Робърт Бийти
Серафина и черният плащ (4)

4

Серафина се втурна в работилницата на баща си и го сграбчи за ръцете. Опита се да му обясни всичко, докато си поемаше шумно въздух:

— Тате, наистина е изчезнало момиче, както ти казах! И мистър Вандербилт претърсва цялата къща!

В думите й се долавяше смесица от тревога и гордост. Докато му припомняше набързо какво бе видяла предишната нощ, беше сигурна в едно — баща й най-накрая щеше да осъзнае, че не е сънувала и не си е измислила цялата история.

— Претърсват къщата? — изрече той и пренебрегна всичко останало. Обърна се, бързо събра всичките си кухненски уреди и бръснача от скамейката, а после придърпа дюшека на Фина в скритата ниша, която бе конструирал зад рафта с инструменти. Не биваше да остават никакви доказателства, че живеят там, когато претърсващата група дойде.

— А момичето, което видях да изчезва? — попита Серафина объркана. Не разбираше защо е по-притеснен от възможността да ги разкрият, отколкото от историята, която му бе разказала.

— Децата не изчезват просто така, Фина — каза баща й, докато продължаваше да разчиства.

Сърцето й се сви. Все още не й вярваше.

Баща й се огледа за последно из стаята, за да се увери, че нищо не е пропуснал, и едва тогава погледна към нея. За момент й се стори, че най-накрая е готов да я изслуша, но после той посочи към четката й за коса и се тросна:

— За бога, момиче! Прибери си нещата!

— А Мъжа с черния плащ? — попита Серафина.

— Не искам да си мислиш за такива неща — скара й се той. — Било е просто кошмар. Размърдай се!

Трепна при думите му. Не можеше да разбере защо е толкова зъл. Но долови тревогата и гнева в гласа му, а някъде в далечината се чуваха стъпките на претърсващата група, която слизаше по стълбите. Серафина знаеше, че баща й не се бои само да не ги разкрият. Той мразеше разговори за свръхестествени неща, както и всички мрачни и тайни сили, които не можеше да прокуди или покори с помощта на своите гаечни ключове, чукове и отвертки.

— Но това наистина се случи! — настоя Фина. — Момичето е изчезнало, тате. Казвам ти истината!

— Малко момиче се е изгубило и те го търсят, значи ще го намерят, което и да е то. Осъзнай се. Хората не изчезват просто така. Все трябва да е някъде.

Серафина спря в средата на стаята и заяви дръзко:

— Мисля, че трябва да отидем при тях веднага и да им кажем всичко, което видях.

— Не, Фина. Ще си имаме сериозни проблеми, ако разберат, че живея тук. Ще ме уволнят. Разбираш ли? И бог знае какво ще ти сторят. Те дори не знаят, че съществуваш, и е най-добре да си остане така. Говоря ти съвсем сериозно, момиче. Чуваш ли ме?

Претърсващата група приближаваше по коридора, стъпките им се чуваха съвсем ясно. Серафина стисна зъби, тръсна гневно глава и се изпъчи решително пред него.

— Защо, тате? Защо хората не бива да ме виждат? — Не се осмели да му каже, че поне един от семейство Вандербилт вече я познава. — Просто ми кажи, каквато и да е причината. Достатъчно голяма съм. Заслужавам да знам.

— Виж, Фина. Миналата нощ някой е саботирал динамото. Повредил го е много сериозно и не съм сигурен, че мога да го оправя. Ако не успея до вечерта, началникът ми ще ме попилее, и с право. Осветлението, асансьорите, алармената система за викане на прислугата — цялото това място зависи от машината на Едисон.

Серафина се опита да си представи как някой се промъква в електрическата зала и поврежда механизма.

— Но защо някой би го направил, тате?

Претърсващата група минаваше през кухните и всеки момент щеше да стигне до работилницата.

— Нямам време да мисля за това. — Баща й пристъпи към нея с едрото си тяло. — Просто трябва да го поправя. А сега прави каквото ти казах!

