиринайсет би трябвало да е ужасно високо, не разбираш ли, тъпанар смотан?

Тропотът е съвсем близо вече, почти се изсипва отгоре ми, отново поглеждам в мъглата и виждам тъмно очертание, което изведнъж се хвърля във въздуха с разперени ръце, в безумен летеж през бялата като памук мъгла право към мен.

— По-умен съм от теб — казва видението, което е и Скот Пиърс, и синът ми едновременно.

Към мен със сто километра в час се хвърля озъбено лице — озъбено, ръмжащо, със злобна усмивка и оголени зъби.

Това е лицето на Карън Никълс, после се превръща в лицето на Ейнджи, прикрепено към голото тяло на Ванеса Мур, после преминава в Шивон — с мъртва кожа и мъртви очи, най-накрая се превръща в Кларънс, удря ме в гърдите с четирите си лапи и ме поваля по гръб и уж би трябвало да падна върху талпите, но не, падам в тресавището и тежката вода започва да ме задушава.

Седнах в леглото.

— Заспивай — измърмори Ейнджи с лице, заровено във възглавницата.

— Пиърс не е отишъл с кола до тресавището — казах аз.

— Не е отишъл с кола — промърмори тя във възглавницата. — Хубаво.

— Отишъл е пеша — продължих. — От дома си.

— Още ли сънуваш?

— Не. Буден съм. Напълно.

Тя едва повдигна глава и ме погледна през полузатворените си клепачи.

— Всичко това може ли да почака до сутринта?

— Може.

Тя отпусна глава обратно и затвори очи.

— Той има къща — продумах тихо на тъмнината — в Плимут.