Денис Лихейн
Сянка в дъжда (24)

23.

Буба едва може да чете и пише. Уменията му в тази област се простират дотам, че да разгадае някой наръчник за оръжия, ако има картинки или диаграми. Може да прочете спортната колонка, но изпада в паника, ако не разпознае някоя дума. Толкова е информиран за политическата ни система, че едва миналата година му обясних каква е разликата между министерски съвет и парламент, а невежеството му относно текущите събития е от такъв мащаб, че от аферата „Люински“ успя да проумее единствено извършеното от госпожицата действие.

Но не е глупав.

Има обаче хора, които мислят точно обратното. Те допускат фатална грешка. Ченгета и прокурори с общи усилия можаха да го тикнат в затвора само два пъти — и в двата случая за нарушаване режима за притежаване на оръжие, което е нищожно провинение в сравнения с това, което върши, та престоят му в панделата беше по-скоро ваканция, отколкото наказание.

Буба беше прекосил света надлъж и нашир и можеше да ти каже в кое село от бившия Източен блок можеш да намериш най-добрата водка, как да откриеш чист публичен дом в Западна Африка и къде можеше да си купиш чийзбургер в Лаос. Върху няколкото маси, пръснати из трите етажа на сграда, които той наричаше „вкъщи“, Буба по памет беше конструирал от клечки моделите на няколко от градовете, които беше посетил. Веднъж проверих версията му за Бейрут с карта на града в ръка и открих върху модела на Буба малка уличка, която географите не бяха отразили.

Но интелигентността на Буба е най-изявена, а и най-изнервяща във вродената му способност да прониква в същността на хората, дори без да показва, че ги е забелязал. Буба може да подуши ченге под прикритие от два километра. Може да открие лъжата в леко трепване на миглите. Неговият нюх към всякакъв вид капани е тъй легендарен, че противниците му отдавна се бяха отказали да опитват подобно нещо и просто го оставяха да си отреже парчето от тортата.

Морги Шварц, малко преди да умре, ми беше казал, че Буба е като животно. Каза го като комплимент. Буба имаше безгрешни рефлекси, непогрешим инстинкт и първобитна способност да вижда най-важното. И нито една от тези способности не беше покварена от дори и капка съзнание. Ако Буба някога е имал съзнание или чувство за вина — оставил ги е в Полша заедно с майчиния си език, преди да навърши пет годинки.

— Какво ти каза Стиви? — попита Буба, докато карахме през Маверик Скуеър и приближавахме тунела.

Трябваше да бъда много внимателен.

Ако Буба заподозреше, че Стиви ме изнудва с неговия живот, щеше да очисти и Шилото, и половината от хората му.

— Нищо особено.

— Поканил те е ей така, на блага раздумка?

— Нещо такова.

— Да бе, да.

Покашлях се и допълних:

— Каза, че Уесли Доу имал дипломатически имунитет. Така че да стоя настрана.

Буба смъкна страничното си стъкло точно когато наближихме будките за събиране на таксата пред тунела „Съмнър“.

— С какво толкова може да е ценно едно откачено юпи за Стиви Замбука?

— Очевидно с нещо значимо.

Буба успя по някакъв начин да промуши юмрук навън, подаде три долара, затвори прозореца и ние се вляхме в осемте ленти на платното за движение.

— Но защо? — попита, докато маневрираше с огромната капризна кола сред потока автомобили, като че въртеше в ръцете си нож за отваряне на писма. Влязохме в тунела.

— Вече знаем, че Уесли е имал достъп до папките на един психиатър. Може би има достъп и до други документи.

— И?

— И — търпеливо продължих — този достъп му дава информация за частния живот на съдии, полицаи, предприемачи — всякакъв народ.

— Сега какво ще правиш?

— Ще се оттегля — отговорих.

Той се обърна към мен. Лицето му се окъпа в болнавата жълта светлина на лампите в тунела.

— Ще се оттеглиш?

— Да — казах, — не съм глупак.

— Хм — отрони Буба и впери поглед пред себе си.

— Може би ще изчакам нещата да се поуталожат — заговорих. Мразех нотката на отчаяние, която прозвуча в гласа ми. — Ще измисля някакъв друг начин да стигна до Уесли.

— Няма друг начин. Или го забиваш в земята, или не. Ако го направиш, Стиви ще разбере, независимо колко добре прикриваш следите си.

— Какво искаш да ми кажеш? Да се разправя с Уесли и след това цял живот да треперя от Стиви Замбука?