Спусна се из стаята и започна да крие неща с такова настървение, грубост и сила, че я изплаши. Серафина се сви зад бойлера и се втренчи в него. Знаеше, че когато е в подобно настроение, не бива да му се пречка в краката. Той просто искаше да го оставят да си върши работата и да се занимава с машините си. Но въпросите, на които все още нямаше отговор, продължаваха да я измъчват и колкото повече мислеше за тези неща, толкова повече се вбесяваше. Знаеше, че не е подходящото време да говори с него за всичко, което я вълнуваше, за всичко, което чувстваше, но не й пукаше. Просто го изстреля:

— Съжалявам, тате. Знам, че си зает, но, моля те, кажи ми защо не искаш никой да ме вижда. — Излезе иззад бойлера, застана пред него и повиши глас: — Защо ме криеш през всички тези години? — настоя. — Просто ми кажи какво не ми е наред. Искам да знам. Защо се срамуваш от мен?

Сега вече почти крещеше. Гласът й бе толкова силен и пронизителен, че направо отекваше из стаята.

Баща й се вцепени, застина на място и се втренчи в нея. Фина разбра, че най-накрая е бръкнала вътре в него и е стиснала обвитото му в броня сърце. Най-накрая го бе разтърсила. Внезапно й се прииска да си вземе думите назад, да се скрие отново зад бойлера и да замълчи, но не го направи. Стоеше пред него и го гледаше упорито, въпреки че сълзите преливаха от очите й.

Татко й седеше неподвижно на пейката, свил огромните си ръце в юмруци. На лицето му се изписаха болка и отчаяние, които не успя да прикрие, и мина известно време, докато обмисли отговора си.

— Не се срамувам от теб — проговори най-сетне сърдито, със странно пресипнал глас. Търсачите сега бяха само на една стая от тях.

— Срамуваш се — сопна му се Серафина. Трепереше от страх, но този път нямаше да се предаде. Искаше да го разгневи, да го пробуди. Искаше да стигне до онова кътче в душата му, до което никога не я допускаше. — Срамуваш се от мен — повтори.

Той се извърна и скри лицето си от Фина, момичето виждаше само тила и едрото му, тромаво тяло. Няколко секунди отминаха в пълно мълчание. После баща й поклати глава, сякаш спореше със самия себе си или й беше бесен, а може би и двете.

— Замълчи и ме последвай — каза й най-сетне, обърна се и излезе от стаята.

Фина се спусна след него в коридора, едва успяваше да го следва по петите. Не беше на себе си. Не знаеше къде я води или какво е намислил. С мъка си поемаше въздух, докато баща й слизаше надолу по тесните каменни стъпала към по-долната част на мазето, в електрическата зала, при желязното динамо и дебелите черни жици, които пълзяха по стените. Оставиха претърсващата група далеч зад себе си поне за известно време.

— Ще се скрием тук — каза той, затвори тежката врата на електрическата зала и я заключи. Запали фенера и когато светлината разсея мрака в стаята, Серафина се стресна — никога не бе виждала баща си толкова сериозен, толкова мрачен и блед. Уплаши се.

— Какво става, тате? — попита с треперещ глас.

— Седни. Няма да ти хареса това, което ще чуеш, но поне ще разбереш някои неща.

 

 

Серафина преглътна тежко, седна на старата дървена макара, около която бе навита медна тел, и се подготви да слуша. Баща й се отпусна на пода с лице към нея, опрял гръб на стената. Заби поглед в краката си и заговори умислено:

— Преди години работех като механик в железопътното депо в Ашвил — започна той. — Жената на бригадира тъкмо бе родила третото им дете, момченце, и в дома им цареше радост и оживление. Докато всички останали празнуваха, аз седях там, потънал в самосъжаление. Не се гордеех с начина, по който се вайках онази нощ, но нещата не ми се получаваха така, както би трябвало и както ми се искаше. Мечтаех си да срещна добра жена, да си построя къща в града, да имам деца, но годините си минаваха и това не се случваше. Бях здравеняк, не особено привлекателен наглед. Потях се по цял ден сред машините и малкото пъти, когато срещах жени, все не намирах какво да им кажа. Можех да говоря до съмване за гайки и винтчета, но не и за друго.

Серафина отвори уста да попита нещо, но не искаше да прекъсва историята, която най-накрая се изливаше от устата му.

