Денис Лихейн
Сянка в дъжда (30)

29.

Прекарах седмицата със Скот Пиърс — следвах го до работата му всяка сутрин, следвах го до вкъщи всяка вечер, Ейнджи беше с него през деня, когато аз спях, така че го оставях на нея, след като изкараше пикапа от гаража на Ей Стрийт, и отново беше под мое наблюдение, когато излизаше от Централната пощенска палата и поемеше по Форт Пойнт Ченъл за последното събиране на пощата за деня.

Сутринта напускаше Ей Стрийт с натоварения догоре пикап. Откарваше пратките до зелените кутии по Бек Бей, където те ще бъдат взети от пощенските раздавачи, които ще ги разнесат по адреси. След като обядва — късно следобед, според Ейнджи, той тръгва отново, този път с празен пикап, който постепенно ще напълни със съдържанието на сините пощенски кутии. Веднъж свършил и това, оставя товара си в разпределителното и работният му ден приключва.

Всяка вечер изпива един малък скоч със свой колега в „Келтска прегръдка“ на Отис Стрийт. Винаги си отива след първото питие, независимо колко души го увещават да остане, винаги слага десет долара на масата — те покриват поръчката му и бакшиша.

Тогава тръгва по Съмър Стрийт и продължава по Атлантик, докато стигне Конгрес Стрийт, където завива вдясно. Пет минути по-късно вече е на Слийпър Стрийт, където се намира мансардният му апартамент, и остава там. В единайсет и половина угася лампите.

Трябваше да свикна да го наричам в себе си Скот вместо Уесли. Името Уесли му прилягаше — патрициански надменно и студено. Скот звучеше по-скоро угоднически, като име на човек от средната класа. Уесли ставаше за име на колега, когото познаваш от колежа, който е бил капитан на отбора по голф, не обича черни, не обича и простосмъртните купони. Скот, от друга страна, е твой човек, носи размъкнати тениски и торбести гащи, организира мили игрички с топка и понякога повръща отзад в колата ти.

Но след като го наблюдавах известно време — време, през което се държеше много повече като Скот, отколкото като Уесли — гледаше телевизия, четеше в удобния си люлеещ се стол, приготвяше си храна в микровълновата фурна и бавно я дъвчеше, опрял лакти на бара — та след като се нагледах на всичко това, свикнах с името Скот. Скот Зловещия. Скот Гадния кретен. Скот, набелязан за убиване.

Още първата нощ, в която започнах да го следя, на сградата срещу неговата открих пожарна стълба, която стигаше до покрива. Жилището му беше на четвъртия етаж, броени от тротоара, и два под мястото, от което го наблюдавах от покрива. Слава Богу, Скот Пиърс не си правеше труда да пуска завесите на високия си от пода до тавана прозорец, закрити бяха само прозорците на спалнята и банята. Така че имах чудесна възможност да гледам право в просторната му, добре осветена дневна, в кухнята и трапезарията. Виждах и черно-белите фотографии в рамка, наредени по стените. Бяха смразяващи изображения на голи дървета и замръзнали реки, извиващи под вятърни мелници, на една се виждаше обширно сметище на преден план, а в дъното, на голямо разстояние — Айфеловата кула; на друга беше Венеция през декември; Прага, снимана в дъждовна нощ.

Докато местех бинокъла си от една към друга, все повече се убеждавах, че самият Скот Пиърс е правил тези снимки. Всички бяха с изключителна композиция, всички притежаваха дистанцирана, почти клинична чистота и до една бяха студени като смъртта.

Нощите, през които го наблюдавах, не направи нещо извън обичайното и това само по себе си вече беше неестествено. Може би едва когато влезеше в спалнята си, започваше да се обажда на Даян Бурн или на други хора, набелязваше следващата си жертва или планираше ново нападение над Ванеса Мур или над някой друг, който ми е близък и за когото се тревожа. Може би държеше жертва, прикована за крака на леглото му. Може би, когато мисля, че си е легнал, той разлиства записките на някой психиатър или отваря нечия открадната кореспонденция. Може би. Но не и докато го наблюдавах.

Що се отнася до делника му, Ейнджи докладва същото. Пиърс никога не се задържал в пикапа за време, което би му позволило да пресява пощата, която е прибрал през втората половина на работния си ден.

