Робърт Бийти
Серафина и черният плащ (9)

9

На следващата сутрин, когато Серафина се събуди, ласкавите лъчи на изгряващото слънце се прокрадваха през прозореца на каретата и къпеха и нея, и Брейдън в мека златиста светлина. Момчето спеше кротко до Фина. Гидиън спокойно лежеше в краката им.

Внезапно кучето повдигна глава и наостри уши. Тогава и тя чу звуците: тропот на конски копита, скърцане на колела, грохот на карети…

Скочи рязко на крака. Не знаеше кой приближава, приятели или врагове, но и в двата случая не искаше да я видят. В каретата бе като в капан. Нужно й бе място, откъдето да наблюдава; пространство, където да се движи, да се бори. Искаше простор.

Не желаеше да изоставя Брейдън, но се налагаше. Докосна го по рамото:

— Събуди се! Някой идва.

После, без да го чака да се събуди, се измъкна и се шмугна в гората. Притаи се зад храстите и дърветата и видя как Брейдън и Гидиън излизат навън. Младежът търкаше очи и мижеше срещу слънцето, явно бе изненадан и се чудеше къде е изчезнала Серафина.

— Насам! Намерих ги! — развика се непознат мъж и се прехвърли през падналото дърво.

Няколко карети и десетина конници бяха тръгнали от „Билтмор“, за да търсят Брейдън. Докато група мъже с триони и огромни брадви се заеха да режат преградилото пътя дърво, мистър Вандербилт прескочи клоните и поваления ствол и се втурна към племенника си.

— Слава богу, че си невредим! — възкликна развълнувано и прегърна момчето.

Беше очевидно, че и Брейдън се зарадва да види чичо си.

— Благодаря, че дойдохте за мен — заяви с облекчение.

След като се отдръпнаха един от друг, момчето отметна разрошената си коса от очите и отново започна да оглежда дърветата внимателно. После се обърна към каретите и спасителите си.

Серафина знаеше, че младежът я търси, но остана скрита сред дърветата като горско създание. Спотаена под листата на рододендроните и планинския лавър, се чувстваше като див звяр. Вече не се страхуваше от гората, както се бе бояла през изминалата нощ. Сега тя бе нейният защитник, нейното убежище.

— Разкажи ми какво стана, Брейдън — каза мистър Вандербилт, щом забеляза притеснението на племенника си.

— Нападнаха ни през нощта — отвърна той. Гласът му трепереше, по лицето му избиха румени петна от вълнение. — Отведоха Нолън. Няма го вече. Мистър Кренкшод изчезна още щом започна битката. Оттогава не се е появявал.

Мистър Вандербилт се намръщи в недоумение. После сложи ръка на рамото на момчето и го обърна към хората, които разчистваха пътя. Освен слугите Серафина разпозна и десетина други мъже от къщата, включително мистър Бендъл, мистър Торн, мистър Брамс и младия лакей, мистър Прат. После тихо ахна: там беше и мистър Кренкшод, работеше редом с всички други.

— Той ми каза, че са ви нападнали бандити — обясни мистър Вандербилт. — Прогонил ги, но когато се спуснал да ги преследва, се озовал прекалено далече от каретата и решил, че е по-разумно да се върне възможно по-скоро в „Билтмор“ за помощ. Бях му бесен, задето те е оставил сам, но в крайна сметка ни доведе при теб, така че все пак може би е постъпил правилно.

Брейдън зяпна смаяно мистър Кренкшод. Грозният мъж отвърна напълно невъзмутимо на погледа му. Лицето му бе неразгадаемо.

— Не съм сигурен, че бяха бандити, чичо — изрече неуверено младежът. — Забелязах само един нападател, мъж с черен плащ. Отвлече Нолън. Никога не съм виждал подобно нещо. Нолън просто изчезна.

— Ще изпратим група ездачи, за да претърсят пътя и в двете посоки и да намерят момчето — заяви мистър Вандербилт. — Но сега искам да се върнеш у дома.

