Денис Лихейн
Сянка в дъжда (23)

22.

На сутринта Буба ми звънна по телефона и нареди да изляза пред къщи след половин час, защото идва да ме вземе.

— Къде отиваме?

— При Стиви Замбука.

Отстъпих крачка от малката масичка, на която стоеше телефонът, и поех дълбоко въздух. Стиви Замбука?! Той пък за какво искаше да ме види? Никога не го бях срещал, логиката говореше, че и той не би трябвало да знае за мен. Бях се надявал така и да си остане.

— Защо?

— Не знам. Обади ми се, каза ми да ида у тях и да доведа и теб.

— Искаш да кажеш, че и аз съм поканен.

— Ако предпочиташ да го наречеш така — да. Поканен си. — И Буба затвори.

Върнах се в кухнята, седнах на масата, отпих от сутрешното си кафе, като се стараех да дишам равномерно, за да предотвратя паниката. Да, така е, страхувах се от Стиви Замбука, но това не беше необичайно. Стиви Замбука докарваше повечето от хората до ужас.

Стиви Замбука, известен още като Шилото — беше водач на немалка група в Източен Бостън и Ревъри, която освен всичко останало контролираше по-голямата част от хазарта по северния бряг, проституцията, наркотиците и някои набези по околните магазини. Викаха му Шилото не защото неизменно носеше със себе си шило за лед или пък задето е тънък като шило, нито дори заради дарбата му да „пробива защитата“ на всяка врата, а защото с нетърпяща възражение острота поставяше пред жертвите си въпроса: „Как искаш да умреш?“

Ще влезе в стаята, където поне четирима от неговите разбойници са притиснали жертвата към стол. Ще вдигне пред очите на нещастника една брадва и една ножовка и ще го подкани да избере. Брадвата или ножовката. Гарота или чук. Ако жертвата не е в състояние да избере или не избере навреме, говореше се, че Стиви използва бургия — лично негов избор. По тази причина понякога вестниците наричаха Стиви иронично Бургията, което пък от своя страна подлудяваше Франки ди Фалко, който деребействаше в Сомървил и за когото се знаеше, че е надарен със забележителна мъжественост. Та тази така известна личност приемаше лепнатото на Стиви прозвище като лична обида.

За секунда ми мина мисълта, че бодигардът на Коди Фолк, Ленард, има връзка с тази покана. Доколкото бях разбрал тогава, той беше едно от момчетата по Северния бряг. Но, изглежда, паниката чисто и просто си казваше думата. Ако Ленард имаше достатъчно влияние да накара Стиви Замбука да ми се обади, самият той никога нямаше да се хване на работа при Коди.

Сметката ми не излизаше.

И така, защо Стиви Замбука искаше да ме види? Какво бях объркал? Можех ли да поправя нещата? И как? Как ли — бързо. Светкавично. С вчерашна дата.

* * *

Къщата на Стиви Замбука беше всъщност малко, непривлекателно ранчо на две нива, в дъното на улица без изход на върха на хълм, който гледаше към второстепенен път и летище „Лоуган“ в Източен Бостън. Той можеше да съзерцава и пристанището от това място, макар да се съмнявам, че си падаше по красивите гледки. Това, което Стиви искаше да вижда, беше летището: половината приходи за него и бандата му идваха оттам — от профсъюза на носачите и от профсъюза на транспортните работници — товари, които изпадаха от каросериите на камионите или от самолетите и се приземяваха в скута на Стиви.

Пред къщата имаше басейн, метална ограда опасваше малкия преден двор. Задният двор беше по-голям. Газови фенери, разположени на около два метра един от друг, очертаваха границите на имота с мъждивата си светлина.

— Това е съботният прием на Стиви — обясни ми Буба, докато слизахме от джипа. — Организира го всяка седмица.

— Фирмено парти — казах аз. — Колко достойно!

— Пастите винаги са пресни — продължи да ме посвещава Буба, — но стой по-далеч от рибната салата, ако не искаш кенефът да се окаже най-добрият ти приятел.