— Действа като по ноти — каза Ейнджи.

За щастие ние не бяхме като него. По щастлива ирония през тази иначе тягостна седмица Ейнджи успя да отвори личната му пощенска кутия и да вземе телефонния му номер от сметката за телефона.

И това беше. Друго — нищо. Фасадата му започваше да изглежда непробиваема.

Всякакъв достъп до апартамента беше изключен. Нямаше и начин да поставим подслушвателни устройства. Всяка вечер, след като се прибереше, Скот Пиърс изключваше алармената система, която се намираше на входната му врата. По горните ъгли бяха монтирани камери. Предполагам, че се задействаха чрез детектори за движение. Даже и да минехме през всичко това, бях сигурен, че Скот Пиърс се е презастраховал сто пъти.

По едно време взех да се чудя — след толкова нощи, кацнал на покрива и загледан в нищото, което ставаше вътре — дали пък той не е по петите ни, разбрал е, че сме го разкрили, че знаем кой е. Не ми се струваше много вероятно и все пак: стига само колегата му, с когото разговарях на улицата, да се пошегува с него, взимайки легендата ми за чиста монета. „Хей, Скот, а онзи ден някакъв твърдеше, че си бившият му съквартирант, ама аз го светнах по въпроса“ или нещо подобно.

Една нощ Скот Пиърс се изправи до прозореца. Пийваше скоч и гледаше към улицата. Повдигна глава и впери очи в мен. Но не бях аз този, когото наблюдаваше.

Нощта бе черна, стаята — осветена от наредени на релса електрически крушки. Единственото, което би могъл да види, бе собствено му отражение в огромния прозорец.

Май беше очарован от гледката — дълго стоя, загледан право в мен. После вдигна чашата си като за тост. И се усмихна.

* * *

Взехме Ванеса през нощта, слязохме с помощния асансьор, минахме по коридора, ползван от поддръжката, и излязохме през задната врата на нейната кооперация. Качихме я в пикапа на Буба. За разлика от повечето жени, които са се качвали в това возило и са сядали редом с Буба, Ванеса не премигна стреснато, не преглътна възглас на учудване и не се отдръпна от него. Настани се на седалката, като да си бе у дома, и запали цигара.

— Рупрехт Роговски — каза тя. — Права ли съм?

Буба сподави прозявка в юмрука си.

— Никой не ме нарича Рупрехт.

В мига, в който Ейнджи потегли, Ванеса вдигна ръка в знак на извинение.

— Моя грешка. Беше Буба, нали? — Той кимна. — Какво те доведе в цялата работа, Буба?

— Идиотът уби куче. Обичам кучетата. — Той се наклони напред и опря лакти на коленете си. — Искам да те питам нещо: в състояние ли си да прекараш известно време с някой, недобре в главата, за когото казват, че има „антисоциално поведение“?

— Вярвам, знаеш с какво си вадя хляба? — засмя се тя.

— Знам ами — каза Буба, — нали ти отърва приятелчето ми Нелсън Фераре!

— Как е господин Фераре?

— Същият си е.

Като казаха Нелсън — той сега беше заел мястото ми на покрива срещу прозорците на Скот Пиърс. Току-що се беше върнал от Атлантик Сити, където беше успял да се влюби в сервитьорка, която също била много влюбена в него — до момента, в който останал без пари. И сега беше отново тук, готов да направи каквото и да било за някой и друг долар, за да има шанс да замине обратно при сервитьорката си и пак да остане без пари.

— Все още ли се влюбва във всяка жена, която види? — попита Ванеса.

— Абсолютно. — Буба се почеса по брадичката. — Сега да сме наясно, сестро, ето как ще стане работата — направо ще съм лепнат за теб.

— Хм, звучи вълнуващо.

— Ще спиш при мен — продължи Буба, — ще ядеш с мен, ще пиеш с мен, ще идвам с теб в съда. Докато не пипнем пощаджията, ще бъдеш пред очите ми. Налага се да свикнеш с това положение.

— Нямам търпение да започне — каза Ванеса и се намести на седалката. — Патрик?

Обърнах се.

— Да?

— Твое ли е решението да не ме охраняваш лично?

— Имали сме връзка. Ангажиран съм емоционално.

