Денис Лихейн
Сянка в дъжда (37)

36.

Прекарах в болницата пет седмици. Куршумът беше влязъл през горната лява страна на гърдите ми, точно под ключицата, и беше излязъл откъм гърба. Бях загубил над два литра кръв, докато Бърза помощ стигне до къщата. Бил съм в кома цели четири дни, а като се събудих, имах тръби в гърдите, тръби, прикрепени към шията, в ръката и ноздрите. Бях свързан с респиратор и бях толкова жаден, че бях готов да дам всичките си спестявания за едно-единствено кубче лед.

Изглежда, семейство Доу имаха много силен човек където трябва, защото месец след като спасихме сина им, обвинението срещу Буба за притежаване на незаконно оръжие просто изчезна. Изглежда, в прокуратурата си бяха казали: „Добре де, влязъл си в бункер насред Плимут с въоръжение, достатъчно да завладееш една страна, но си измъкнал живо едно богато момче. Така че няма нищо незаконно.“ Сигурен съм, че в прокуратурата биха имали друго мнение за събитията, ако знаеха, че всичко е започнало от направената в миналото размяна на деца, и то от семейство Доу, но Пиърс не беше наоколо да повдигне тоя болезнен въпрос, а останалите предпочитахме да не обсъждаме този факт.

Уесли Доу дойде да ме види. Държа ръката ми и ми благодари със сълзи на очи. Каза ми как се е срещнал с Пиърс — чрез Даян Бурн, която освен негов лекуващ лекар му била и любовница. Тя и Пиърс много скоро взели под контрол крехката му психика с помощта на различни манипулации, психоидни и сексуални „игри“, в които се проявява надмощие над по-слабия, а също така и с преднамерено непостоянство в медикаментозната му схема. Призна си, че идеята да изнудва баща си била негова, но Даян Бурн и Пиърс я доразвили и в крайна сметка я превърнали в смъртоносна игра.

Станал техен заложник в средата на 1989-а, държали го вързан за стола и го обработвали под насоченото дуло на пистолета.

Все още не бях възстановил гласа си. Изчезнал, когато куршумът отчупил микроскопична частичка от ключицата ми и я запратил в левия ми бял дроб. Първите няколко седмици, колчем се опитах да кажа нещо, от устата ми излизаше висок шипящ звук като оня, който издава врящ чайник, или като гласа на Патока Доналд, когато е ядосан. Но с глас или без глас, не бях сигурен, че бих могъл да кажа на Уесли Доу кой знае колко. Направи ми впечатление на тъжен и слабохарактерен човек, а и не можех да изтрия представата си за онова сприхаво капризно момче, което е забъркало цялата каша — волно или неволно. Доведената му сестра беше мъртва и аз не че го обвинявах, но някак нямах особено желания да му го простя.

Когато дойде за втори път, аз се престорих на заспал. Той подпъхна чек от баща си под възглавницата ми и тихо каза: „Благодаря ти. Ти ме спаси.“

Лежахме с Буба в една и съща болница и стана така, че започнахме физиотерапията си едновременно, аз — за да възстановя подвижността на ръката си, той — заради металната пластина в таза.

Странно е чувството, че дължиш живота си на някого. Потиска те, кара те да се чувстваш виновен и слаб, а благодарността ти е тъй извънмерна, че тежи като воденичен камък на шията.

— Точно като в Бейрут — каза един следобед Буба, бяхме на хидротерапия. — Каквото е станало, станало е. Да се говори за него, няма смисъл.

— Може би не е съвсем така.

— Мамка му, ти би направил същото за мене.

И както си седях във ваната, почувствах в гърдите си топла увереност, че може би е прав. Макар че, от друга страна, не съм сигурен, че ако имах един куршум в таза и един в бедрото, щях да бъда в състояние да сторя същото с човек като Скот Пиърс.

— Направи го заради Ейнджи — каза той, — щеше да го направиш и за мен. — И кимна на себе си.

— Добре — казах аз. — Прав си. Няма да ти благодаря повече.