Докато Брейдън разговаряше с чичо си, Серафина наблюдаваше кочияша. Какво ли бе замислил този стар плъх? Нещо в него не бе наред. С никакви бандити не се беше борил. Просто бе изчезнал. А ето го сега тук и разпространяваше фалшива история за своя героизъм.

Единственото хубаво нещо бе, че май не се беше раздрънкал за нея пред мистър Вандербилт. Дали този Кренкшод бе герой? Или пък злодей? А може би беше просто плъхоподобен страхливец?

Огледа отново мистър Вандербилт, мистър Кренкшод и останалите мъже. Вече започваше да осъзнава колко е трудно да разбереш кой е добър, кой лош, на кого можеш да се довериш и от кого трябва да се пазиш. Всъщност май всеки човек бе герой в собствените си очи, бореше се за това, което смята за правилно — или пък просто да оцелее още един ден, и никой не се възприемаше като злодей.

Гидиън обаче не прощаваше толкова лесно. Спусна се веднага към кочияша и започна да лае и ръмжи по него.

„Навярно кучетата са способни да подушват страха — помисли си Серафина. — Или поне страхливците.“

Гидиън май не смяташе да ухапе мистър Кренкшод наистина, но поне нямаше намерение да го остави, без да го полае хубавичко. Другите мъже гледаха развеселени, а кочияшът бе крайно недоволен от вниманието на добермана.

— О, млъквай, тъпо псе! — развика се най-накрая и замахна с бравата си към него.

Брейдън и Серафина бяха прекалено далече, за да предпазят кучето, но мистър Торн успя да възпре мъжа, като стовари тежко ръката си върху рамото му.

— Не ставайте глупак, Кренкшод.

— О, по дяво… Добре, просто дръжте това краставо псе по-далече от мен — изръмжа кочияшът и се отдалечи намръщен.

Брейдън се спусна към Гидиън и мистър Торн.

— Благодаря ви, сър, много ви благодаря!

— Радвам се, че ви виждам в добро здраве, млади господарю Вандербилт — отвърна бодро мистър Торн и го потупа по рамото. На ръцете си носеше красиви кожени ръкавици. — Явно имате вълнуваща история, която да споделите с компанията на вечеря. Нямам търпение да ни разкажете за своите нощни приключения в гората.

— Видяхте ли някого, когато идвахте насам? — попита го Брейдън, докато прегръщаше кучето си. Не спираше да се оглежда за Серафина.

— Не се тревожете — заяви мистър Торн. — Тези подлеци са от хората, които не биха се върнали, ако някой им се опре. Сигурен съм, че отдавна са избягали много надалече.

Въпреки уверения му тон Фина забеляза, че в колана на мъжа е затъкнат изящен кинжал. Може би все пак се опасяваше от среща с бандитите.

— Мисля, че сте прав, Торн — обади се мистър Вандербилт, който гневно тръскаше глава, докато се приближаваше към племенника си. — Но все още не мога да повярвам, че бандити са се осмелили да предприемат подобно дръзко нападение толкова близо до „Билтмор“. Ще поискам от полицията да увеличи броя на патрулите по пътя.

Брейдън не ги слушаше особено ентусиазирано и продължаваше да се взира към дърветата. Серафина много искаше да му даде знак и да му покаже, че с нея всичко е наред, но се страхуваше да не я забележат и определено нямаше желание да обяснява коя е и какво прави в каретата му. Така че продължи да стои тихо и неподвижно в скривалището си.

Младежът приклекна и постави ръка на главата на Гидиън, който се бе втренчил сред дърветата, в посока към Серафина.

— Надушваш ли я, момче? — прошепна.

— Какво правиш? — попита с раздразнение мистър Вандербилт.

Брейдън веднага се изправи. Знаеше, че са го хванали.

— Кого търсиш, синко? — попита чичо му.

Серафина затаи дъх. От този въпрос се боеше най-много. Кого търсеше Брейдън? Ето, нейната тайна — тайната на баща й — най-сетне щеше да стане достояние на хората. Отговорът на младежа можеше с лекота да съсипе живота й.