— Ангажиран бил емоционално! — измърмори тя и стрелна Ейнджи с очи. — Как пък не!

* * *

— Скот Пиърс — започна Девин, когато на следващата вечер седяхме в Кръчмата на Неш на Дорчестър Авеню — е роден във Филипините, баща му е бил военен, на работа в Субик Бей. Раснал е по цялото земно кълбо. — Тук Девин заразлиства бележника си. — Западна Германия, Саудитска Арабия, Северна Корея, Куба, Аляска, Джорджия и накрая — Канзас.

— Канзас? — попита Ейнджи. — И не Мисури?

— Канзас — повтори Девин.

Оскар Лий, партньорът на Девин, изсумтя недоволно. Ейнджи присви очи към него и поклати глава. Той се усмихна, взе оставената да угасне пура от пепелника и я запали отново.

— Бащата е бил полковник — заговори отново Девин. — Полковник Раян Пиърс от разузнаването. Назначение — секретно. — Погледна към Оскар. — Но ние имаме приятели.

Оскар посочи с пурата към партньора си.

— Забележи, че Белият човек винаги казва „ние“, когато всъщност говори за мен и за моите източници.

— Хайде пак расови предразсъдъци — опита да протестира Девин.

Оскар изтърси малко пепел от пурата.

— Полковник Пиърс е бил ПО.

— Какво е пък това? — попита Ейнджи.

— „Психологически операции“ — поясни Оскар. — Един вид плашат му, за да измисля нови начини за изтезаване на врага. Да разпространява фалшива информация например, но най-вече да прецаква мозъците на хората.

— Скот единствен син ли е?

— Така излиза — каза Девин. — Родителите се развеждат, когато Скот е на осем години. Майка му се нанася в някакво скапано жилище, субсидирано от държавата. Взима и него. Следва съдебно нареждане, което забранява достъпа на бащата до майката и сина. Тя го изправя пред съда на няколко пъти и тук започва „веселото“: тя предявява обвинението, че бащата е злоупотребил със служебните си задължения, използвайки психотропни вещества и други методи срещу нея, тоест правил опити да превърне мозъка й в боза и да я изкара луда. Но нямала доказателства. В крайна сметка бащата успял да се пребори със съдебното нареждане — извоюва срещи със сина си всеки два месеца. Един ден, когато хлапето се връща вкъщи — бил на около единайсет, — намира майка си, седнала на дивана, с прерязани китки.

— Самоубийство — предположи Ейнджи.

— Да — каза Оскар. — И хлапето отива при баща си в базата. Когато навършва осемнайсет, постъпва в Специалните части. Следва УЗ.

— Какво?

— Уволнение по заслуги — поясни Оскар. — След Панама 1989-а. И тук вече съм искрено заинтригуван.

— Защо?

— Ами защото — започна Оскар — тия момчета от Специалните части — те са войници до живот. Не би трябвало да служат само две години и — хайде навън като обикновения аскер. След Панама Пиърс е имал възможност да изгради шеметна кариера.

— Но? — попита Ейнджи.

— Но не става така. И затова се обадих на друг мой приятел — Оскар стрелна с поглед Девин — и той поразрови тук и там. В крайна сметка се оказа, че нашето момче малко са го наказали.

— За какво?

— Частта на лейтенант Пиърс — под негово директно командване, както се оказва, е ударила погрешна цел. За малко да го изправят пред военен съд. Но познавал някакъв началник с влияние и така и той, и момчетата му се измъкват само с военния еквивалент на онова, което се нарича дипломатическо скъсване на отношенията. Остават си с УЗ-то, но няма Пентагон, няма Лангли.

— А каква цел са ударили? — попита Ейнджи.

— Трябвало е да щурмуват сградата, в която са се намирали членове на тайната полиция на Нориега. Вместо това те бастисали „цел“ две врати по-надолу.

— И?

— Разпердушинили публичен дом в шест сутринта. Изпозастреляли всички: двама сутеньори, и двамата панамци, и пет проститутки. Както сочи информацията, вашето момче, за да се увери, че няма живи свидетели, употребило щика си върху мъртвите женски тела, преди да подпали мястото. Може да е само слух, но това е, което моят източник си спомня по случая.

— И армията — уточни Ейнджи — никога не го е изправила пред военен прокурор?