— Мога да поговоря с него — предложи Буба, — да го убедя…

— В никакъв случай.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм. Да речем, че разговаряш с него, но той не промени мнението си около тази работа. Къде те поставя това? Да го молиш за нещо, което той така и няма да ти даде?

— Тогава ще му скъсам задника.

— И после? Очистваш човек като него и всички дружно викват: „Браво!“

Буба повдигна рамене. Излязохме от тунела и поехме по Норт Енд.

— Не съм свикнал да мисля толкова напред.

— Аз обаче съм.

— И така — просто вдигаш платната?

— Да. Позволяваш ли?

— Ами… хубаво. — Съгласието му ми прозвуча далечно и странно, все едно че го даде по съвсем, ама съвсем различен повод. — Както решиш, друже.

* * *

Не ме погледна, когато ме оставяше. Очите му бяха приковани в пътя, главата му леко трепереше в ритъма на работещия двигател.

Излизах от колата, когато Буба проговори, с очи, все още вперени в предното стъкло:

— Може би трябва да се откажеш.

— От какво?

— От това, което работиш.

— И защо?

— Страхът убива, човече. Би ли затворил вратата?

Затворих я. Той потегли. На кръстовището удари спирачки и пое на заден ход. Огледах се — червен ескорт се движеше в лентата на Буба. Жената зад волана изви наляво и натисна клаксона. Мина на косъм от Буба, високо вдигнала среден пръст. Не се чуваше какво изрича, но можехме да си представим посланието й. Буба й отвърна със същия жест, слезе от колата си и стовари длан върху капака.

— Става дума за мен.

— Какво?

— За мен! — изрева той. — Този говнар ме е използвал, нали?

— Амиии, той…

— Не може да те изнудва с Ейнджи — тя има як гръб. Значи е използвал мен.

— Добре, Буба, успокой се, заплахата беше отправена към мен. Ясно ли е?

Той отметна глава и кресна колкото му глас държеше:

— Мамината мууу! — Заобиколи колата, за миг реших, че ще ме удари. — Ти! — кресна, наврял показалец в лицето ми. — Няма да се отказваш! Никога не си се отказвал! Затова и ти пазя задника!

— Буба…

— Обаче ми харесва! — изрева той.

Група деца се показаха иззад ъгъла, видяха Буба в цялото величие на гнева му и драснаха към отсрещната страна на булеварда.

— И недей да ме лъжеш повече — каза Буба. — Недей. Ако ти или тя ме излъжете за нещо, да знаеш, че все едно ми взимате живота. Само като си помисля, че може да ме излъжете, ми иде да удуша някого. Който ми падне. — Той се бухна в гърдите така силно, че при друг човек гръдната кост щеше да се строши като глинена паница. — Стиви те заплаши чрез мене, нали?

— Добре де. Какво, ако е така?

Буба разпери огромните си ръце, от устата му се разхвърча слюнка.

— Ще убия това копеле! Ще му измъкна дебело черво и ще го обеся с него! Ще му стискам главата, докато…

— Чакай малко — прекъснах го аз. — Наистина ли не разбираш?

— Какво да разбирам?

— Точно това е целта. Това е, което иска Уесли. Тази заплаха не идва всъщност от Стиви, а от Уесли. Така работи негодникът.

Буба се наведе и пое дълбоко въздух. Приличаше на огромно парче гранит, което лека-полека се събужда за живот.

— Май не те разбрах — рече накрая.

— Знам. — И започнах бавно: — Сигурен съм, че Уесли е наясно, че не бива да пипа Ейнджи заради дядо й, тоест единственият начин да ме накара да се откажа е да заплаши твоя живот. Казвам ти, той е дал идеята на Стиви, допускайки, че ще научиш, ще побеснееш и това в крайна сметка ще доведе до елиминирането на всички ни.

— Хм — омекна Буба, — това копеле има акъл.

Полицейска кола намали и спря до нас. Ченгето на волана свали стъклото.

— Наред ли е всичко, момчета?

Изглеждаше ми познат.

— Наред е — отговорих.

— А при теб, Тарзане? — Буба се обърна и срещна очите на полицая. — Ти си Буба Роговски, нали? — Буба зарея поглед в далечината. — Да си утрепал някого наскоро?

— От няколко часа не съм, господин полицай.

Ченгето хихикна.

— Това твоята кола ли е? — Буба кимна. — Паркирай я където трябва, че ще те глобя.

