Денис Лихейн
Сянка в дъжда (38)

37.

— Господин Кензи — каза Уесли, когато го открих край езерото в дъното на обширния му бащин имот, — какво удоволствие е да ви видя.

— Ти ли я бутна? — попитах.

— Какво? Кого?

— Наоми.

— За какво говорите?

— Хукнала е след топката си към езерото — рекох. — Това беше историята, нали? Но как е станало така, че топката се е оказала там? Ти ли я хвърли, Уес?

Усмивката му беше странна, болезнена и както ми се стори — някак самотна. Извърна глава към езерото. Мушна ръце в джобовете си, олюля се леко назад, раменете му се стегнаха, по хилавото му тяло пробяга тръпка.

— Наоми сама хвърли топката — меко каза той. — И аз не знам защо. Бях напред. — Наклони главата си наляво. — Там. Бях замислен, не си спомням за какво. — Повдигна рамене. — Аз се разхождах, сестра ми хвърли топката и тя се търколи много далеч. Може да се е ударила в някой камък. Може и да я е хвърлила върху леда да види какво ще стане. Сега това няма значение. Топката се търколи на леда и тя затича след нея. Изведнъж чух стъпките й по леда — внезапно, както се чува пукане по радиото. В един момент бях потънал в мислите си, а в следващия вече чувах как катерица притичва по обледената трева. Долавях как снегът се топи под лапичките й. Чух и стъпките на Наоми върху леда. Обърнах глава точно когато ледът се строши под тежестта й. — Вдигна вежди. — Звучеше както когато мачкате фолио. И — той се усмихна — лицето й изразяваше такава тотална вътрешна радост. Какво ли носи това ново усещане… Не извика. Не се разплака. Просто потъна. И си отиде.

Пак повдигна рамене, после взе камъче и го запрати към езерото. Наблюдавах го как просича кристалния есенен въздух и как кратко цопва в средата на водното огледало.

— Така че — не — заключи той, — не съм убил сестра си, господин Кензи. Само бях невнимателен. — Бръкна в джобовете си, отпусна се на пети и ми се усмихна със същата болезнена усмивка.

— Но те обвиниха теб — казах аз и погледнах към верандата, където Кристофър и Кери Доу пиеха следобедния си чай с по една част от неделния вестник в ръце. — Нали?

Той стисна устни.

— О, да. Така беше — изрече.

Закрачихме бавно по брега в чудесния октомврийски следобед. Стъпките му бяха несигурни и аз забелязах лекото завъртане от таза, което правеше с десния крак. Погледнах обувките му и установих, че токът на дясната е с около два сантиметра по-висок от другия, и чак сега си спомних, че Кристофър Доу ми беше казал за дефекта му по рождение.

— И това не ти хареса — казах аз.

— Кое?

— Да си обвинен за смъртта на по-малката си сестра, след като истината е била, че просто си проявил невнимание.

Главата му бе сведена, по устните му мина бледа усмивка.

— Имате чудната способност да разбирате очевидното, господин Кензи.

— Всички притежаваме някаква дарба, Уес.

— Когато бях тринайсетгодишен, повърнах половин кило кръв. Половин кило. Нямаше ми нищо. Просто нерви. На петнайсет имах язва. На осемнайсет бях диагностициран като страдащ от маниакална депресия и от шизофрения в начален стадий. Това поставяше баща ми в неудобно положение, той се чувстваше унижен. Беше сигурен, че ако ме постегне малко — това означаваше да ме изтезава психически, — някоя сутрин ще се събудя направен от по-стабилен материал. — Засмя се горчиво. — Бащи. Добри отношения ли имахте с баща си?

— Ни най-малко, Уесли.

— Насилвал ви е да живеете според неговите очаквания, предполагам? Наричал ви е „безполезен“ толкова пъти, че накрая сте започнали да му вярвате.

— Сграбчваше ме здраво и ме гореше с ютията.

Уесли се закова на място.

— Сериозно ли говорите?

— Два пъти ме вкара в болница и веднъж седмично ми напомняше, че не струвам колкото едно лайно. Беше самият дявол.

— О, Боже!

— И все пак не убих сестра си, за да му го върна.