Оскар я погледна, сякаш беше пила повече, отколкото се полага.

— Говоря ви за Панама 1989 година — озъби се Оскар. — Избиха девет пъти повече цивилни, отколкото военни. И всичко това — за да хванат наркодилър, който имал връзки с ЦРУ по времето, когато Управлението се подчиняваше безпрекословно на администрацията на президента. Цялата работа смърдеше достатъчно, за да се обръща внимание на някаква дребна грешка. Правилата са прости: дръж пресата настрани; ако си очистил някого, дето не е трябвало — драсни му клечката и продължавай нататък! — И Оскар вдигна рамене.

— Пет жени — каза Ейнджи.

— Не всичките ги е убил той — каза Оскар. — Целият взвод е стрелял.

— Да де — каза Ейнджи, — не ги е убил всичките, само е искал да се презастрахова, че никоя няма да оживее.

— С щик — добавих.

— Това е положението — философски отбеляза Девин и запали цигара. — Ако имаше само хубави хора на този свят, щяхме да сме без работа. Но както и да е — Скот Пиърс успява да се измъкне, връща се в Щатите и живее с баща си, който по това време е пенсиониран, две години. След няколко месеца старецът умира от сърдечен удар, а Скот печели джакпота от тотото.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което казвам — печели джакпота.

— Не може да бъде!

— Кълна се в майка си! — Девин вдигна ръка. — Честно! Добрата новина е, че той познал шестте печеливши числа и че джакпотът бил близо два милиона. Лошата обаче е, че още осем души са паснали същите числа, така че, след като се приспадат таксите, той взима около осемдесет и осем хиляди. Тогава си купува черното шелби и се появява в Бостън през лятото на 1992-ра. Тогава взима и изпитите за пощенски работник. От тогава до сега, доколкото ни е известно, той е образцов гражданин.

Оскар погледната празната си чаша.

— Още по едно? — извърна очи към Девин.

Девин закима енергично.

— От тях.

— Ама разбира се. — Оскар направи знак към бармана, като с ръка описа окръжност над масата ни. Барманът щастливо кимна. Разбира се, че ще е щастлив. Като черпех аз, Оскар и Девин пиеха най-доброто, което предлагаше заведението. И то като сюнгери!

Когато видях сметката, доста се чудих за кого ползата от срещата ни е била по-голяма. И дали кредитната ми карта ще покрие разходите. И защо нямам нормални приятели, които пият чай.

* * *

— Искате ли да знаете какво прави пощенската система на Съединените щати с онези писма или пратки, които не стигат до адресата? — попита ни Ванеса Мур.

— Казвай — обади се Ейнджи.

Бяхме на втория етаж в склада на Буба, който той използваше за жилище. Обикновено помещенията са минирани, понеже… е, понеже Буба е абсолютно куку, но сега бе дезактивирал експлозивите — докато Ванеса е при него.

Тя отпиваше от кафето си на бара, който започва от машината за игра на кегли и завършва до баскетболния кош. Току-що беше излязла от банята и косата й все още беше влажна. Бе облечена в черна копринена риза, пусната свободно върху нарочно прокъсани дънки, беше боса и мачкаше сребърно колие между пръстите си, като се въртеше бавно на стола си.

— Като получат оплакването, пощите първо ви казват, че понякога се случва някоя пратка да се загуби. Като че ли ние не знаем. Когато им казах, че цели единайсет писма, изпратени до единайсет различни адреса, не са пристигнали, препоръчаха ми да се обърна към канцеларията на пощенския инспектор, макар че, както добавиха, се съмняват, че това ще помогне. От канцеларията на пощенския инспектор ми казаха, че са изпратили следовател, който ще интервюира моите съседи, тоест ще провери дали те нямат нещо общо с тази работа. Тогава им казах: „Но аз лично пуснах писмата в пощенската кутия!“, на което те отговориха, че ако им дам списък на адресатите, ще изпратят друг човек да интервюира хората там.

— Това не може да е сериозно — обади се Ейнджи.

Ванеса поклати глава.