— Дадено — каза Буба и отново се обърна към мен.

— Веднага, Роговски — обади се ченгето.

Буба ме изгледа с крива усмивка и поклати глава. Мина край патрулната кола и скочи в колата си. Полицаите го наблюдаваха с доволни усмивки.

Буба потегли и на около стотина метра намери място за паркиране.

— Знаеш ли, че приятелят ти е боклук? — попита ченгето. Аз само свих безразлично рамене. — По асоциация може да се окаже, че и ти си боклук, ако не си внимателен.

Чак сега го познах. Майки Гургурас, предполагаемият пласьор на Стиви Замбука. Стиви го бе изпратил — да се увери, че съм запомнил предупреждението.

— Няма да е зле да стоиш по-далечко от него.

— Разбира се — засмях се. — Добър съвет.

Гургурас присви и без това малките си черни очи към мен.

— Въобразяваш си, че ме риташ по топките, а?

— Нищо подобно, сър.

Сега той се усмихна.

— Внимавай с избора, господин Кензи. — Стъклото му със съскане се затвори и патрулната кола потегли надолу, бипна един път, когато се разминаха с Буба, който се връщаше към мен. После зави зад ъгъла.

— Един от момчетата на Стиви — каза Буба.

— Успокои ли се?

— Натам върви работата — сви рамене Буба.

— Това е добре. Как да се отървем от Стиви?

— Ейнджи.

— Няма да й хареса.

— Не мисля, че има избор.

— Защо си толкова сигурен?

— Ами… ако пукнем, знаеш ли колко ще й е скучен животът?

Прав беше май.

* * *

Обадих се в „Салис и Солк“ само за да чуя, че Ейнджи вече не е на работа там.

— Защо? — поисках да узная:

— Малък инцидент.

— Какъв?

— Не мога да говоря за това.

— Добре, поне ми кажете тя ли напусна, или я уволниха?

— Не мога да коментирам.

— Бре! Май не можете да ми дадете кой знае колко информация, така ли е?

— Мога само да ви кажа, че разговорът ни приключи — рече служителката и затвори.

Обадих се на Ейнджи вкъщи, но се включи телефонният секретар. Това не значеше, че не си е у дома. Тя винаги прави така, когато няма желание да общува с никого.

— Инцидент? — каза Буба, докато пътувахме към Саут Енд. — Нещо като международен инцидент?

— Като говорим за Ейнджи, това може да се допусне.

— Въх — изпъшка Буба, — голяма работа, а?

* * *

Както и очаквах, намерихме я вкъщи. Заварихме я да чисти — търкаше дъските с четка, от уредбата дънеше Пати Смит така силно, че трябваше да крещим под отворения й прозорец, тъй като беше изключено да чуе звънеца.

Като влязохме, намали музиката и каза:

— Не стъпвайте по пода в дневната, че ще ви откъсна главите.

Последвахме я в кухнята и Буба се обади:

— Какво е станало?

— А, нищо работа — каза тя. — И без това ми беше писнало от тях. Жените им трябват за фасон, мислят си, че е страхотно да се мотаеш в костюм „Ан Тейлър“ в тая жега.

— Искам да разбера какво се е случило — настоях аз.

Тя изръмжа и отвори хладилника.

— Търговецът на диаманти ме ощипа по задника: Сега разбра ли?

Стовари кутия кока-кола пред мен, подаде една и на Буба. Взе и за себе си, облегна се на миялната машина и отпи.

— Болница имаше ли?

Тя повдигна вежди иззад кутийката.

— Не че се налагаше… Малък лигльо. Пернах го с опакото на ръката. Съвсем лекичко. Откъде да знам, че ще кърви като заклано прасе?

— Ааа, по носа ли? — поинтересува се Буба.

Тя кимна.

— Едно чукване.

— Съд?

Ейнджи изсумтя.

— Може и да опита. Аз лично отидох при моята докторка и освидетелствах белезите си.

— Тя ти снима дупето? — попита Буба.

— Да.

— Аз трябваше да свърша тая работа.

— Или аз.

— Благодарско, момчета. Трябва ли сега да припадна?

— По-добре звънни на дядо Винсент — разумно предложи Буба.

Ейнджи само дето не изтърва кутийката кола.

— Трябва да сте затънали до ушите. Греша ли?

— На прав път си — кимнах. — За съжаление положението е сериозно.

— И защо?

И аз заразправях.

