Денис Лихейн
Сянка в дъжда (22)

21.

Обърнах се и потърсих с очи мъжа с пясъчната коса. Не го зърнах до никоя маса, нито на бара — поне дотам, докъдето можех да видя.

— Кой е?

— Каква съкрушителна сцена на раздяла, Пат. По едно време бях почти сигурен, че тя ще плисне някакво питие в лицето ти.

Значи знаеше името ми.

Отново се огледах за някой с мобилен телефон, долепен до ухото.

— Прав си — казах, — столът вече е свободен. Ела го вземи.

Гласът му беше все така мек и монотонен, както когато ме увещаваше, че столът не е зает.

— Тя има невероятни устни, тази адвокатка. Невероятни. Мисля, че са истински, прав ли съм?

— Да — рекох, докато отглеждах отсрещната страна на улицата, — хубави устни. Ела за стола, де.

— И тя те молеше, Пат — тя те молеше да отидеш и да плъзнеш оная си работа върху тия устни и ти каза „не“? От какво си направен бе, младежо, от желязо ли?

— Аха — изхъмках. — Ела тук. Столът е твой. — Взрях се към улицата през дъжда.

— Тя плати и сметката — продължи той. Мекият монотонен глас беше като шепот в тъмна стая. — Плати сметката, поиска да ти духа, силиконови или не — гърдите й са страшни, а ти каза „не“. Свалям ти шапка, приятелю. По-железен си и от мен.

Един мъж с бейзболна шапка и разтворен чадър приближаваше през дъждовната мъгла с телефон, долепен до ухото, стъпките му бяха свободни и уверени.

— Мисля — редеше гласът, — че е от ония жени, дето викат при оргазъм. „О, Боже!“ или пък: „Ощееее!“

Не казах нищо. Човекът с бейзболната шапка беше твърде далеч, за да видя лицето му.

— Мога ли да съм откровен с теб, Пат? Такова парче не пада лесно, така че, ако бях на твое място — само ако бях, — щях да я послушам и да отида с нея в онзи апартамент на Екзетър и да ти кажа честно, Пат, щях да я чукам до кръв.

Хладна струйка, но не от дъжда, се плъзна по гърба ми.

— Така ли? — изрекох.

Мъжът с бейзболната шапка вече беше достатъчно близо да видя устните му. Те мърдаха. Моят събеседник мълчеше, но в слушалката чух как някакъв голям автомобил, вероятно камион, сменя скоростите с рев, долавях и трополенето на дъжда по капака на кола.

— Но не мога да го сторя, ако продължаваш да ми се пречкаш, мухльо!

Човекът с бейзболната шапка мина покрай мен и сега видях, че е доста по-възрастен от мъжа, който беше настоявал за стола. Станах и огледах улицата, докъдето можех.

— Пат — чу се в слушалката.

— Да?

— Животът ти ще стане… — Направи пауза, долавях дишането му.

— Какво ще стане с моя живот? — попитах.

Той премлясна.

— Ще стане интересен.

И затвори.

Прескочих оградата, която отделяше двора на ресторанта от тротоара, и дъждът веднага намери главата и гърдите ми, докато се оглеждах сред забързаните хора. Най-сетне си дадох сметка, че да стоя като закован на това място, не би ми донесло никаква полза. Моят събеседник можеше да е на хиляди места. Може да ми е звъннал от съседния окръг. Камионът, чийто звук бях чул в слушалката, не се виждаше наоколо, иначе да съм го чул не само по телефона.

От друга страна, бил е достатъчно близо да види как Ванеса си отива и да позвъни минута след като останах сам.

Така че, не, не беше в друг окръг. Беше тук, в Бек Бей. Но дори и така да бе, периметърът беше твърде голям за сам човек.

Закрачих, очите ми опипваха всеки метър пред мен и от двете ми страни с надеждата да го зърна. Набрах номера на Ванеса и когато тя вдигна, само казах: „Не затваряй.“

— Разбира се! — И затвори.

Стиснах зъби и натиснах бутона за повторно набиране.

— Ванеса, моля те, чуй ме. Някой току-що ми се обади със заплахи срещу теб.

— Какво?

— Онзи, дето ти помисли, че ми е приятел, в ресторанта.

— Е? — изрече. До нея Кларънс проскимтя.

— Обади ми се, след като ти си тръгна. Въобще не го познавам, Ванеса, но той знае името ми, знае какво работиш, знае и къде живееш.

— Хм, чакай да помисля. Ти сега трябва да дойдеш тук, за да ме пазиш? Господи, Патрик, имаме ли нужда от подобни игрички! Ако си искал да ме чукаш, можеше да кажеш „да“ още там, на масата.

— Не, Ванеса. Искам да отидеш на хотел за известно време. Веднага. Изпрати сметката в кантората ми.

Хихикането й се смени със злъчен смях.

— Защото някакъв фатален непознат знае къде живея?

— Този човек не е просто някой перверзен нещастник.

Завих по Хипърфорд и се насочих към Комънуелт Авеню. Дъждът намаля, но мъглата, която бе донесъл, се уплътни и превърна въздуха в топла лучена супа.

