Денис Лихейн
Сянка в дъжда (12)

11.

Клекнах няколко пъти, за да възстановя кръвообращението в краката си, и поех в дробовете си колкото може повече кислород. Чух, че Коди слиза по стълбите. Сантиметър по сантиметър се придвижвах по стената, докато стигнах ъгъла на кухнята. Коди изкрещя още едно: „Еврика!“, зави край ъгъла и се препъна в протегнатия ми крак. Ветрило от цветна хартия се пръсна от ръцете му, а самият той се натресе на един от високите столове и тежко удари пода с десния си хълбок и рамото си.

Мисля, че никога не бях ритал нещо по-яростно от проснатия Коди.

Ритах го по ребрата, по слабините, по стомаха и гръбнака, по главата. Скочих върху задната част на коленете му, по гърба му и върху глезените му. Единият пропука зловещо, Коди зари лице в пода и изрева.

— Къде си държиш ножовете? — попитах.

— Глезенът ми! Проклетият ми глезен! Ти…

Изхвърлих петата си в главата му и той отново изрева.

— Къде, Коди? Или да довърша това с глезена. — Припомних си дулото, опряно в лицето ми, изразът на очите му, когато решаваше как да вземе живота ми, и го изричах още веднъж в ребрата.

— Най-горното чекмедже! Под дъската за рязане!

Вече до чекмеджето, обърнах се с гръб и го издърпах. Резнах си пръста на един от ножовете, напипах дръжката му и го измъкнах. Коди се изправяше на колене. Докато прерязвах връвта, стегнала китките ми, се приближих до него.

— Стой долу.

Той се преобърна на хълбок и сви коляно до гърдите си. Попипа глезена си, изсъска от болка и се просна по гръб. Продължавах да прекарвам острието през връвта, докато усетих, че китките ми се освобождават. Не отделях поглед от Коди, който се търкаляше в краката ми. Най-сетне ръцете ми бяха свободни. Оставих ножа и тръсках ръце цяла минута, докато усетя пръстите си. Коди продължаваше да държи глезена си, после сключи пръсти около коляното си, а аз почувствах така познатата напоследък апатия — знаех, че е следствие от това, което правех, на това, което се случи и днес, а и по-преди, празнотата от равносметката в какво се бях превърнал и как тази чужда, кретенска същност вече живее толкова дълбоко в мен, че беше съставна част от клетките ми. Като млад таях надежда, че ще бъде другояче. Що за живот е тоя — да се разправям с типове като Ленард и Коди, да влизам с взлом по къщите и да върша беззакония, да троша глезени на човешки същества — колкото и покварени да са те?

Шокът, в който беше изпаднал Коди, отминаваше, дъхът му излизаше с шумно свистене и сега идваше времето на болката. Направих крачка и взех от пода цветните листове хартия, които беше разсипал. Бяха десет, всичките адресирани до Коди, изписани от закръглен момичешки почерк. Всичките бяха подписани от Карън Никълс.

Коди,

В спортната зала ми се стори, че обичаш тялото си почти колкото го обичам и аз. Гледах те как вдигаш всички тези тежести, гледах капките пот по кожата ти и си мечтаех да прекарам език по вътрешната страна на бедрата ти. Чудя се дали ще удържиш обещанията си. Онази вечер, на паркинга, не прочете ли всичко в очите ми? Не всички жени, които искат да бъдат обладани, обичат обиколните действия. Някои обичат да ги повалиш на земята и да ги държиш под себе си. Обичат да те усетят вътре, в себе си, да им го забиеш. Не бъди мекушав, глупчо, и ти го искаш, нали? Ела и си го вземи. Имаш ли кураж, Коди? Или всичко беше само приказки?

Чакам.

Карън Никълс

Повечето бяха като това. Присмехулни, умоляващи, окуражаващи Коди да я обладае. Намерих между страниците и бележката, която Карън беше оставила върху колата на Коди. Същата, която бях смачкал на топче и бях напъхал в устата му. Коди я беше изгладил и я пазеше като сувенир.

Погледна към мен. Устата му беше пълна с кръв и когато заговори, един или два счупени зъба се заклатиха.

— Сега видя ли? Тя си го търсеше. Буквално.

Сгънах деветте страници и ги напъхах в джоба си. Десетата заедно с бележката държах в ръка.

— Кога за последен път с Карън… правихте секс? — попитах.

— Миналия месец. Тя ми даде новия си адрес. Той е някъде в тия писма.

