Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Патрик Кензи и Анджела Дженаро (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prayers for Rain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Интернет
Корекция и форматиране
essen (2021 г.)
Допълнителна корекция
sqnka (2023 г.)

Издание:

Автор: Денис Лихейн

Заглавие: Сянка в дъжда

Преводач: Наташа Янчева

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ (грешно указано първо)

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Ропринт ЕАД

Коректор: Гергана Драйчева

ISBN: 978-954-399-077-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8068

История

  1. — Добавяне

16.

Кабинетът на доктор Даян Бурн се намираше на втория етаж на масивна къща от миналия век на Феърфийлд Стрийт между галерия, специализирана за източноафриканска керамика от XIII век, и цех за магнитчета за хладилник.

Приемната бе обзаведена в стил „Лора Ашли“, кръстосан с Испанската инквизиция. Обемни кресла и дивани създаваха чувство за отпуснатост и мекота, което би било съвсем подходящо за такова помещение, ако не бяха цветовете — кървавочервено и смъртночерно, включително килимите. По стените висяха картини на Бош и Блейк. Винаги съм мислел, че кабинетът на един психиатър би трябвало да внушава посланието: „Хайде, сподели какъв е проблемът“, а не: „Моля те, не викай!“

Даян Бурн беше към четирийсетгодишна и толкова слаба, че едва потиснах желанието си да поръчам нещо за ядене и да я принудя да го изгълта. В бялата си рокля без ръкави, закопчана до шията, приличаше на привидение. Косата и кожата й бяха толкова светли, че трудно можеше да се каже къде свършва едното и къде започва другото. Даже очите й излъчваха сива студенина, която създаваше впечатление за зрящи парченца лед. Вместо да я прави още по-кльощава, плътно прилепналата по тялото й дреха подчертаваше малкото заоблени части, които притежаваше: формата на прасеца й, финия ханш и раменете й. Цялостното впечатление, което се създаваше при среща с нея, помислих си, е, че имаш насреща си машина — лъскава, с перфектна регулация, с двигател, който се самофорсира при всяка червена светлина. След като седнахме, тя — зад масивното си бюро, покрито с дебело опушено стъкло, а аз отсам, доктор Даян Бурн премести малък метроном, за да ме вижда без затруднение, и запали цигара. Обърна се към Ейнджи с мрачна усмивка:

— С какво мога да ви помогна?

— Разследваме смъртта на Карън Никълс — каза Ейнджи.

— Да — изрече доктор Бурн и погълна бяло облаче цигарен дим. — Господин Кензи спомена за това по телефона. — Тръсна микроскопично количество пепел в кристален пепелник. — Той беше доста… — сивите й като мъгла очи срещнаха моите — уклончив, що се отнася до подробностите.

— Уклончив — повторих като ехо.

Тя отново дръпна от цигарата си и кръстоса дългите си крака.

— Определението ви харесва, нали?

— О, да — повдигнах вежди аз.

Усмивката й, отправена към мен, беше тънка като конец, после се обърна към Ейнджи:

— Надявам се, че бях достатъчно ясна в разговора с господин Кензи — нямам никакво намерение да дискутирам лечението на Карън Никълс с когото и да било.

— Ха сега! — Ейнджи щракна с пръсти.

— Макар че господин Кензи намекна в разговора ни…

— Намекна? — попита Ейнджи.

— Да! Че притежава информация, която — нали така беше, господин Кензи? — поставя под въпрос добросъвестното лечение на госпожица Никълс.

— Бих казал, че бях пределно… — започнах, без да свалям очи от нейните.

— Ясен?

— Изчерпателен.

Доктор Бурн премести пепелника отляво, така че да видим малкия касетофон, който досега не се забелязваше.

— Длъжна съм да ви информирам, че разговорът ни се записва.

— Браво! Нека попитам — наистина ли мислите, че ни взимате акъла с тоя трик? — Обърнах се към Ейнджи: — Ти какво смяташ?

— Аз все още съм на етапа „поставя под въпрос“ — отвърна Ейнджи.

Кимнах.

— Добре бях перифразиран. Обвинявали са ме в много неща, но това тук ми идва в повече…

Даян Бурн изтърси още малко пепел в кристала.

— Вие двамата разигравате добра постановка.

Ейнджи ме изблъска в рамото, аз се опитах да я перна по тила, но тя наведе глава в последния момент. После и двамата се ухилихме в лицето на доктор Бурн.

— Нещо като Бъч и Сънданс. Но го няма хомосексуалния подтекст. — Доктор Бурн дръпна отново от цигарата си.

— Най ни се удават Ник и Нора на Хамет, нали? — обърнах се към Ейнджи.