Отвори ни петнайсетгодишно момиче, с водопад от смолиста коса, вдигната над челото, с лице като маска, изразяващо тотална апатия и едва потискана ярост, с които тя все още нямаше никаква идея как да се справи. После изведнъж позна Буба и срамежлива усмивка пропълзя по матовите му устни.

— Господин Роговски? Здравейте.

— Здрасти, Джозефина. Тия кичури са чудесни.

Тя попипа нервно косата си.

— Оранжевите ли? Харесват ли ви?

— Направо са трепач — отговори Буба.

Джозефина сведе очи, събра глезените си и се заклати леко в рамката на вратата.

— Баща ми не може да ме гледа с тях.

— Хей — весело подвикна Буба, — това им е работата на бащите!

Джозефина несъзнателно напъха кичур коса в устата си и продължи да се поклаща под усмихнатия поглед на Буба. Буба като секссимвол. Сега разбрах.

— Татко ти тук ли е?

— Да, отзад е. — И думите й прозвучаха като въпрос, с който искаше да разбере дали му харесва това.

— Ще го намеря. — Буба я целуна по страната. — Как е майка ти?

— Досажда ми — каза Джозефина. — Непрекъснато.

— Е, това е пак работата на майките — мъдро заключи Буба. — Голям кеф е да си на петнайсет, нали?

Джозефина вдигна поглед към него и за миг се уплаших, че ще обрамчи лицето му с длани и ще го млясне по дебелите устни. Но вместо това тя се врътна на пръсти като балерина и каза:

— Трябва да вървя! — И избяга навътре.

— Странно дете — промълви Буба.

— Пада си по тебе.

— Не се бъзикай.

— Истината ти казвам, идиот такъв. Сляп ли си?

— Престани да ме кодошиш, ще те убия.

— О — казах, — в такъв случай — няма значение.

— Така е по-добре — измърмори Буба и ние се вляхме в тълпата, изпълнила кухнята.

— И все пак тя си пада по теб.

— Мъртъв си!

— Отложи го за по-късно.

— Ако остане нещо, след като минеш през Стиви.

— Благодаря. Ти си слънчице.

Неголямата къща беше претъпкана. Накъдето и да обърнех очи, виждах разбойник или жената на разбойник, или детето на разбойник. Беше стълпотворение от рязани велурени сака и шампионски фланелки при мъжете и черни найлонови клинове с крещящо жълто, лилаво и черно и сребристи блузи при жените. Децата бяха облечени в отличителните цветове на любимия отбор — колкото по-ярко, толкова по-добре, и всичко това — широко, торбесто и в крайна сметка униформено.

По-грозна къща май не бях виждал. Бели мраморни стъпала свързваха кухнята и дневната. Бяха покрити с рошава бяла постелка, толкова дълбока, че стъпиш ли върху нея, обувките ти изчезваха. По дължината на бялата пухкава черга минаваха блестящи перлени нишки. Диваните и креслата бяха облечени в бяла кожа, масичките за кафе, наредени покрай стената, както и нечовешки огромната уредба и телевизорът бяха металночерни. Долната част на стените беше облицована с щампован тапет, който представляваше или се опитваше да внуши представата за стени на пещера, а горната беше, облепена с червени копринени тапети. Барът, вграден в огледална ниша и осветен от ярки крушки, се таеше в дъното на тази атлазена пещера. Онази част от него, която не беше от стъкло, бе боядисано в черно. Сред снимките на Стиви и семейството му, окачени по стените, семейство Замбука беше наредило и някои любими италианци — Джон Траволта в ролята на Тони Манеро, Ал Пачино като Майкъл Корлеоне, Франк Синатра, София Лорен, Винс Ломбарди и изведнъж най-изненадващо — Елвис. Вероятно с черната си като смола коса и с вкуса си към облеклото Краля им вдъхваше доверие като човек, на когото може да се разчита да си свърши чисто работата и да си затваря устата.

Буба досега беше стиснал гора от ръце, беше целунал няколко бузки, но не се спираше на разговор — изглежда, никой не държеше особено да си побъбри с него. Дори в място като това, пълно с хора извън закона, Буба излъчваше някаква мистична заплаха. Усмивките на мъжете бяха някак насилени и несигурни, когато го видеха, а гримираните лица на жените добиваха смесения израз на страх и възбуда.