— Патрик, аз съм адвокат. Долу, Кларънс! Сядай долу веднага! Извинявай — каза вече на мен. — Докъде бях стигнала? О, да. Имаш ли представа колко бандити, жалки психопати и негодници са заплашвали живота ми, след като не съм успяла да ги измъкна от панделата?

— Тук е по-различно.

— Да споменем само Карл Крофт, рецидивист, когото защитавах в дело за предумишлено убийство и особено жестоко изнасилване. Беше си съставил списък и преди да…

— Ванеса!

— И преди, скъпи Патрик, да поставят миличкия Карл на специален режим и под двайсет и четири часово наблюдение, надзирателят му ми каза, че е видял с очите си този списък. Каза ми, че моето име било на първо място. Преди името на бившата му жена, която веднъж вече се беше опитал да убие с бичкия.

Изтрих влагата от лицето си, съжалих, че не съм си сложил шапка.

— Ванеса, просто ме чуй за момент. Мисля, че това…

— Живея в сграда с двайсет и четири часова охрана, Патрик. Ти сам знаеш колко трудно е да влезеш тук. Имам шест ключалки на входната си врата. Дори и да стигнеш някак до прозорците ми на четиринайсетия етаж, те са направени така, че не можеш да проникнеш през тях. Държа заредена пушка в жилището си…

— Изслушай ме. Онзи, дето го намериха в блатото край боровинковата гора миналата седмица с отрязаните език и ръце — той…

Тя повиши глас.

— Доста усилия трябва да положат, за да се доберат до мен, Патрик.

— Това ми е ясно, но…

— Чао, миличък. Пожелавам ти успех.

Тя затвори, а аз продължавах да стискам телефона, докато пресичах към алеята на Комънуелт Авеню — протегната на повече от километър, със свежозелена трева и абаносови дървета отстрани, малки пейки и високи статуи, алеята, която разделя булеварда на две части — източна и западна.

Уорън Мартенс беше казал, че придружителят на Майлс Ловъл се е обличал небрежно-елегантно. Че е излъчвал внушение за сила и власт или поне — комплекс за малоценност, причинен от липсата им. Това доста точно съвпадаше с мъжа от заведението.

Дали не беше Уесли Доу, мислех си. Може ли да е бил той? Знаех за Уесли, че е рус, а човекът в кафенето беше с тъмна коса, но пък височината и телосложението съвпадаха. Боята за коса не представлява проблем.

Колата ми беше паркирана четири пресечки по-надолу по Комънуелт. Дъждът не преставаше, стелеше се мъглица. Който и да беше този мъж, реших аз, или е бил случайно избран, или е изпратен да разтърси спокойствието ми, да ми покаже, че ме познава, а аз него — не, и това да ме направи уязвим, а на него да даде усещането, че е всемогъщ.

Неведнъж се бяха опитвали да постигнат същия ефект — всезнайковци, ченгета, бандити, а в един случай даже двойка истински серийни убийци. Така че времето, когато непознат глас от другата страна на телефона ме разтреперваше и караше устата ми да пресъхва, отдавна е отминало. Все още обаче ме кара да се замислям и да търся причината за такова обаждане.

Телефонът ми отново иззвъня. Спрях под едно дърво, апаратът повторно зазвъня. Нито се разтреперих, нито ми пресъхна устата. Усетих само леко ускоряване на пулса. На третото позвъняване вдигнах.

— Ало.

— Здрасти, друже. Къде си в момента?

Беше Ейнджи. Пулсът ми възвърна ритъма си.

— На Комънуелт. Отивам към колата. А ти?

— Пред офиса на бижутерийната борса.

— Забавляваш се с твоя диамантен търговец?

— И още как. Направо е върхът. Когато не ме ухажва, разказва расистки вицове на бодигардовете, но само на мъжете.

— Някои момичета не могат да се отърват от късмет.

— Така е. Само исках да чуя как си. Нещо щях да ти казвам, но не си спомням какво.

— Информацията е много полезна.

— Не бе, наистина ми е на езика, ама… Както и да е. Ще се сетя. Ще ти се обадя, когато си спомня какво беше.

— Става.

— Край на радиограмата.

И тя затвори.

Излязох изпод короната на дървото, не бях направил и четири стъпки, когато Ейнджи се сети какво иска да ми каже.

— Спомни ли си? — вдигнах веднага.

— Здрасти, Пат. — Беше мъжът с пясъчната коса. — Радваш ли се на дъжда?

Сърцето ми подскочи.

— Направо съм очарован. А ти?

— Винаги съм обичал дъжда. Искам да те питам нещо: това не беше ли партньорката ти? С нея говори последно, нали?

Намирах се под голямо дърво на южната страна на алеята. Нямаше начин да ме е видял от север. Оставаха трите посоки — изток, запад и юг.

— Нямам партньор, Уесли. — Погледнах на юг. Тротоарът отсреща беше празен, с изключение на една жена, теглена от три огромни кучета по хлъзгавата настилка.

— Ха! — извика той. — Много си бърз, Пат. Добър си, приятелче. Или беше щастливо налучкване?