— А също — Чико и Граучо — додаде тя.

— И то с хомосексуален подтекст. Ама чакай, то беше при Бъч и Сънданс.

— Е, това вече е комплимент — рече Ейнджи.

Отместих очи от Ейнджи, опрях здраво лакти на бюрото, което ни делеше от доктор Бурн, погледът ми минаваше покрай метронома и се забиваше право в избелялосивите й студени очи.

— Как е станало така, че ваш пациент притежава конфиденциални записки от прегледа, който сте му извършили, доктор Бурн?

Тя не каза нищо. Седеше притихнала, раменете й бяха леко сведени, като че очакваше, всеки момент да я прониже леден вятър.

Облегнах се назад и повторих:

— Ще ми кажете ли как е станало това?

Тя наклони глава.

— Бихте ли повторили?

Ейнджи повтори въпроса, а аз я подкрепях с езика на жестовете.

— Не мога да разбера накъде биете. — И докторката отърси нова порция пепел в пепелника.

— Нещо обичайно е да си водите бележки по време на преглед, нали? — попита Ейнджи.

— Да, това е широка практика на…

— Вашата практика, лично вашата, докторе, включва ли изпращането на тези бележки до пациента, за който става дума?

— Не, разбира се!

— Как тогава, за Бога, вашите бележки, водени по време на прегледа от 6 април 1994 година, са станали нейно притежание?

— Нямам ни най-малка представа. — Доктор Бурн говореше търпеливо, като на невръстно дете. — Може би тя ги е взела по време на някое от посещенията си.

— Нали държите здравните досиета под ключ? — обадих се.

— Да.

— Как тогава Карън се е добрала до тях?

Изваяното й лице сякаш започна да се разглобява, устните й се разтвориха.

— Не би могла — произнесе накрая.

— Което предполага — заразсъждава на глас Ейнджи, — че вие или някой друг е изнесъл от този кабинет данни, които са потенциално опасни за очевидно неуравновесен пациент.

Доктор Бурн затвори уста и челюстите й се стегнаха.

— Едва ли, госпожице Дженаро. Сега си спомням, че имахме влизане с взлом преди около…

— Моля? — Ейнджи се наведе напред. — Сега си спомняте за взлом?!

— Ами да.

— Значи сте сезирали полицията…

— Кого?

— Полицията — услужливо се обадих аз.

— Не. Нищо ценно не липсваше.

— Само поверителна информация? — осведомих се аз.

— Не. Не съм казала…

— Защото сте се страхували, че останалите ви пациенти ще бъдат уведомени, ако…

— Госпожице Дженаро, не мисля, че…

— … узнаят, че поверителна информация, която се отнася до най-съкровените аспекти на живота им, би могла да попадне у трети лица. — Ейнджи погледна към мен. — Съгласна сте, нали?

— А ние бихме могли да ги осведомим за такава възможност — спокойно се обадих. — Чисто и просто в услуга на обществеността.

Цигарата на доктор Бурн, забравена в кристалния пепелник, се беше превърнала в пепел.

— Не мисля, че ще е много лесно — каза Ейнджи.

— Напротив — обадих се аз. — Просто си седим в колата отвън и всеки път, когато забележим добре облечен човек, които изглежда малко… отнесен, да приближава насам, ще сме сигурни, че това е поредният пациент на доктор Бурн. И…

— Няма да го направите!

— Приближаваме нещастника и му казваме за взлома.

— В интерес на обществото — уточни Ейнджи. — Хората имат право да знаят. Ще спечелим публични похвали…

— … и потупване по рамото.

Даян Бурн запали втора цигара, загледа ни през струйката дим, студените й очи светеха.

— Какво искате? — попита. Долових съвсем лек трепет в гласа й.

— Като начало — започнах — искаме да знаем как тези записки са изхвърчали от този кабинет.

— Нямам никаква представа.

— Помъчи се да се сдобиеш с някаква, лейди. — Ейнджи също запали цигара.

Даян Бурн разплете крака и присви колене с жест, който се удава на всички жени и е непостижим за мъжете. Държеше цигарата си близо до слепоочието и съзерцаваше картината на източната стена — творба, която действаше успокояващо, колкото гледката на катастрофирал самолет.

— Имах временна секретарка преди няколко месеца. Изпитвах подозрението — без никакви доказателства, само смътно чувство, — че тършува из папките. Работи при мен само една седмица, затова не се замислих по-сериозно имало ли е такова нещо, или не.

— Името й?

— Не го помня.

— Но го имате записано.

— Да, разбира се. Ще кажа на Майлс да ви го даде, преди да си тръгнете. — Тя се усмихна. — О, забравих, че той днес отсъства. Но ще му оставя бележка да ви изпрати тази информация по пощата.