Когато наближихме края на стаята, жена на средна възраст с изгорена до бяло коса и с тен, добит под кварцова лампа, разтвори широко обятия и извика:

— Ааа, Буба!

Той я повдигна от пода в прегръдките си и тя лепна звучна целувка на бузата му. Буба внимателно я пусна на пода и пропя:

— Майра, как си, миличка?

— Чудесно, а ти, голямо момче? — Обхвана лакътя си с ръка и дръпна от цигарата си — толкова дълга, че можеше да мушне някого в кухнята с нея, ако се обърнеше внезапно. Беше облечена в яркосиня блуза върху син панталон, носеше сини обувки без пръсти, качени на осемсантиметрови токове. Лицето и тялото й бяха чудо на съвременната пластична хирургия — много фини, едва забележими белези минаваха по линията на челюстта й и стигаха до ушите, имаше стегнато високо дупе и гърди, на които можеше да завиди осемнайсетгодишно момиче, ръцете й бяха меки и гладки като на порцеланова кукла. — Къде се губи толкова време? Видя ли Джозефина?

Буба отговори направо на втория въпрос:

— Тя ни отвори. Не можах да я позная!

— Направо ме е побъркала — каза Майра и заедно със смеха изкара обилна струя дим. — Стиви иска да я дава в манастир.

— Сестра Джозефина? — вдигна вежди Буба.

Кикотът на Майра заля стаята.

— Каква гледка, а? Ха-ха-ха.

Изведнъж ме забеляза и през светлите й очи премина сянка на подозрение.

— Майра — каза Буба, — това е моят приятел Патрик. Стиви има някаква работа с него.

Майра плъзна ръка в моята.

— Майра Замбука. Радвам се да те видя, Пат.

— Госпожо Замбука — произнесох любезно, — удоволствието е мое.

Майра Замбука въобще не изглеждаше щастлива от моето присъствие в дневната й, но се насили да се усмихне, с което сякаш ми казваше, че ще бъда изтърпян, ако стоя по-далеч от сребърните прибори.

— Стиви е отвън, при барбекюто. — И тя кривна глава към стъклената врата, която извеждаше в задния двор. — Приготвя онези телешки и свински наденички, които всички толкова обичат.

Тъкмо за съботно парти, помислих.

— Благодаря ти, миличка — обърна се към нея Буба. — Все същият динамит си, както винаги.

— Благодаря, слънчице. Не си ли най-галантният мъж! — Тя се отдалечи от нас и за малко да подпали осем кила коса върху главата на една жена с цигарата си, но жената я зърна навреме и се отдръпна.

Пробихме си път до вратата към двора. Затворихме я след себе си и трябваше няколко секунди да размахваме ръце пред носовете си, за да разпръснем гъстия дим.

Тук имаше само мъже, дънеше уредба, мощна колкото онази вътре, джентълмените, събрани отвън, бяха доста по-охранени от господата вътре и вече тъпчеха в устата си чийзбургери и хотдози, щедро наръсени с лют пипер, лук и едро смлени подправки.

Някакъв дребосък се въртеше около барбекюто, прическата на смолисточерната му коса добавяше около шест сантиметра към ръста му. Носеше дънки, бели маратонки и памучна тениска с надпис: „Най-добрият татко на света“, на гърба. Престилка на червени и бели райета закриваше предната част на тялото му, той размахваше стоманена шпатула над скарата, отрупана с наденички, пилешки гърди, кренвирши, червени и зелени чушки, лук и купчинка чеснови скилидки в поставка от фолио.

— Ей, Чарли — подвикна дребосъкът, — обичаш месото препечено, нали?

— По-черно от Майкъл Джордан — отвърна му грамада от плът. Неколцина от гостите се засмяха.

— Това се казва стандарт — закима дребният, взе пурата от пепелника, поставен отстрани на барбекюто, и я пъхна в устата си.

— Стиви — обади се Буба.

Ниският мъж се обърна и се усмихна иззад пурата си.