— И… — прочистих гърлото си — как беше, Коди? Добър ли беше сексът?

Той извъртя очи.

— Беше долен. Но адски готино долен. Най-добрият гаден секс, който съм правил в живота си!

Дощя ми се да бях взел пистолета си от жабката на колата и просто да го изпразня в него. Исках да видя как парчета от плътта му отхвръкват от костите. Опрях се за момент на стената и затворих очи.

— Тя не се ли съпротивляваше? Не те ли удари поне веднъж?

— Разбира се. Това беше част от играта. И тя продължи да я играе, докато свърших и си отидох. Даже плачеше. Беше доста лудичка сладурана. Както най обичам.

Отворих очи, но не ги отмествах от отсрещния ъгъл, където беше хладилникът. Не можех да погледна към Коди. Наистина не можех.

— Запазил си бележката, която тя ти е оставила на колата.

— Ами да. Това беше началото на играта. Първият контакт — заклати глава той.

— Да виждаш някаква разлика между тази бележка и останалите писма? — Този път се насилих да го погледна.

— Не — отвърна ми той. — Защо, има ли разлика?

Приклекнах до него, за да може да ме погледне право в лицето.

— Да, Коди. Има.

— И каква?

Писмото беше в лявата ми ръка, бележката — в дясната. Протегнах ги и ги задържах пред очите му.

— Такава, че между двата почерка няма нищо общо. Дори липсва опит за имитация.

Опита се да се изтърколи по-далеч от мен, очите му бяха разширени от ужас. Трепна, като че вече го бях ударил. Когато се изправих, Коди се изтъркаля под мивката. Не мърдах от мястото си, като в същото време го наблюдавах как се опитва да се навре в дървеното шкафче. После взех касапския нож и отидох в хола. Намерих лампа с дълъг шнур, отрязах го и се върнах в кухнята. Завързах ръцете му зад гърба.

— Какво смяташ да правиш? — обади се той.

Не отговорих. Опънах раменете му назад и завързах другия край на шнура за стоманения крак на хладилника. Беше къс и не много дебел, но по-здрав от четирима като Коди, дори след цял ден изнасилване и тренировки.

— Къде са ми портфейлът и ключовете?

Той посочи с глава към шкафа над печката, отворих го и намерих нещата си там. Докато ги прибирах по джобовете, Коди попита:

— Ще ме измъчваш, нали? — Притисна глава до хладилника зад себе си и затвори очи.

Поклатих глава.

— Омръзна ми да ти причинявам болка, Коди. Но ще се обадя по телефона. — Коди отвори едното си око. — Имам един познат… — Коди обърна глава и сега гледаше право в мен, без да отмества очи.

— Всъщност ще ти разкажа за него, като се върна.

— Какво? Чакай, чакай, кажи ми, какъв познат?

Оставих го там, където си лежеше, и излязох през стъклената врата на задната веранда. През висока дървена порта преминах в страничния двор и застанах срещу къщата. Вдигнах сутрешния „Трибюн“ от стъпалата, постоях няколко мига, заслушан в шумовете на квартала. Беше тихо. Никой не се мяркаше по съседните дворове. Засега късметът ми работеше и аз реших да го използвам максимално. Отидох до поршето, скочих вътре и го вкарах в автомобилната алея на Коди до самия гараж. На това място бях защитен от къщата, която сега беше от дясната ми страна, вляво имаше дълга плътна редица дъбове и тополи. Влязох в гаража и извадих телефона си.

— Тук е „Макгуайър“ — обади се мъжки глас.

— А това е Биг Рич, нали?

— Да, Биг Рич. — В гласа се беше появило напрежение.

— Здрасти, Биг Рич, тук е Патрик Кензи. Търся Съли.

— О, Патрик, здравей! Какво ново!?

— Все същото.

— При всеки е така, братко. Чакай, Съли е отзад.

Изчаках малко и Мартин Съливан вдигна телефона.

— Съли слуша.

— Как е, Съл?

— Патрик! Какво става?

— Имам един за теб.

— Айде бе! Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Някой не се ли е опитал да го вразуми?

— Опита се. Ама не разбира от дума.

— Невинаги разбират от дума — каза Съли.

— Да.

— Там ли си е?

— О, да. Няма къде да отиде.

— Готов съм, казвай.

Дадох му адреса.

— И още нещо, Съл, има някои смекчаващи вината обстоятелства. Не накланят везните много, но ги има.

— Е?

— Не нанасяй непоправима поразия, само сериозна.