— Как сте успели вие двамата да останете толкова дълго живи? — попита хладно, когато свърших.

— Пълна мистерия!

— Стиви Замбука — произнесе тя. — Дребната машина за убиване. Франки Авалон още ли работи за него? — Буба кимна. — Носи подплънки в обувките си.

— Какво? — не разбра Буба.

— О, да. Подплънки. Специално поставени от обущаря му в Лин.

Винсент Патризо, дядото на Ейнджи, навремето (а някои твърдяха, че и все още) беше начело на престъпния свят на север от Делауеър. Винаги е бил от тихите, никога не беше споменаван по вестниците, никога не му лепнаха етикета „Дон“ в пресата. Беше собственик на пекарна, на няколко магазина за дрехи в Стейтън Айлънд, но продаде всичко преди няколко години и сега делеше времето си между новата си къща в Енфилд, Ню Джърси, и другата, във Флорида. Така че Ейнджи беше наясно кой какъв е в сенчестия бизнес.

— Значи да се обадя на дядо — продума.

— В никакъв случай нямаше да те молим за това, но — Буба погледна към мен — Патрик наистина е уплашен.

— Браво бе, хвърляй всичко на мен!

— Мрънка по целия път дотук — продължи Буба, — повтаряше като развален грамофон: „Не искам да умирам, не искам да умирам.“ Беше тягостно.

Опряла брадичка о коляното си, Ейнджи му се усмихна, после затвори очи. Буба ме погледна и аз свих рамене. Той също. Ейнджи най-сетне вдигна глава, спусна крака и изпъшка. Прокара пръсти по слепоочията си и пак изпъшка.

— През всичките онези години с Фил, когато отнесох толкова бой, нито веднъж не се обадих на дядо. — Тя погледна към мен. — За оная работа, дето се бяхме накиснали здравата и двамата, нали помниш — пак не му се обадих. Това тук — тя повдигна фланелката си и показа белега, откъдето беше влязъл куршумът, който разкъса вътрешностите й — и пак не се обадих на дядо.

— Разбирам — каза с респект Буба, — но сега е много сериозно.

Тя го чукна по главата с празната кутия от кола.

— Мислиш ли, че Стиви наистина е бил сериозен? — обърна се към мен.

— Като смъртта. Ще убие и двама ни — вдигнах палец към Буба, — първо него.

Буба изпръхтя. Ейнджи ни гледа много, много дълго, нежност озари лицето й.

— Чакай сега да видим: вече съм без работа. Което значи, че няма да ми е възможно да остана в тази квартира още дълго. Не мога да задържа гадже до себе си, нямам домашен любимец. Май излиза, че вие двамата умници сте единственото, което имам.

— Стига! — изстена Буба. — Караш ме да се чувствам… говняно. — А гласът му потрепери.

Ейнджи скочи от плота.

— Добре. Кой ще ме закара до сигурен телефон?

* * *

Избра един от телефоните във фоайето на хотел „Парк Плаза“, а аз я оставих насаме със слушалката, за да не я притеснявам. Закрачих по мраморните плочи, възхищавах се на старите асансьори с месингови врати и месинговите пепелници, щръкнали от лявата им страна, дощя ми се да попадна във времето на бомбетата и сламените капели, когато да удариш един скоч по обяд, е било нещо нормално, когато все още е било възможно да запалиш клечка кибрит о нокътя на палеца си.

Къде потъна времето ти, неотразими Бърт Ланкастър, и защо заедно с теб потънаха всички достойни негодници…

Ейнджи затвори слушалката и тръгна към мен, като човек от друг свят сред месинговите орнаменти, червените ориенталски килими, мраморния под и хората, облечени в лен и коприна, с нейната избеляла къса фланелка, със сивите си панталонки и с маратонките „Найк“, без грим, пропита от миризмата на препарат за подови настилки, и едничкото, което имаше, бе голямата й усмивка, и аз бях сигурен, че никога не ще срещна човек, който да изглежда така великолепно.

— По всичко личи, че ще живеете — каза тя, когато спря до мен. — До края на седмицата ще се оправи със Стиви.

— И какво ти струваше това?

Тя повдигна рамене и се запъти към изхода.

— Ще трябва да му приготвя пиле „Пиката“ следващия път, когато дойде насам, о, и още нещо — и да се уверя, че Лука Брази спи при рибите.

— Всеки път, когато мислиш, че си се откачила… — започнах аз.

— Те ме дръпват обратно.