— Охо, Роговски! Хей, хора, полякът дойде!

Чуха се скандирания „Бу-ба!“ и „Ро-гов-ски!“ и няколко яки плесника радостно се стовариха по широкия гръб на Буба, други стискаха ръката му, но никой не забеляза, че и аз съм там. Защото Стиви не ме беше забелязал. Все едно че не съществувах, докато той не каже обратното.

— Оная работа, миналата седмица — обърна се Стиви Замбука към Буба, — имаше ли някакви проблеми?

— Не.

— Онова приятелче не каза ли нещо за бой? Не ти ли създаде главоболия?

— Не — отново каза Буба.

— Чувам, че онова конте в Норфолк ти търси цаката.

— И аз чух — рече Буба.

— Да ти ударим едно рамо?

— Не, няма нужда.

— Сигурен ли си? Това е най-малкото, което можем да направим.

— Благодаря — каза Буба. — Овладял съм положението.

Стиви Замбука вдигна очи от скарата и се усмихна на Буба.

— Никога не си поискал нищо, Роговски. А това изнервя хората.

— Тебе ли, Стиви?

— Мен? — Той поклати глава. — Не. Аз съм от старата школа. Всеки тук би могъл да научи нещо в нашето училище. Ти и аз, Роговски, сме почти всичко, което остана от онези дни, а не сме толкова стари. Това, което виждаш наоколо — Той погледна през рамо… — Търсят сделки като по филмите, изравят идеи от книгите.

Буба плъзна поглед между мъжете с пълно безразличие.

— Чух, че Фреди се е накиснал лошо — каза.

Дебелият Фреди Константине оглавяваше престъпна група, ала се носеше слух, че няма да е задълго. Този, който имаше апетит за неговото място, в момента печеше наденички пред очите ни.

Стиви кимна.

— Простатата му е в биологично обезопасен плик в Бригам Хоспитал. Чувам, че червата му са наред.

— Наистина кофти — каза Буба.

Стиви сви рамене.

— Това е природата. Жив ли си — ще умреш. Хората обършат по една сълза и почват да мислят какво ще ядат за вечеря. — Стиви изкара пет наденички в една чиния, голяма колкото гладиаторски щит, после прибави дузина кренвирши и малко пилешко. Вдигна чинията на равнището на рамото си и се провикна: — Елате я вземете бе, дебелаци.

Буба се беше отпуснал на пети, ръце му бяха напъхани в джобовете на палтото. Един от мъжете се приближи, пое чинията от ръцете на Стиви и тръгна към групичката.

Стиви затвори барбекюто. Остави шпатулата отстрани и дръпна продължително от пурата си.

— Буба, иди хапни нещо. Ние с твоя приятел ще се поразходим.

Буба сви рамене, но остана на мястото си. Стиви Замбука протегна ръка към мен.

— Кензи, нали? Ела.

Слязохме от малката дървена веранда на двора, вървяхме между празни бели маси и пръскачки, мълчаливи и скрити като гъби в тревата, наближихме градината, оградена със забити в земята тухли, приютила няколко реда хилави глухарчета и зимни минзухари. Стиви Замбука се настани на дървената люлка и потупа мястото до себе си.

— Седни, Кензи.

Седнах. Стиви се наклони назад, дръпна с наслада от пурата си. Повдигна подметките си от земята и се загледа замечтано в белите си маратонки.

— Познаваш Роговски — откога, цял живот?

— Да.

— Винаги ли е бил толкова луд?

Проследих Буба с очи, докато прекосяваше верандата, устремен към хамбургерите.

— Винаги сам си е бил началник — казах.

Стиви Замбука кимна.

— Чувал съм всичките истории. Живеел по улиците, откак проходил, ти и твоите приятели сте му носели храна, дрехи. Тогава го приютява Морги Шварц, старият евреин, дето събираше облозите на конните състезания, и Буба остава при него до самата му смърт. — Аз кимнах. — Казва, че единствените неща, които някога са го вълнували, са кучетата, внучката на Винсент Патризо, духът на Морги Шварц и ти.

Гледах как Буба сяда встрани от другите и започва да се храни.