— Онази вечер, докато всички надигаха халбите, съвсем се отчаях и реших да се поразходя. Да отида по-надалече. Исках просто да вървя и да вървя, както правят хората, когато имат прекалено много неща на главата си и не могат да се отърват от тях. Навлязох навътре в гората, по течението на реката, чак до планината. Когато падна нощ, просто продължих да вървя.

Трудно й бе да си представи как баща й броди из гората. Та колко пъти я бе предупреждавал дори да не стъпва там! Той мразеше гората. Поне сега я мразеше.

— Страхуваше ли се, тате?

— Не, хич — тръсна глава, все още загледан в пода. — А трябваше да ме е страх.

— Защо? Какво стана?

Серафина дори не можеше да си представи какво му е било. Светлината на фенера хвърляше злокобна сянка по лицето му. Обичаше историите на баща си, но точно тази й се струваше по-близка от всяка друга, която й бе разказвал.

— Докато вървях през гората, чух странен вой, сякаш животно изпитваше ужасяваща, агонизираща болка. Храстите се мърдаха яростно, но не можех да разбера каква е причината.

— Да не би нещо да е умирало, тате? — приведе се нетърпеливо Серафина.

— Не мисля. — Баща й погледна към нея. — Шумотевицата в храстите продължи известно време, после изведнъж, просто ей така, спря. Реших, че вече е приключило, но внезапно чифт жълто-зелени очи се втренчиха в мен от мрака. Не знам какво бе това същество, човек или звяр, но бавно кръжеше около мен, появяваше се на едно място, после на друго, изучаваше ме внимателно, сякаш се опитваше да вземе решение: дали си струва да ме изяде, или да ме пусне да си ходя. Усещах истинска сила зад тези очи. Но после те изчезнаха. Съществото си бе отишло. И чух странен звук — нещо, което напомняше на мяукане. Или плач.

Серафина изпъна гръб и го погледна.

— Плач ли? — попита объркано. Определено не бе очаквала такъв развой.

— Претърсих храстите. На покритата с кръв земя лежаха скупчени едно върху друго малки създания. Три от тях бяха мъртви, но едното още дишаше.

Серафина стана от дървената макара и приклекна до баща си. Втренчи се в него, напълно погълната от разказа му. Направо виждаше в съзнанието си кървавите създания.

— Но какви са били те? — попита очарована.

Баща й поклати глава.

— Като всички, които живеят в тези планини, и аз бях чувал истории за черна магия, но до тази вечер не им бях обръщал особено внимание. Разгледах онова същество, което бе останало живо — поне доколкото ми бе възможно в мрака, но не можах да разбера какво е. Или по-скоро не исках да го повярвам. Когато най-сетне вдигнах създанието и го задържах в ръце, осъзнах, че всъщност е дребно човешко бебе, свито на мъничка топка. Момиченце.

Серафина отвори широко очи от изненада.

— Какво? Чакай. Не разбирам. Какво е станало? Как се е озовало бебето там?

— Същия въпрос си задавах и аз, но, повярвай ми, едно нещо знаех със сигурност: независимо как бе дошло на този свят бебето, трябваше да му помогна. Пъхнах го под палтото си, спуснах се бързо надолу по хълма и го изнесох от гората. Знаех, че сестрите от манастира в Ашвил приемат бебета, но когато им показах момиченцето, те ахнаха и замърмориха, че е дяволско изчадие. Казаха, че има деформации и скоро ще умре. Нямало какво да направят, за да му помогнат.

— Но защо? — извика възмутено Серафина. — Това е ужасно! И толкова жестоко!

Знаеше, че дори някой или нещо да изглежда различно, не бива да го захвърляш просто ей така. Запита се какъв е всъщност светът извън имението. Отношението на монахините я бе разстроило и развълнувало повече от мисълта за жълтоокото нощно създание. И в същото време изпита възхищение към баща си, докато си представяше как той придържа нежно крехкото бебешко телце с огромните си топли ръце, как го топли и го поддържа живо.

Баща й въздъхна тежко и продължително, унесен в спомените за онази нощ, и продължи разказа си:

— Трябва да разбереш, Фина. Клетото малко създание бе родено със слепнати клепачи. Очите му бяха затворени и монахините казаха, че то никога няма да вижда. Беше родено глухо и те казаха, че никога няма да чува. И съвсем ясно се виждаше, че има по четири пръста на краката вместо по пет. Но това не бе всичко. Ключиците му бяха деформирани и детето имаше неестествено дълъг, извит гръбнак. Целият бе някак странно извит. На пръв поглед нямаше шанс да оживее дълго.