Но той се поколеба и мистър Вандербилт се намръщи още повече.

— Какво има там, Брейдън? Кажи ми.

Момчето не искаше да лъже чичо си, но поклати глава и заби поглед в земята.

— Нищо.

Серафина тихо въздъхна. Беше изпълнил обещанието си. Нямаше да разкаже на другите. „Благодаря ти, Брейдън — помисли си. — Благодаря ти.“

Но господарят на имението не се отказваше лесно.

— Време е да пораснеш, синко. Вече си на дванайсет години и трябва да се държиш подобаващо отговорно за възрастта си. Трябва да се стегнеш, да бъдеш мъж. Имаме си работа с жалки бандити, с крадци.

— Не мисля, че бяха бандити — повтори Брейдън.

— Разбира са, че са били бандити. Не е станало нищо, с което Вандербилт да не може да се справи. Съгласен ли си?

— Да, сър — мрачно отвърна момчето със забит в земята поглед. — Навярно просто съм гладен и объркан.

На помощ му се притече мистър Торн:

— Е, нека тогава поне ви нахраним хубавичко — възкликна жизнерадостно и прегърна леко младия господар. — Хайде! Опустоших кухнята, преди да потеглим. Нося торба със сандвичи със свинско, а ако не са ви по вкуса, можем да нападнем малиновия кекс.

Брейдън хвърли за последно поглед към гората и тръгна след мистър Торн.

Серафина отчаяно искаше да му подскаже някак, че е там, навън, и е в безопасност. Ако бе друга девойка, щеше да му остави нещо, преди да изчезне — знак за тяхната връзка: сребърен медальон, дантелена кърпичка, талисман от гривната й или друга дрънкулка. Така той щеше да разбере, че не е избягала завинаги. Но Фина бе диво момиче и не разполагаше с нищо, което да му остави.

Мъжете се струпаха около Брейдън, доволни и радостни, че са го намерили. Само руският посланик, мистър Ростонов — як и здрав брадат мъж, стоеше встрани, в края на пътя. Серафина знаеше, че английският му не е много добър. Клетият мъж се взираше със сълзи в очи към гората, сякаш се питаше дали скъпата му Анастасия е била отвлечена и убита от зловещите твари, които бродят из сенките. Извади кърпичка от джоба си, изтри очите и издуха силно носа си. Брейдън бе споменал, че посланикът и дъщеря му възнамерявали да прекарат само няколко дни в имението, а после щели да се върнат в Русия при семейството си за Коледа. Но когато Анастасия изчезнала, баща й останал и продължил да я търси. Мистър Ростонов не можеше да си представи, че би могъл да се появи пред жена си без дъщеря им.

Няколко души отидоха при мистър Кренкшод, който стоеше до файтоните и се възстановяваше след инцидента с кучето, и започнаха да му благодарят, че е довел спасителите до Брейдън. Имаше нещо в мазния и хилещ се кочияш, от което кожата на Серафина настръхна. Какво бе направил всъщност той? Къде беше, когато ги нападна Мъжа с черния плащ? Дали работеше за него? А може би самият той бе злодеят?

Фина погледна с подозрение и към мистър Вандербилт. Не й харесваше как мъмри Брейдън, как постоянно му казва какво да прави и да не прави, какво да мисли и да чувства. Той нямаше представа какво бе преживял племенникът му. Не желаеше да чуе какво му казва момчето — също както баща й не чуваше нея, а и прекалено бързо бе приел версията на мистър Кренкшод за бандитите.

Младежът й бе споменал, че чичо му и леля му са го отпратили тайно от имението, следователно малцина са знаели, че ще пътува по това време. Беше й разказал и че чичо му се доверява на Кренкшод. Дали двамата действаха заедно?

Серафина се замисли. Възможно ли бе мистър Вандербилт да е Мъжа с черния плащ? Дали не изпитваше някаква ужасяваща нужда да поглъща деца в „Билтмор“?

След като махнаха и второто дърво от пътя, мъжете, които нямаше да търсят Нолън, се настаниха по каретите. Кочияшите започнаха внимателно да насочват конете по тесния път, за да се върнат обратно в имението.