— Така ли е? — попита Стиви Замбука.

— Да, така мисля.

Той ме потупа по коляното.

— Помниш ли Джак Руз?

Джак Руз беше главатар на ирландския престъпен клан допреди няколко години, когато изведнъж изчезна.

— Разбира се.

— Беше ти вдигнал мерника малко преди да изчезне. Направо ти беше вдигнал мерника. И знаеш ли защо не предприе нищо? — Направих жест, че не знам. Стиви Замбука вирна брадичка към верандата: — Роговски. Яви се посред една игра на карти с няколко главорези и заяви, че ако нещо ти се случи, ще изкара армия по улиците и ще трепе наред, докато някой не очисти самия него.

Буба изяде хамбургера си и понесе картонената си чиния за втори. Мъжът до него внимателно се отдалечи и го остави сам. Буба винаги беше сам. Това беше негов избор, но и неговата цена за това, че се различава толкова много от себеподобните си.

— Сега, аз на това му викам лоялност — продължи Стиви Замбука. — Опитвам се да набия в главите на моите момчета нещо такова, но не мога. Те са лоялни, докато портфейлите им са пълни. Излиза, че ти си успял да научиш някого на лоялност. Това е все едно да учиш някого на любов. Невъзможно. Или го носиш в сърцето си, или не. Някога хващали ли са те да му носиш храна?

— Кой, родителите ми ли?

— Да, родителите ти.

— Да.

— И си ял пердах?

— О, да. И не един път.

— Но ти продължи да крадеш храна от семейната маса?

— Ами да.

— Защо?

— Бяхме деца — свих рамене.

— Виждаш ли? Ей за това говоря. Това е лоялност. Това е обич, Кензи. Не можеш да я присадиш на никого. И — тук той се протегна и въздъхна — не можеш и да я отнемеш.

Чаках. Поантата на разговора ни — бях сигурен — наближаваше.

— Не можеш да отнемеш такова нещо — повтори Стиви Замбука. Отдръпна се назад и прехвърли ръка около раменете ми. — Тоя момък върши някоя и друга работа за нас. Нещо като допълнителен договор, нали разбираш? Той не е на работа в организацията, но доставя и осигурява някои неща понякога. Следиш ли ми мисълта?

— Мисля, че да.

— Този момък, той е изключително важен за мен. Не мога да ти кажа колко важен.

Пуфна няколко пъти с пурата, без да сваля ръката си от раменете ми, и огледа малкия двор.

— Ако продължиш да го безпокоиш — изрече най-сетне, — ако го ядосаш, това значи, че го правиш на мен.

— Уесли — само казах.

— О, сега пък имена! Но няма значение. Знаеш за кого говоря. И аз ти казвам, че ще спреш всичко. И то ще спреш веднага. Ако той реши да ти пикае на лицето, даже няма да посягаш да се обършеш. Ще кажеш: „Благодаря“, и ще чакаш да разбереш дали не иска да добави и още нещо.

— Този човек разби живота на…

— Млъкни! — измърка Шилото и ръката му се стегна около раменете ми. — Хич не ми пука за теб или за твоите проблеми. Единственото, което има смисъл и значение, са моите проблеми. А ти вече си пълна досада. Не те моля да спреш. Казвам ти да спреш. Погледни добре приятелчето си, Кензи.

Погледнах го. Буба отново ядеше.

— Върши ми страхотна работа и ще ми липсва много. Но ако чуя още веднъж, че си безпокоил този независим предприемач и мой приятел… Че си задавал въпроси тук и там… Че си споменавал името му на разни хора… Ако разбера, че си извършил дори само едно от тия неща, ще убия приятелчето ти. Ще му отрежа шибаната глава и ще ти я изпратя по пощата. След това ще убия и теб, Кензи. — Потупа ме по рамото няколко пъти. — Ясно ли е?

— Ясно е — казах аз.

Свали ръка от раменете ми и запуфка пурата.

— Чудесно! Като свърши да се тъпче, вдигай си ирландския задник и да ви няма. — Стана и се запъти към терасата. — И си изтрий краката. Направо е смърт да чистиш тъпата черга.