— Няма и да говориш повече за това.

— Става.

Той кимна. Огледа металните вани наоколо. Моята беше до неговата, имаше още шест или седем души, освен нас, всички накиснати в гореща бълбукаща вода.

— Знаеш ли какво ми липсва сега? — попита Буба. Поклатих глава. — Да ни се намираше малко трева… — Повдигна вежди към мен. — Не мислиш ли така?

Буба смушка възрастната учителка във ваната от другата му страна.

— Да знаете дали не можем да щипнем малко трева отнякъде, сестро?

* * *

Жената, която Буба очисти с влизането ни в бункера, беше идентифицирана като Катрин Ларв, някогашен модел от Канзас, която била специализирала в реклами за верига универсални магазини от Средния Запад в края на осемдесетте и началото на деветдесетте. Нямаше криминално досие и след като напуснала Канзас Сити, според съседите, с приятеля си, не се знаеше почти нищо за нея в продължение на години. Приятелят й бил хубавец, рус, карал шелби мустанг, модел 1968-а.

* * *

Изписаха Буба десет дни преди мен. Ванеса дойде да го вземе, но преди да се приберат у дома, минаха през магазин за животни и си купиха куче.

Тези последни десет дни в болницата бяха най-тежките. Лятото си отиде, отвъд прозорците ми приклекна есента. Единственото, което ми оставаше, беше да лежа и да слушам как сезоните се сменят в кънтежа на гласовете на хората, пъплещи десет етажа по-долу. И още — да си мисля как би звучал гласът на Карън Никълс през новия сезон, ако беше останала жива до края на зноя и до първото паднало листо.

* * *

Прегърнал Ейнджи през раменете, бавно изкачих стълбите до апартамента си.

Чувствах все още цялата си лява част някак отпаднала, като че ли кръвта ми циркулираща там, не беше достатъчно плътна. Понякога нощем мястото изстиваше като чуждо.

— Ето че сме вкъщи — каза Ейнджи, когато стигнахме площадката.

— Вкъщи — повторих, — имаш предвид моята къща или…

— Нашето „вкъщи“ — каза тя. Отвори вратата, аз надникнах в коридора, който вонеше на „Мистър Пропър“. Усетих топлината на плътта й с дланта на здравата си ръка. Видях опърпания шезлонг, застинал в очакване по средата на дневната, и знаех, че ако Ейнджи не ги е изпила, в хладилника би трябвало да има цели две бири.

„Не е толкова лошо да си жив — помислих си. — Хубавото се крие в малките неща. Мебелите, които си подредил по свой вкус. Ледена бира в горещ ден. Ягодовото на устните й.“

— Вкъщи — рекох.

* * *

Бе късна есен. Вече можех да вдигам ръцете си над главата и да ги изпъвам нагоре. Един следобед реших да потърся износената, останала от училищните ми години фланелка, която бях запратил на най-високия рафт в гардероба в спалнята. Бях я метнал там, защото Ейнджи я мразеше, казваше, че приличам на скитник с нея, и бях сигурен, че има фатални помисли по отношение на дрехата. От опит знам, че никога не бива да подценяваш заплахите на жените към части от облеклото ти.

Ръката ми потъна в отънялата тъкан и аз въздъхнах щастливо, а още няколко неща изпопадаха по главата ми, когато я измъквах. Едно от тях беше касетка, която мислех, че съм загубил — пиратски запис на Мъди Уотърс с Мик Джагър, на живо, с „Червените дяволи“. Второто беше една книга, която Ейнджи ми беше дала и от която се отказах на петдесета страница — явно съм я напъхал там с надеждата, че ще я забрави. Третото беше ролка изолирбанд, която бях бутнал горе миналото лято, защото ме мързеше да отварям сандъчета за инструменти.

Взех касетата, хвърлих обратно книгата в тъмното и се протегнах за изолирбанда.

Но така и не го докоснах. Вместо това седнах на пода и се втренчих в него.

Най-сетне видях цялата шахматна дъска.