— Искам да се върнеш с мен, Брейдън — заяви мистър Вандербилт. — Мистър Кренкшод ще ни закара.

— Да, сър — отвърна момчето. — Разбирам, но трябва да върнем у дома и конете ми.

Те бяха впрегнати, но след изчезването на Нолън неговата карета нямаше кочияш.

— Аз ще се погрижа за това — предложи доброволно помощта си мистър Торн.

Отиде при конете, ласкаво ги погали по главите и те сведоха муцуни към него, после се качи ловко на капрата^[9] и хвана юздите.

Серафина видя как Брейдън се усмихна облекчено, но самата тя не бързаше да се радва. Поведението на госта й се стори странно: повечето господа бяха отлични ездачи, но малцина се справяха с работата на кочияша, която бе по-скоро занимание за прислугата.

Мистър Бендъл се приближи до мистър Тори на своя породист жребец.

— Браво, Тори. Очевидно няма да останете без прехрана, ако изгубите наследството си.

— За да загубиш наследството си, първо трябва да го получиш — смирено отвърна другият мъж.

Двамата джентълмени се разсмяха, но после мистър Бендъл стана сериозен. Повдигна леко шапката си за поздрав към мистър Торн и мистър Вандербилт и се присъедини към групичката от шестима конници, които се отправяха да търсят Нолън.

— Не ме чакайте за обяд — провикна се през рамо, преди да препусне по пътя.

Скоро каретите завиха и поеха обратно към имението.

Серафина отчаяно искаше да тръгне с тях, но знаеше, че не може, и затова продължаваше да се крие в храсталаците. Опита се да потисне страха си, че ще се загуби и никога няма да си проправи път през гората и да се върне в „Билтмор“. Брейдън вече й липсваше.

Наблюдаваше как каретите се отдалечават и си помисли: „Довиждане, приятелю.“ Надяваше се, че той също си мисли за нея.

Щом всички се скриха от поглед, Фина внезапно изпита приятно вълнение. Би трябвало да я е страх — все пак оставаше сама в гората. Цял живот й повтаряха да не я приближава, а ето я тук. Далече от „Билтмор“. Сама сред високите дървета. И тогава й хрумна идея. Страшно й допадна. Само се надяваше, че заради нея няма да се загуби. Или да бъде убита.

 

 

Когато излезе от гъсталаците и стъпи на опустелия път, Серафина се загледа към него и я завладя странно чувство. Беше толкова необичайно да е далеч от баща си, от „Билтмор“ и обичайната суматоха на голямото имение, че донякъде очакваше да се разплаче и да се спусне след файтоните с викове: „Спрете! Почакайте! Забравихте ме!“

Но не го направи. И се почувства някак по-зряла заради това, като истински възрастен човек.

Слънцето вече се бе изкачило на небето и огряваше дърветата с мека топла светлина. Птици пееха, духаше лек ветрец. В гората изобщо не беше лошо.

Но после Фина погледна дългия път, който се виеше между дърветата, и си спомни, че е на почти двайсет километра от дома.

— Ще се постарая да се върна за вечеря, тате — изрече на глас, но стомахът й се преобърна от притеснение.

Тръгна.

Но не пое към дома. Поне не направо.

Мъжа с черния плащ, изглежда, познаваше много добре гората и на Фина започваше да й се струва, че загадъчният злодей има общо с изоставеното селище, за което бе чувала. Реши да потърси старото село и да види дали там има следи от похитителя. Защо толкова много хора биха изоставили домовете си и биха си тръгнали?

Серафина гореше от желание да се потопи в сенките на гората и да опознае този мистериозен свят. Мястото я привличаше не само заради забраната на баща й да идва тук, но и заради мрачната истина в неговия разказ: тя бе родена тук.

Реши да пообиколи край пътя и да види дали ще намери нещо. Може би щеше да зърне някоя стара табела, която да я насочи към изоставеното селище, или пък щеше да срещне човек, който да я упъти натам. Едва ли беше особено трудно да намери цяло село.