Ейнджи беше седнала на половин метър от мен, но аз усетих как пулсът й се ускори. Както и моят.

— И кой е този Майлс? — поинтересувах се.

Мигновено пролича, че съжалява, дето го е споменала.

— Той, хм, той работи за мен на половин работен ден като секретар.

— На половин ден. Значи работи и още нещо?

Тя кимна.

— Къде?

— Защо питате?

— Просто съм любопитен — казах. — Професионално изкривяване.

Тя въздъхна.

— Работи в болницата „Евантън“, в Уелсли.

— Психиатричната болница?

— Да.

— И на каква длъжност? — попита Ейнджи.

— В администрацията.

— От колко време работи за вас?

— Защо питате? — Още едно трепване.

— Искам да разбера кой е имал достъп до папките на пациентите ви, докторе.

Тя се облегна напред и изтърси още малко пепел в пепелника.

— Майлс Ловъл работи за мен вече три години и половина, господин Кензи, и за да отговоря и на другия ви въпрос: не, той няма никакви причини да взима записките от прегледа от папката на Карън Никълс и да й ги праща.

Ловъл, помислих си, не Брюстър. Значи използва фалшиво име, но си оставя първото, за да му е удобно. Не би било зле, ако се казваше Джон. И доста глупаво, ако името му не се среща твърде често.

— Добре — усмихнах се. Илюстрация на доволния детектив. Няма да има повече въпроси за добрия стар Майлс.

— Той е най-добрият помощник, който съм имала.

— Сигурно.

— Сега — каза тя, — ако съм отговорила на всичките ви въпроси…

Аз се усмихнах широко.

— Не познахте.

— Сега, за Карън Никълс — нареди Ейнджи.

— Няма какво толкова да се каже…

* * *

Половин час по-късно тя все още говореше, изкарваше детайл подир детайл от психическото състояние на Карън Никълс с методичността и емоционалността на метроном.

Според доктор Даян Бурн Карън била типичен случай на биполярна маниакална депресия. Била взимала с години антидепресантите литиум, тегретол, както и прозак, който аз открих в обора на Уорън. Дали заболяването й се дължи на генетична обремененост, спряло да бъде въпрос след смъртта на баща й и самоубийството на неговия убиец, на които Карън станала свидетел. Доктор Бурн стигнала до заключението, че Карън и като дете, и в ранната си младост е демонстрирала твърде добро поведение, толкова добро, че доктор Бурн го окачестви като „свръхестествено“. Карън играела ролята на перфектна дъщеря, сестра, а по-късно и любовница.

— Сама е избрала модела, в който да се превъплъти — каза доктор Бурн, — подобно на много ученички, които следват модела на героиня от телевизията. Това става и в живота на Карън. Това беше част от патологията при нея — живот в миналото, в някакъв идеален свят. Тя си беше сътворила идол от ролята на Мери Тейлър Мур в образа на Мери Ричардс, както и от образите на всички тези майки от петдесетте и шейсетте, показвани в телевизионните филми — Барбара Билингсли, Дона Рийд и отново Мери Мур в ролята на съпругата на Дик ван Дайк. Тя беше чела Джейн Остин, без изобщо да долови иронията и гнева на писателката. Бе предпочела да приеме книгите й като указание за младото момиче, чийто живот би бил пълен и успешен, ако то живее според правилата и се омъжи сполучливо като Ема или Елинор Дашууд. И така това е станало цел за нея, а Дейвид Уетъроу — нейният Дарси или Роб Петри, ако щете — идеален инструмент за осъществяването на живота модел.

— А когато той изпадна в кома?

— Всичките й потискани двайсет години демони се събудиха. Знаех, че ако въображаемият модел на живота й бъде разбит в някакъв момент, нейният срив ще се манифестира в неовладяна сексуалност.

— И защо смятахте така? — попита Ейнджи.

— Защото не трябва да забравяме, че сексуалната връзка на баща й със съпругата на лейтенант Кроу е факторът, предизвикал трагедията, на която е станала свидетел.

— Значи баща й е имал интимна връзка с жената на най-добрия си приятел!

— Да — кимна тя. — Затова лейтенант Кроу го убива и се самоубива — пред очите й. Прибавете към това „комплекса на Електра“, който у едно шестгодишно момиче е силно развит. Чувството за вина за смъртта на баща й, сексуалното чувство към брат й…

— Имала е сексуална връзка с брат си?

Даян Бурн поклати глава.