Серафина бе като поразена от гръм. Погледна смаяно баща си.

— Аз съм бебето! — извика и скочи на крака. Това не бе просто история, това бе нейната история. Беше родена в гората. Значи татко й я бе намерил и я бе взел оттам. Тя бе като бебе лисица, отгледано от койот. Изправи се пред него и повтори: — Аз съм бебето!

Баща й я погледна и момичето видя как истината проблясва в очите му, но той не потвърди. Не каза „да“, но и не отрече. Сякаш не можеше да свърже спомена за онази мрачна нощ и порасналата си дъщеря, която стоеше сега пред него. Затова имаше само един начин, по който да разкаже историята — все едно изобщо не се отнася за нея.

— Костите на гърба на бебето не бяха свързани така, както би трябвало — продължи той. — Монахините бяха безкрайно уплашени от мисълта, че трябва да се погрижат за това дете, което според тях бе демонично създание. За мен обаче то бе просто малко дете. Когато намериш крехко момиченце, не го изоставяш! Кой го е еня колко пръста има!

Серафина отново седна и се опита да осмисли чутото. Започваше да проумява какъв човек е баща й, както и откъде е взела част от своята инатливост. Но всичко това бе много объркващо. Как би могла да е наследила нещо от него, след като дори не бяха роднини?

— Отнесох бебето, защото се страхувах, че монахините ще го удавят — изрече той.

— Мразя тези монахини — каза рязко Фина. — Отвратителни са!

Татко й поклати глава. Не в знак на несъгласие, а по-скоро сякаш не бива да им обръщат внимание, защото те са най-малкият им проблем.

— Нямах подходяща храна за детето, затова се вмъкнах в обора на един фермер и издоих козата му. Откраднах и шише. Срамувах се, че върша тези неща, но не виждах какво друго мога да сторя. Онази нощ нахраних за първи път момиченцето и макар очите му да бяха още затворени, то си изпи млякото докрай. Спомням си, че се помолих това да помогне по някакъв начин. Колкото повече го държах в прегръдката си и го наблюдавах как пие мляко, толкова повече исках бебето да живее.

— И после какво стана? — плъзна се по-близо до него Серафина. Знаеше, че зад затворената врата на електрическата стая, някъде над тях, благопристойните обитатели на имението „Билтмор“ претърсват стая след стая, но й бе все едно. — Продължавай, тате — подкани го.

— Потърсих жена, която да се погрижи за бебето, но никоя не пожела. Детето щеше да умре. Но две седмици по-късно, докато оправях поредния двигател с една ръка и хранех малката с другата, нещо се случи. Тя отвори очи за първи път и се втренчи право в мен. Отвърнах на погледа й. Имаше големи, красиви жълти очи, от които просто не можех да се откъсна. И тогава осъзнах, че от този миг нататък ще бъда завинаги неин и тя ще бъде моя. Разбрах, че сме свързани и никой не може да ни отнеме това.

Серафина бе толкова очарована от разказа му, че почти не мигаше. Жълтите очи, за които баща й говореше, все още се взираха в него, както през последните дванайсет години. Той изтри бавно устата си с длан, погледна към динамото и продължи с историята си.

— През следващите месеци хранех малката всяка сутрин и всяка нощ. Тя спеше, сгушена под мишницата ми. Когато работех, я поставях в отворената кутия за инструменти до себе си. Щом порасна малко, я научих да пълзи и да подтичва около мен. Стараех се да се грижа възможно най-добре за нея — сега тя бе моя, нали разбираш, но хората започнаха да задават въпроси и някакви типове от правителството се появиха наоколо. Мъже със значки и пистолети. Една нощ, когато работех в железопътното депо, трима от тях изчакаха малката да се отдалечи от мен и я приклещиха, обкръжиха я от всички страни. Щяха да я вземат и да я отведат на някакво далечно място, бог знае къде. А може би щяха да й сторят и нещо по-лошо. Ударих първия толкова силно, че той падна окървавен на земята и не стана. После фраснах втория, сграбчих и третия, но той се измъкна и избяга. Малката бе добре, слава богу, но знаех, че ще си имаме проблеми. Следващия път щяха да се върнат с повече мъже, с белезници за мен и клетка за нея. Знаех, че трябва да се махнем. Да избягаме от любопитните очи и клюкарстващите усти на хората в града, така че напуснах железопътното депо и си намерих нова работа далече в планините, където се строеше голяма къща.