Докато крачеше, мислите й непрестанно се връщаха към баща й. Искаше й се да може да му изпрати съобщение. Той щеше да се поболее от тревога заради нея, особено с всички тези истории за изчезнали деца. Дали бе успял да поправи динамото? То създаваше единственото нещо, от което всички, освен нея се нуждаеха така отчаяно нощем: светлина. Кой, за бога, би повредил нарочно електрически генератор? А и кой би знаел как да направи нещо такова? Баща й бе единственият човек в имението, който бе наясно как работи машината. Той и може би Джордж Вандербилт, ако прегледа някоя от книгите в библиотеката си.

Серафина се замисли… Явно всеки човек имаше специален талант или умение, нещо, към което бе естествено привлечен, което му се удаваше, а после бяха нужни години, за да се усъвършенства в него. Никой не знаеше всичко. Не бе възможно. Нямаше достатъчно време за това.

Но всеки знаеше нещо. И всеки бе различен. Някои хора правеха едно, други — друго. Навярно бог бе измислил така нещата, та всички хора да си пасват заедно, като парченцата на пъзел, който трябва да се сглоби.

Все още се изумяваше, когато се опитваше да си представи как нейният голям, груб татко механик изнася новородено бебе от гората, а после се грижи за него години наред. Никога не й бе хрумвало, че мястото й може да е някъде другаде, освен в мазето, с баща й. Сега обаче в ума й се въртяха безброй идеи и въпроси.

От една страна, нямаше търпение да се прибере у дома, но от друга, да ходиш свободно по пътя бе вълнуващо. Можеше да отиде където си поиска.

Вървя час, без да срещне жива душа, нито една жива твар, като се изключат сините сойки и синигерите, които кръжаха над главата й, няколко катерици, които се взираха в нея откъм дърветата и после се разбягаха, и един пор, който прекоси светкавично бързо пътя, сякаш се страхуваше за живота си. Дори не бе сигурна, че още върви в правилната посока, но реши, че не може да сбърка, ако не се отклонява от пътя.

И тогава стигна до кръстопът.

Лявото разклонение бе най-широкото и по него май се пътуваше най-често. Серафина се отпусна на колене и огледа каменистата настилка. Беше трудно да се каже със сигурност, но й се стори, че вижда отпечатъци от колела на карета.

Средното разклонение също бе широко и разчистено, с вдлъбнатинки по земята тук-там, които можеха да са отпечатъци от конски копита.

Един от тези два пътя водеше към „Билтмор“.

Само третият бе различен. Дори не бе правилно да го нарече „път“, а по-скоро „нещо, което някога е било път“. Две стари изсъхнали елхи бяха паднали на кръст върху него. Дебели лози отровен бръшлян и пълзящи растения се виеха навсякъде и сякаш бяха удушили падналите дървета. Очевидно по това разклонение от години не преминаваха файтони и коне. Фина не беше сигурна дали по него може да се мине и пеша.

Не видя знак или табела, които да й дадат информация, но й се стори напълно вероятно такъв стар, неизползван път да е водил именно към изоставеното село. Може би селището бе забравено заради състоянието на пътя. Или пък гората го бе превзела, след като хората са си тръгнали.

Във всеки случай, ако искаше да разгадае мистерията на Мъжа с черния плащ, Фина се нуждаеше от повече информация и следи. Откъде идваше злодеят? Каква бе неговата история? Как можеше да го спре?

Отровният бръшлян не й действаше като на другите хора, но Серафина все пак се покатери внимателно по дебелите му лози, като се пазеше от тръните. От другата страна на кръстосаните дървета се натъкна на множество гниещи, изсъхнали дънери, а по земята между тях бяха пръснати камъни, които режеха като остриета на брадви.

Тясната, обрасла с трева пътека криволичеше, образуваше завои, а после се скриваше в скалисто дефиле. Не се виждаше какво има отвъд него.

Серафина се загледа към чезнещия в тъмната гора път и я побиха тръпки. Нямаше представа докъде ще я отведе, но пое по него.