— Не. Не и на практика. Но както при повечето момичета с по-голям доведен брат, и при нея първите сексуални мисли са провокирани от близостта на Уесли. Идеалният мъж в представите на Карън е бил силна и доминираща фигура. Баща й е бил военен. Вторият й баща е бил деспотичен в друг смисъл. Уесли Доу е имал епизоди в живота си, изпъстрени с насилие и психически отклонения. До деня на изчезването си той е бил лекуван със силни антидепресанти.

— Вие ли го лекувахте, докторе? — Тя кимна. — Разкажете ни за него.

— Не!

— Да вървим към колата, какво ще кажеш? — погледна ме Ейнджи. Аз кимнах в съгласие.

— Само да си вземем термос с кафе и сме готови.

Станахме.

— Сядайте, госпожице Дженаро, господин Кензи. — Тя махна към столовете ни. — Господи, вие наистина не се отказвате.

— За което взимаме добри пари — каза Ейнджи.

Доктор Бурн се облегна назад в стола си, отмести тежките завеси от прозореца зад гърба си и погледна навън към сградата от другата страна на Феърфийлд. Металният покрив на спрелия долу камион препрати слънчев лъч в очите й. Тя отпусна завесата и премигна в тъмнината на стаята.

— Уесли Доу — заговори, притиснала очите си с длани, — беше изключително объркан, гневен млад човек. Такъв бе последния път, когато го видях.

— И кога се случи това?

— Преди девет години.

— На колко години бе тогава той?

— На двайсет и три. Омразата към баща му беше огромна. Омразата му към самия него — малко по-малка. След последното му нападение над доктор Доу настоях да постъпи в клиника — за доброто на семейството и за негово лично добро.

— Как го е нападнал?

— Той намушка баща си, господин Кензи. С кухненски нож. И — съвсем типично за Уесли — не можа да свърши работата както трябва. Искал е да нанесе удара в шията, но баща му се извърта и подлага рамото си. И Уесли избяга.

— И когато го хванаха, вие…

— Не го хванаха. Онази нощ той просто изчезна. Беше на абитуриентската вечер на Карън.

— Как се отрази това на самата Карън? — попита Ейнджи.

— В дадения момент — никак. — Очите на Даян Бурн отразиха ивицата светлина, процеждаща се през тясна пролука в завесата, и засветиха като алабастър. — Карън беше много усърдна, когато ставаше дума да не се приема действителността. Това беше най-доброто й оръжие. Тогава, ако не се лъжа, тя каза нещо от сорта на: „О, нашият Уесли, той не може да излезе от ролята си“, и продължи да разказва как е минала вечерта.

— Точно както би постъпила Мери Ричардс.

— Много проницателно, госпожице Дженаро. Точно както би направила Мери Ричардс. Да се слага акцент на положителното. Дори и дефинирано единствено от собствената психика.

— Нека се върнем към Уесли — вметнах.

— Уесли Доу — послуша ме тя, явно уморена от безбройните ни въпроси — притежаваше коефициент на интелигентност на гений, но изключително слаба и измъчена психика. Това е взривоопасна смес. Може би при наличието на подходящи грижи интелигентността му щеше да вземе превес над психиката и той би имал съвсем нормален и пълноценен живот. Но когато баща му го обвини за смъртта на малката му сестричка, той просто не издържа, прекърши се. Малко по-късно изчезна. Беше истинска трагедия. Той беше изключителен. — Тя се изправи и за момент трепкащата белота на фигурата й като че ли се надвеси над нас. — Чакайте да видя дали няма да намеря името на временната секретарка.

Тя ни въведе в тясно помещение, пълно с шкафове. Отключи едно от чекмеджетата на малкото писалище и запрелиства наредените вътре папки. Най-сетне протегна към нас един лист.

— Полин Ставарис. Живее… — готови ли сте да запишете?

— Готов съм — вдигнах химикалката.

— Живее на Медфорд Стрийт 35.

— На Медфорд?

— Това е в Евърет.

— И телефонът й е?

Тя ми го продиктува.

— Мисля, че приключихме — с надежда обобщи доктор Даян Бурн.

— Напълно — каза Ейнджи. — Беше удоволствие за нас.

Доктор Бурн ни поведе към фоайето. Стиснахме си ръцете.

— Сигурна съм, че Карън не иска всичко това.

— Така ли? — отроних.

— Това, че се ровите в цялата тази бъркотия. Че изваждате на показ оплесканата й репутация. Тя много държеше на впечатлението, което оставя у хората.

— Какво впечатление остави, когато ченгетата я намериха гола, след двайсет и шест етажа свободно падане, доктор Бурн?

Тя скъпернически се усмихна.

— Довиждане, господин Кензи, госпожице Дженаро. Надявам се да не се видим повече.

— Надявайте се колкото си искате — каза Ейнджи.

— Но не залагайте на това — довърших аз.