Серафина ахна, когато осъзна, че през цялото това време той не е криел нея, а тях. „Затова живеем в мазето“ — помисли си момичето и въздъхна облекчено. Баща й я бе защитавал.

— Грижех се за момиченцето в добри и в лоши времена — продължи. — Правех всичко, което можех, и през годините странното създание, което намерих в гората, порасна и се превърна в красиво малко момиче. А аз положих огромни усилия да забравя как бе дошло на този свят и как го бях взел.

Тогава, най-накрая, баща й млъкна и я погледна право в очите.

— И сега това си ти, Фина. Това си ти. Съвсем ясно е, че не си като другите момичета, но не си деформирана или противна, както очакваха онези монахини. Движенията ти са забележително грациозни — никога не съм виждал някой толкова бърз и ловък като теб. Не си глуха и сляпа, както твърдяха, а имаш удивително чувствителни сетива. Защитавах те във всеки ден от изминалите дванайсет години и, кълна се в бог, това бе най-хубавото време от моя живот. Ти си целият ми свят, моето момиче. От нищо не се срамувам, просто искам да опазя и двама ни живи.

Когато млъкна и я погледна с тъмните си очи, Серафина осъзна, че се е разхлипала, и бързо изтри сълзите от лицето си, преди баща й да се ядоса, задето се е разциврила. В известен смисъл никога не се бе чувствала по-близо до него, отколкото в този момент, защото разказът му я бе трогнал до дъното на душата й. Но същевременно в нея бе започнала да се оформя и друга мисъл — нейният баща не й беше баща. Намерил я бе в гората и я бе взел. През целия й живот бе лъгал и нея, и всички други. През всички тези години бе отказвал да говори за майка й, беше я оставил да се чуди и мае, а сега й казваше това. Истината. Сълзите продължаваха да се стичат по лицето й. Почувства се глупаво, задето като малка си бе представяла как майка й е една от хубавите дами в имението и я е забравила в пералната машина. Безброй часове се бе чудила откъде е дошла, а той бе знаел през цялото време.

— Защо не си ми казал? — попита го. Баща й не отговори. — Защо не ми каза, тате? — настоя Серафина. Той само се взираше в пода и поклати бавно глава. — Тате…

Най-сетне проговори:

— Защото не исках да е вярно.

Фина го погледна смаяно.

— Но е вярно, тате. Не можеш просто да искаш нещата да не са верни, щом са!

— Съжалявам. Толкова много исках да си моето малко момиченце.

Беше гневна, много гневна, но усети как в гърлото й заседна голяма буца. Най-накрая бе достигнала до сърцето му, най-накрая той й бе казал за какво мисли, какво чувства, от какво се бои, за какво мечтае.

И се оказа, че мечтае за нея.

Серафина стисна зъби, издиша шумно през носа и го погледна. Бе разгневена, объркана, изумена, развълнувана и уплашена — всичко това едновременно. Ето, знаеше истината. Поне част от нея.

Вече знаеше, че не просто се чувства различна от другите, а наистина е различна.

Мисълта я ужасяваше: тя бе създание на нощта.

Дошла бе от същата гора, от която баща й я бе учил да се страхува през целия й живот и в която й бе забранил да ходи. Този факт я отвращаваше и плашеше, но в същото време Фина усещаше някаква странна увереност, почти облекчение. Сега всичко придобиваше някакъв смисъл — извратен и объркан, но все пак логичен.

Погледна към баща си, който отново се бе облегнал на стената. След като й бе разказал всичко, изглеждаше изтощен — като човек, който е свалил тежък товар от плещите си.

Надигна се от пода умислен, избърса дланите си и бавно се запъти към другата част на стаята.