Сега погледнах на изток, към Кларъндън Стрийт. Не виждах никой с телефон до ухото.

— И от двете по малко, Уесли. И от двете по малко.

— Гордея се с теб, Пат.

Много бавно се обърнах надясно и през гъстата мъгла и дъжда го видях.

Стоеше на югоизточния ъгъл на Дармът и Комънуелт. Горната половина на тялото му и главата бяха скрити от мушама с качулка. Когато очите ни се срещнаха, той ми се ухили широко и помаха с ръка.

— Сега вече ме виждаш… — каза.

Отстъпих от ръба на тротоара, колите се втурнаха като порой, изпуснат от зелената светлина на светофара на Дармът Стрийт.

Една почти отнесе капачките на коленете ми, клаксонът й раздра въздуха.

— Къде гледаш! Внимавай, Патрик — рече Уесли.

Вървях към Дармът Стрийт, без да откъсвам очи от него.

— Познавах един, дето го блъсна кола — заговори и се скри зад ъгъла.

Втурнах се натам. Колите бълваха кълба пушек от ауспусите си, гумите съскаха по мократа настилка. Уесли беше застанал в началото на алея, успоредна на Комънуелт Авеню, с начало Градската градина, която продължава чак до Фенс, километър и половина на запад.

— Този мой познат се спъна, падна и една кола го удари с калника си, както си беше на земята. Превърна челото му в яйчена салата.

Светна жълто, поне осем коли дадоха газ. Уесли ми помаха отново и изчезна зад ъгъла.

— Винаги бъди внимателен, Патрик. Винаги.

Хукнах да пресичам, когато едно волво зави надясно по Комънуелт и ми прегради пътя. Жената зад волана ми се закани с жест.

Заговорих в слушалката, като не спирах да тичам към началото на алеята.

— Уесли, тук ли си, приятелче?

— Не съм ти приятелче — изшепна той.

— Преди малко ми каза, че си.

— Преди малко излъгах, Пат.

Стигнах до алеята и стъпих върху тясната ивица калдъръм, стигаща до препълнен контейнер за смет. Прогизнал хартиен плик експлодира в боклука, огромен плъх хукна към ръба и скочи на алеята. Голям котарак, стоял досега скрит под контейнера, се втурна след нещастния гризач. Котаракът беше огромен и злобен, но такъв беше и плъхът и аз се зачудих кой всъщност владее положението. Ако трябваше да се обзаложа, бих дал предимство на плъха.

— Играл ли си на „Бронко Бъстър“? — изшепна Уесли.

— На какво? — Вдигнах очи към Пожарната стълба пред мен, но освен водата, която се стичаше по нея, не видях нищо друго.

— „Бронко Бъстър“ — продължи Уесли. — Опитай тая игра с Ванеса Мур някой път. Трябва само да го направиш отзад. Слушаш ли ме?

— Разбира се, че те слушам. — Вървях към центъра на алеята, взирах се напрегнато през мъглата и дъжда към задните врати на помпозните градски къщи, кокетните гаражи и тъмните безистени, където сградите се доближаваха една до друга — едната издадена напред, другата — навътре.

— И така, слагаш го отзад, така че да не може да мърда. Вкарваш го дълбоко. Колко дълбоко може да бъде в твоя случай, Пат?

— Аз съм ирландец. Сещай се сам.

— Тогава няма да е толкова дълбоко — каза той и сред шепота му се промъкна накъсано „ха-ха“.

Вдигнах глава, огледах навесите, затърсих в процепите между дъските нечия подметка.

— И така — продължи той. — След като веднъж сте се заковали здраво, ти прошепваш в ухото й името на друга жена и веднага я сграбчваш още по-здраво, като укротител на мустанги, докато кучката не полудее напълно.

На покривите на няколко гаража имаше градинки, но бяха толкова високо, че не можех да видя дали някой се спотайва в тях.

— Мислиш ли, че ще ти хареса играта, Пат?

Бавно се обърнах на 360 градуса, без да напрягам очите си, за да могат спокойно да забележат нещо необичайно наоколо.

— Попитах те дали ти харесва играта, Пат?

— Не, Уес.

— Колко жалко! О, Пат?

— Кажи, Уес?

— Погледни още веднъж на изток.

Този път се обърнах на 180 градуса и го видях, в далечния край на алеята, висока фигура, която изглеждаше размита в мъглата.

— Какво ще кажеш? — каза той. — Ще играем ли?

Изстрелях се от мястото си, той отлепи със същата скорост. Чувах плясъка на подметките му върху мокрия цимент. Той прекъсна връзката.

Когато стигнах Кларъндън Стрийт, където алеята свършваше, него вече го нямаше. Тротоарите бяха пълни с туристи, хора, тръгнали на пазар, ученици от близката гимназия. В пъстрата тълпа се мяркаха както елегантни господа, така и строителни работници, мокри до кости. Виждах как парата се вдига от решетките на каналите и обгръща такситата, забързани всяко по своя път. Едно хлапе с ролери правеше шеметни фигури на паркинга на Нюбъри. Но Уесли го нямаше никакъв.

Имаше само мъгла и дъжд.