— Какво? — Уесли отметна глава и хлъцна: — Хайде сега…

— Ето какво е станало според мен. — Откъртих клонче и се потупах по бедрото, докато крачехме покрай езерото. — Баща ти те е обвинил за смъртта на Наоми и ти, абсолютно мекотело по онова време, си бил на косъм от пълния срив, когато си се натъкнал на документите, показващи, че Наоми е била разменена с друго дете. И за пръв път в живота си си съзрял възможност да го върнеш тъпкано на баща си.

Той кимна. Погледна малкия чукан, който беше останал от показалеца му. После отпусна ръката си край бедрото.

— За това съм виновен. Но аз го знаех от месеци. Не виждам как…

— Какво става десет години преди това? Ти си един депресиран млад човек, с пълно с хапчета чекмедже и размекнат мозък на гений. И се натъкваш на чудесна възможност да накажеш баща си. Известно време тази възможност е изглеждала фантастична. Но после се е намесил Пиърс.

— Може би. Аз попаднах под негово…

— Дрън-дрън! Той е попаднал под магията ти, Уес. Ти стоиш зад всичко това от самото начало. Зад Пиърс, зад Даян Бурн, зад смъртта на Карън…

— О, чакайте малко. — Той вдигна предупредително ръце.

— И Шивон си убил ти. Пиърс е бил на друго място по това време, а никоя от жените не би могла да вдигне тялото й.

— Шивон? — тръсна глава той. — Коя Шивон?

— Знаел си, че рано или късно ще открием онази къща в гората. Затова ни подмами натам с петстотин хиляди долара. Все си мислех, че сумата е твърде малка. Мислех си — защо Пиърс се е съгласил само на толкова? А той се беше съгласил. Защото ти си му казал. Защото рано или късно, когато нещата се объркат съвсем и ситуацията стане неуправляема, парите, на които си имал право и без това, остават твои като единствен наследник, но за твое удовлетворение това става, след като всички са наказани, включително и ти. Преоткриваш се като жертва.

По лицето му плъзна смутена усмивка. Той спря и погледна през рамо към верандата.

— Наистина не знам откъде ви хрумна тази странна логика, господин Кензи. Тя е толкова фантастична…

— Когато влязохме в стаята, където се намираше, ролката изолирбанд беше в краката ти. Това значи, че или някой се е готвел да те върже, ала е забравил, което ми се вижда малко вероятно, или ти, си чул нахълтването ни, набутал си оная топка за тенис в устата си, искал си да завържеш и краката си, но си размислил, защото не е имало време. Ала е било достатъчно, за да вържеш поне едната си китка. Само едната ти китка беше вързана за стола, Уесли. И защо? Защото сам човек не може да завърже двете си китки за двете противоположни облегалки за ръце на стола.

Той наблюдаваше отражението ни във водата.

— Свършихте ли?

— Пиърс каза, че не съм в състояние да видя цялата шахматна дъска. Имаше право. Понякога съм бавен. Но сега я виждам, Уесли. Ти си този, който е дърпал конците през цялото време.

Той уцели с камъче отражението ми, превърна лицето ми в бягащи бръчки.

— Ах — въздъхна той. — Макиавели! Нещата не стават по този начин.

— По кой начин?