— Като в роман на Кафка е. Когато им казах: „Добре де, защо не проверите разносвача или шофьора, който събира цялата поща за разпределителното?“, те ми отговориха: „След като със сигурност установим, че никой друг не е замесен…“ Но аз продължих: „И така, вие ми казвате, че когато се случи кореспонденция да се загуби, предположението за виновност пада върху всеки друг, но не и върху лицето, което я разнася.“

— Кажи им какво ти отговориха — нахлу в кухнята Буба.

Тя му се усмихна и отново се обърна към нас.

— Казаха ми: „И така, госпожо, ще ни дадете ли списък на съседите?“

Буба беше стигнал до хладилника, отвори го и измъкна бутилка водка. Както беше с гръб към мен, забелязах, че косата му на тила е влажна.

— Шибаните пощи! — каза Ванеса и пресуши чашата кафе. — И после се чудят защо хората предпочитат мейла и „Федерал експрес“.

— Макар че марката е само трийсет и три цента — каза Ейнджи.

— Трябва да има чаши долу — рече Буба.

Ванеса се наведе. Той наблюдаваше кичур от влажната й коса, преметнат през рамото й, бутилката в ръката му не трепваше. После погледна към мен.

Тя извади четири чаши.

Погледнах към Ейнджи — тя ги наблюдаваше с полуотворени устни и леко объркване.

— Все по-често си мисля, че просто ще взема да го пребия тоя кретен — заяви Буба, докато Ванеса разливаше водка по чашите.

— Какви ги приказваш! — обадих се аз.

— Не — каза Ванеса. — Вече говорихме по този въпрос.

— О, говорихме значи… — Буба гаврътна водката на екс, остави празната чашка на бара и Ванеса я напълни отново.

— Точно така — кимна Ванеса. — Ако разбера, че ще бъде извършено криминално деяние, според клетвата, която съм дала, трябва да уведомя полицията незабавно.

— Да бе — рече Буба, — бях забравил!

— Бъди добро момче — измърка Ванеса.

— Дадено.

Ейнджи присви очи към мен. Потиснах желанието си да скоча от стола и да хукна навън с писъци.

— Вие двамата няма ли останете за вечеря? — попита Ванеса.

Ейнджи се изправи и чантата й падна на пода.

— Не, не… Ние… Ние вече ядохме, така че…

— Да — станах и аз, — ние ще… ще…

— Ще тръгвате? — подсказа Ванеса.

— Да. — Ейнджи вдигна чантата си. — Ще тръгваме.

— Даже и не близнахте водката — укорително рече Буба.

— Изпийте си я — казах. Ейнджи беше прекосила разстоянието до вратата с шест крачки и ме чакаше там.

— Чудесно — рече Буба и изля още една доза в гърлото си.

— Намира ли ти се лимон? — попита Ванеса. — Пие ми се текила.

— Ще потърся.

Бях вече до вратата, когато погледнах към тях. До огромната фигура на Буба, наклонена към хладилника, о който беше подпрял рамо, дребното тяло на Ванеса изглеждаше като струйка дим, извила се към него.

— До скоро — подвикна тя, без да откъсва очи от Буба.

— Да, до скоро — казах.

Напуснах, като да ме гонеха дяволите от ада.

* * *

В момента, в който излязохме от склада на Буба, Ейнджи започна да се смее. Кикотът й беше неудържим — направо я оставяше без дъх. Тя се облегна на една катерушка насред детската площадка и вдигна поглед към бронираните стъкла, които Буба беше монтирал на прозорците си. Избърса очи и си пое въздух на пресекулки.

— Боже, Боже! Твоята адвокатка и Буба. И това ако не е купон!

— Въобще не е моя — казах и се облегнах на един метален прът до нея.

— Вече — определено не — потвърди тя, — в това трябва да сме сигурни. Занапред нормалните мъже няма да я интересуват.

— Ейнджи, та с Буба почти не може да се разговаря!

— Вярно. Но пък е надарен с мъжество, Патрик. — Тя си захили. — Не преувеличавам.

— Какво, имаш информация от първа ръка?

— Ще ти се — прихна тя.

— Тогава откъде знаеш?

— Мъжете могат да отгатнат кой номер сутиен носи една жена дори ако е намъкнала три пуловера и палто. Защо мислиш, че ние, жените, сме по-малко прозорливи?

— Ааа — проточих, а в съзнанието ми се прожектираше сцената около бара, бавните увивни движения на Ванеса върху стола, Буба — загледан в кичура влажна коса, полазил по врата й.