— Съжалявам, Фина. Предполагам, че не си доволна от това, което научи, но ти си права, вече си голяма и заслужаваш да знаеш истината. — Приближи се към нея, наведе се, докосна я по рамото и я погледна в очите. — Но каквото и да решиш да правиш сега, искам да запомниш нещо. Всичко ти е наред. Чуваш ли ме, Фина? Всичко ти е наред.

— Чух, тате — кимна тя и избърса сълзите от лицето си. Чувстваше се объркана, но в едно бе сигурна: баща й вярваше в нея.

И все пак, още докато стоеше тук и се взираше в него, в главата й започнаха да препускат бясно въпрос след въпрос.

И сега какво? Нима трябваше да остане скрита завинаги? Можеше ли да се впише сред хората в „Билтмор“? Щеше ли да има приятели някога? Тя бе създание на нощта, но какво означаваше всъщност това? Загледа се в ръцете си. Ако пуснеше ноктите си да растат свободно, щяха ли да си останат човешки, или да се превърнат в животински, хищнически нокти?

Вече чуваше някъде отдалеч как претърсващата група се придвижва из подземието, но се опита да не обръща внимание на шума. Погледна отново баща си. След дълга пауза тихо зададе въпроса, който я измъчваше най-много:

— А майка ми?

Той притвори очи за миг, пое си дълбоко въздух и ги отвори, погледна я и проговори необичайно нежно:

— Съжалявам, Фина. Истината е, че не знам нищо за нея. Но си я представям като истинска красавица, любяща, но и силна. Майка ти отчаяно се е борила да ти даде живот и съм сигурен, че е искала да остане с теб, но е знаела, че е невъзможно. Не знам защо. Но тя те даде на мен — за да се грижа за теб, да те обичам — и затова ще й бъда вечно задължен.

— Значи може би е още някъде там…

Гласът й трепна колебливо.

Разказът на баща й бе предизвикал торнадо вътре в нея, но при мисълта за майка си изведнъж се почувства окъпана от топли слънчеви лъчи.

— Може би — отвърна й тихо, внимателно.

Фина го погледна.

— Тате, ти… мислиш ли, че… Знаеш ли дали е била човек, или…

— Не желая да слушам такива приказки — прекъсна я и тръсна глава. От присвитите му устни тя разбра колко силно го притеснява това. — Ти си моето малко момиче. Само това има значение.

— Но в гората… — започна Серафина.

— Не — спря я рязко. — Не искам да мислиш подобни неща. Ти живееш тук. С мен. Това е твоят дом. Казвал съм ти го и преди и ще ти го кажа отново, Фина: в нашия свят има много мистерии, които не разбираме. Никога не отивай в най-дълбоките части на гората, там дебнат големи опасности, тъмни и светли сили, които ще погълнат душата ти.

Серафина се вгледа в него и се опита да проумее думите му. По изражението му разбра, че е ужасно сериозен. А и дълбоко в сърцето си чувстваше, че е прав.

Знаеше го. Тя си имаше само един човек на този свят — нейния татко.

Чу как мъжете приближават по коридора. Вече претърсваха стаите и на този етаж. Фина настръхна, всички инстинкти й подсказваха да бяга. Погледна баща си. След всичко, което й разказа, не искаше отново да го ядосва, но трябваше да го попита още нещо.

— А мъжът, който отведе момичето с жълтата рокля? Той какъв демон е, тате? От гората ли е дошъл, или е един от добре облечените господа от горните етажи?

— Не знам. Моля се на бог да е само плод на твоето въображение.

— Не беше, тате — отвърна тихо.

Той не искаше да спори повече с нея, но я погледна право в очите.

— Дори не си помисляй да излезеш оттук, Фина. Прекалено опасно е за нас. Вече разбираш защо. Знам, че копнееш да помогнеш на момичето, и това е доказателство, че имаш добро сърце, но не мисли повече за него. Изчезналото дете не е от нашите хора. Те не се нуждаят от помощта ни. Сами ще го намерят. Не се меси.

В този момент някой потропа по тежката дървена врата на електрическата стая.

— Претърсваме къщата! — извика някой отвън. Серафина се огледа наоколо, макар да знаеше, че няма друг изход от стаята.

— Отворете вратата! — развика се друг мъж. — Отваряйте!