— Готово.

— Благодаря ти, братче.

— Няма проблем. Ти там ли ще си?

— Аз ще съм далече.

— Благодаря ти за информацията, братко, задължен съм ти.

— Нищо не ми дължиш, приятелю.

— Мир и любов. — И затвори.

Открих на един от рафтовете ролка изолирбанд, взех я и се върнах в къщата.

Минах през стая, която служеше за килер, в момента почти празна, и влязох в кухнята през втората врата. Отново се наведох над Коди.

— Какъв познат? — веднага попита той. — За кого става дума?

— Коди — заговорих. — Слушай ме много внимателно.

— Какъв е този познат?

— Стига си повтарял едно и също като папагал! Ще ти обясня за него, като му дойде времето. Сега просто ме слушай внимателно. — Той погледна нагоре към мен — самата невинност и доброта, готов да ми угоди, а в очите му страхът се плискаше като водопад, който обаче не пускаше и капка навън, отвъд дадените очертания. — Искам честен отговор и искам да ти кажа, че съдбата ти в близкия половин час ще зависи от това — какво съдържа този отговор. Ти ли извърши това варварство с колата на Карън Никълс?

Лицето му доби същото объркано изражение, каквото имаше онази вечер, когато го посетихме с Буба.

— Не — отговори. Гласът му не трепваше, ала на лицето му бе изписан страх. — Аз… Аз не бих… това не е мой стил. За какъв дявол да взема да съсипя съвършено нова и хубава кола?!

Кимнах. Знаех, че говори истината. И онази вечер, когато се бяхме развъртели с Буба в гаража му, миниатюрна сигнална лампичка мигаше в мозъка ми, предупреждаваше ме, че казва истината, но аз бях бесен на тоя идиот, който изнасилва и преследва жени.

— Ти наистина не си го направил, нали?

— Не — заклати енергично глава той. После погледна към глезена си: — Може ли да си сложа малко лед на крака?

— Не искаш ли да знаеш повече за моя познат?

Той преглътна и адамовата му ябълка пробяга нагоре-надолу.

— Кой е той?

— Общо взето, е добро момче. Един от многото, има работа, има собствен живот. Но преди около десетина години двама гадове нахлуха в дома му и изнасилиха жена му и дъщеря му. Никога не ги хванаха. Жена му се възстанови, колкото това е възможно, след преживения ужас. Но дъщеря му — дъщеря му, Коди, се заключи в собствения си мозък и отплува от всичко около себе си. Тя е в лечебно заведение вече десет години. Не говори. Гледа някъде в пространството. Сега е на двайсет и три, а изглежда на четирийсет. — Приклекнах пред Коди: — Сега — за моя познат. Оттогава, само като чуе за изнасилване, нещо се случва с него. Да кажем, че в него не остава нищо друго, освен ярост. Може би си чул историята отпреди няколко години — за оня, дето го намериха на Дармът Стрийт в предградията, който кървеше от всичките си отвърстия, а оная му работа беше отрязана и набутана в устата му? — Коди удари главата си назад в хладилника и издаде нечленоразделен звук. — Аха, значи си чувал тази история. И тя не беше градска легенда, а самата истина. Беше работа на моя човек и екипа му.

— Моля ти се… — Гласът на Коди излезе като шепот.

— „Моля ти се“ е добро начало, но няма да свърши работа пред моя човек и приятелите му.

— Моля ти се — повтори Коди. — Недей.

— Продължавай в същия дух, Коди, ставаш почти убедителен.

— Неее — измуча той.

Премерих около трийсет сантиметра от изолирбанда, скъсах го със зъби.

— Сега, аз мисля, че половината от това, което е станало с Карън, е в резултат на грешка. Получил си тези писма и понеже си пълен глупак… — и повдигнах рамене.

— Моля ти се — обади се той. — Моля те, моля те!

— Но освен Карън е имало много друга жени, страшно много други, нали, Коди? И те никога не са си го „търсили“. И не са подали оплакване.

Коди се опита да затвори очи, преди да видя истината в тях.

— Чакай — прошепна. — Имам пари.

— Запази си ги за терапията. Ще имаш нужда от дълго лечение, след като мойто приятелче и хората му те обработят. — Залепих лентата през устата му и очите му изхвръкнаха от орбитите си. Той се опита да изкрещи, звукът, който се получи, беше притъпен и безпомощен. — На добър час, Коди. — И тръгнах към стъклената врата. Оттам му пожелах още веднъж на добър час.