— Буба и Ванеса — каза Ейнджи — един до друг в хамака.

— За Бога, престани.

— Ревнуваш ли? — стрелна ме с очи тя.

— Не.

— Дори и мъничко?

— Нито микрон.

— Лъжец.

Извърнах глава, носовете ни почти се докоснаха. Известно време мълчахме, стояхме облегнати на металните пръти, нощта меко галеше лицата ни, бяхме затворили очи. Някъде далеч зад Ейнджи пълната луна изплува в черното небе.

— Много ли мразиш косата ми? — прошепна Ейнджи.

— Не. Просто е…

— Къса? — И се усмихна.

— Да. Не те обичам заради косата ти.

Тя леко помръдна, подпря рамото си в празното място между две халки.

— Тогава защо ме обичаш?

— Искаш да изброя причините? — Тя не каза нищо, само ме гледаше. — Обичам те, Ейнджи, защото… не знам. Защото винаги съм те обичал. Защото ме разсмиваш. И то много. Защото…

— Какво?

Плъзнах ръка през кръста й.

— Защото, откакто си отиде, все сънувам, че спиш до мен. И като се събудя, ароматът на тялото ти е все още край мен и аз все още съм в полусън, но не го знам, така че протягам ръка към теб. Посягам над възглавницата ти, а теб те няма. И аз лежа така в пет сутринта, слушам как птиците отвън се събуждат, а теб все те няма, ароматът ти започва да изчезва, изчезва и… — Прочистих гърлото си. — И няма нищо, освен мен, сам в празното легло. С белите чаршафи. Бели чаршафи и кресливи птички, и всичко това ми причинява болка! И единственото, което мога да направя, е да затворя очи и да лежа така и да си внушавам, че не искам да умра.

Нито едно мускулче не помръдваше на лицето й, ала погледът й блестеше.

— Това не е честно — каза и изтри влагата от очите си.

— Нищо не е честно — потвърдих. — Ти каза, че не се получава при нас. — Тя вдигна ръка, но аз продължих: — Кое не се получава, Ейнджи?

Тя стоеше безмълвна, с брадичка, опряна в гърдите. По едно време прошепна:

— Нищо.

— Да, нищо — дрезгаво прошепнах.

В тихия й смях имаше сълзи. Тя отново изтри очи.

— И аз мразя това, в пет сутринта, Патрик. — Повдигна глава и ми се усмихна с треперещи устни. — Толкова го мразя!

— Наистина?

— Да. Онова момче, с което бях известно време, нали го помниш?

— Трей — казах аз.

— Казваш го така, че звучи като мръсна дума.

— Е, и какво за него?

— Вярно е, че спях с него, но не понасях да ме прегръща след това. Както, когато се обръщах с гръб и ти прокарваше едната си ръка под врата ми, а с другата ме прегръщаше през гърдите. Не понасям друг да го прави!

Не можах да измисля нищо по-подходящо и затова казах:

— Това е добре.

— Липсваше ми! — пошепна тя.

— Ти също.

— Не съм лесна за понасяне — каза тя. — Час по час си променям настроението. Имам лош характер. Мразя да пера. Не обичам да готвя.

— Да — казах. — Точно така.

— Не че ти си самото съвършенство…

— Да, обаче готвя!

Тя протегна ръка и прокара длан по късите косми, които постоянно покриваха лицето ми — малко по-плътни от сянка, много по-тънки от истинска брада — които бях оставил да растат, за да прикриват ужасния белег, който ми направи с бръснача си Джери Елин преди три години.

Тя нежно прокара палец по сбръчканата плът, която на пипане беше като гума. Не е най-страховитият белег, но все пак е на моето лице и аз някак си съм горд с него.

— Може ли да избръсна това, още тази вечер? — попита.

— Веднъж каза, че с брада изглеждам много мъжествен.

— Така е — усмихна се тя, — но просто не си ти.

Замислих се по въпроса. Три години със защитна растителност по лицето. Три години крия пораженията от най-гадната нощ в живота ми. Три години в опити да прикривам този недостатък.

— Искаш да ме обръснеш? — най-сетне попитах.

Тя се наклони към мен и ме целуна.

— И това между другите неща.