— Така гладко. — Хвърли още едно камъче във водата. — Нека ви разкажа една история. Приказка, ако щете. — Загреба пълна шепа камъчета и взе да ги хвърля едно по едно в езерото. — Един лош крал с прокълнато родословие и празно сърце живеел в двореца си заедно с кралицата, получена като трофей, с далеч не идеалния си син и с далеч не идеалната си доведена дъщеря. Мястото било студено. Но тогава, о, тогава, господин Кензи, кралят и кралицата трофей добили свое дете. Тя била самата красота. Открадната била от селско семейство, но нямала никакви недостатъци. Кралят, кралицата, принцът и по-голямата принцеса, о, Боже, всички те обичали това дете. И в продължение на няколко незабравими години кралството направо цъфтяло. Любов живеела във всяка една от стаите. Греховете били забравени, слабостта била игнорирана, гневът — погребан. Било „златен период“. — Гласът му стана леко несигурен, той се загледа към езерото, повдигна тесните си рамене. — Веднъж на една разходка с принца, който много я обичал, направо я боготворял, по-малката принцеса последвала един малък дух в леговището на самия дракон. И умряла. В първия момент принцът се почувствал изцяло виновен, макар че било повече от ясно, че онова, което е могъл да стори, е, кажи-речи, нищо. Но това не спряло краля. О, не. Обвинил принца, обвинила го и кралицата. Ден след ден те изтезавали принца с мълчанието си, прекъсвано единствено от отмъстителните им погледи. Те го обвинявали за станалото. Било повече от ясно. И към кого да се обърне бедният принц за подкрепа? Ами към доведената си сестра, разбира се. Но тя… тя го отблъснала. Тя също го обвинявала. О, не че го казвала направо, но изцяло в неин стил — нито с проклятие, нито с прошка, — тя забила острието на тази невероятна мъка още по-дълбоко, всъщност много по-дълбоко, отколкото това били сторили кралят и кралицата. Принцесата имала други грижи — да присъства на балове, да се среща с царедворци, да е сред придворните си дами. Обгърнала се във воал от фантазии и собственото си невежество, за да прогони смъртта на сестричката си от мислите си. По този начин тя изолирала принца и го оставила сам, осакатен от голямата загуба заедно с несъществуващата му вина, с физическата му неспособност да стигне сам до леговището на дракона.

— Бре! — рекох. — Тъжна история. Само дето не обичам костюмните филми.

Той не ми обърна внимание.

— Принцът прекарал в изгнание дълго време, а към края на това изгнание тайната му любовница, гадателка в двора на баща му, го свързала с банда недоволници, които искали да свалят краля. Принцът тръгнал с тях, докато крехката му психика започнала да заяква. Кроял сложни планове. Предприемал непредвидими ходове. — Той хвърли последното камъче в езерото и погледна към мен, преди да се наведе за нова шепа. — И принцът станал силен, господин Кензи. Много силен.

— Достатъчно силен, та да си отреже пръста?

Уесли се усмихна:

— Това е приказка, господин Кензи. Не задълбавайте в детайли.

— Как ще се чувства принцът, ако някой друг, също така много силен, вземе, та му отреже главата, Уесли?

— Сега вече съм си вкъщи — каза той. — Там, където би трябвало да бъда. Пораснах. Аз съм с любящия си баща и с любящата си мащеха. Аз съм щастлив. Вие щастлив ли сте, Патрик Кензи?

Не отговорих.

— Надявам се — продължи той. — Трябва да задържите това щастие. То е крехко. Може да се строши всеки миг. Ако се заемете да правите произволни умозаключения, това може да повлияе на щастието ви. Ще бъдете направо издухан в съда от неколцина талантливи адвокати, които отлично познават законите срещу клеветата.

— Аха.

— Бягай вкъщи, Патрик — той пусна слабосилната си усмивка, — и бъди добро момче. Пази уязвимите си места, любимите хора и винаги бъди готов за трагедията. — Хвърли още едно камъче в отражението ми. — Тя не подминава никого.

Погледнах пак към верандата, където Кристофър Доу седеше, зачел се във вестника си. Кери Доу бе разгърнала книга.

— Те платиха достатъчно — казах. — Не е нужно да ги наранявам повече, за да стигна до теб.

— Човек, който добре обмисля всичко — каза той. — Чух това за теб.

— Но, знаеш ли какво, Уесли?

— Да, Патрик?

— Те няма да са живи вечно.

— Няма.

— Мисли за това. Те са единствената ти защита от мен.

Долових, че нещо премина през лицето му, нещо като едва забележим тик, страх, тънък като косъм. Но после изчезна.

— Стой настрана — прошепна той. — Стой настрана, Патрик.

— Рано или късно ще останеш сирак. — Отдалечих се от езерото.

— И това ще е денят, в който кръвното проклятие ще свърши.

Оставих го там. Прекосих огромната поляна пред верандата. Беше невероятен есенен ден. Дърветата грееха в злато, земята миришеше на плодородие.

Слънцето залязваше зад дърветата. Въздухът, вече леко захладнял, носеше почти неуловим намек за дъжд.