Робърт Бийти
Серафина и черният плащ (19)

19

„Нужен ми е план — мислеше си Серафина, докато слизаше по стълбите към мазето. — И то още тази нощ.“

Докато вечеряше с баща си по-късно вечерта в работилницата, с мъка се въздържа да му разкаже всичко и да го помоли за помощ за спасяването на Брейдън. Не разполагаше с тела, оръжие или каквито и да е доказателства в подкрепа на теорията си обаче и татко й навярно щеше да каже, че това е поредната й „измислица“. И то за гост, който се ползва с безусловното доверие на семейство Вандербилт. Дори Брейдън не й вярваше, какво остава за баща й. А и той изглеждаше много измъчен. Ръцете му бяха черни и издрани след цял ден работа по машината на Едисон. Работеше с все сила, защото отчаяно искаше да възстанови осветлението. И определено трябваше да го направи. В мрака целият дом се превръщаше във владение на демона.

Изведнъж Серафина се сепна, защото й хрумна друга мисъл.

В мрака къщата ставаше и нейно владение.

— С теб всичко наред ли е? — попита баща й, докато загребваше с лъжица остатъка от картофите. — Нищо не си хапнала.

Момичето се откъсна от мислите си, погледна го и кимна.

— Всичко е наред.

— Чуй ме, Фина. Искам да кротуваш тази нощ. Не излизай никъде, чуваш ли ме?

— Да, тате — смирено отвърна тя, макар, разбира се, да не възнамеряваше да го послуша. Просто не можеше.

След като си легнаха и татко й започна да похърква, Серафина се измъкна от работилницата и се качи по стълбите, които водеха извън къщата. В главата й бушуваше вихрушка от мисли, образи, страхове. Баща й искаше тя да стои до него, но за първи път мазето не й се струваше безопасно място.

Да остане там тази нощ, щеше да е равнозначно на смърт. На гибел. На непоносима самота.

През последните няколко дни мазето бе станало прекалено тясно за нея. Повече не желаеше да остава вътре. Жадуваше за свободата, която усещаше на открито, и за истинска тъмнина.

Беше прекрасна лунна нощ, лек скреж покриваше дърветата и тревата. Серафина се опитваше да обмисли всичко. Вече знаеше какво трябва да се направи, но не и как. Каква тактика да избере, за да унищожи Мъжа с черния плащ? Как би го хванала, ако беше плъх?

Стигна до началото на гората и спря на мястото, което баща й бе определил като границата, отвъд която не биваше да отива. Първото й влизане в горските дебри преди две нощи се бе оказало доста опасно и трудно.

Но продължи.

Промъкна се през гъстия храсталак и влезе сред дърветата. Проправяше си път през гората благодарение на лунната светлина и звездите, които осветяваха гората. Независимо от всичко, което бе преживяла, отново чувстваше, че мястото я привлича. Искаше й се да е тук.

Лек проблясък в небето привлече вниманието й. Вдигна глава и съзря падаща звезда. После още една. Още десет пронизаха мрака. Стотици. Мощен поток от падащи звезди разсече небосклона, озари го с ярък блясък и изпълни кристалночерните небеса с ослепително сияние.

Когато потокът изчезна, останаха само неподвижните блестящи звезди и искрящите планети в безбрежната вселена над нея.

Зад себе си чу стъпчици. Навярно полска мишка бе ходила за припаси и сега се връщаше при семейството си, сгушило се на топло в кухината на изсъхнало дърво.

Нощем гората бе оживена, изпълнена с движения, звуци, създания и светлина.

Чувстваше се добре тук. Чувстваше се на място.

Продължи още малко напред. Оглеждаше покритите с лишеи камъни, дърветата с разперени клони и поточетата с блещукаща вода, които ромоляха между папратите. Дали майка й бе от тази гора?

Дали това бе нейният дом?

Замисли се защо само тя виждаше, че мистър Торн е Мъжа с черния плащ. Никой друг не го забелязваше. Дори Брейдън. Защо тя можеше да повярва в нещо подобно, а те не? Защото бяха обикновени човешки същества, а тя бе различна. Имаше повече общо с Мъжа с черния плащ, отколкото й се щеше да признае. Бе по-близко до демона.

Даваше си сметка, че не може да влезе в директен сблъсък с врага. Беше прекалено силен за нея — в предишните им сблъсъци едва бе оцеляла. Дори само при мисълта за това изтръпваше цялата. И все пак да бяга постоянно и да се крие, също не беше вариант. Трябваше да го спре по някакъв начин.

Но той притежаваше свръхестествени сили. Ако теорията й беше вярна, той притежаваше силите и способностите на всички хора, които бе погълнал със своя плащ. И нея щеше да погълне, ако му се отдаде възможност.

Не, да се бие сама с него, бе безсмислено. Нямаше да се справи.

Отново се огледа и в съзнанието й започна да се оформя мрачна мисъл. Запита се: „Ако беше плъх, как щях да го хвана?“

И внезапно разбра как.

С примамка.

Страхът се надигна към гърлото й като топка от недобре смляна храна. Искаше й се да избяга от опасната мисъл, да се скрие от нея, но продължаваше да разсъждава трескаво и да се връща към този план. Беше единственото възможно решение.

Отново си спомни думите на баща си: „Никога не ходи навътре в гората. Там живеят тъмни сили… които не са естествени и могат да ти навредят.“

„Прав си, татко — помисли си. — И аз съм една от тези сили.“

Както стоеше насред гората, изведнъж осъзна нещо за себе си — нещо, което знаеше много отдавна, но не желаеше да приеме: тя не бе като баща си. Не беше като Брейдън.

Не беше човек.

Поне не съвсем.

В гърлото й заседна бучка при тази мисъл. Почувства се ужасно самотна. Не знаеше какво означава това, дори не бе уверена, че иска да знае, но разбираше, че е истина. Не бе като хората, които обичаше. Беше родена в гора, черна като черния плащ, гора, населена от призраци като гробище. Тя бе един от нейните обитатели, създание на нощта.

Мистър Прат бе казал, че създанията на нощта са дяволски изчадия и всичките са зли.

Фина се замисли по въпроса, макар мислите й да бяха объркани, като оплетени с трънаци. Дали злите създания се смятат за зли? Или мислят, че онова, което вършат, е правилно и добро? Дали злото е нещо, което съществува в сърцето ти, или просто нещо, което другите виждат в теб? Серафина винаги бе смятала, че е добро момиче, но може би всъщност бе лоша и досега не се бе досещала за това? Живееше под земята. Промъкваше се незабелязано и безшумно в мрака. Тайно подслушваше хорските разговори, ровеше се из чуждите вещи, когато собствениците им не бяха в стаите си. Убиваше животни. Биеше се. Мамеше. Крадеше. Криеше се. Видяла бе как деца губят душите си. И все пак продължаваше да живее, даже процъфтяваше, черпеше сили, знание и опит от всяка нощна разходка в мрака, докато злодеят похищаваше още деца.

Дълго стоя и размишлява защо тя е жива, а те не. Запита се отново дали е добра, или лоша. Беше се родила и живяла през почти целия си живот в света на тъмнината, но самата тя на коя страна бе? На страната на мрака или на светлината?

Погледна звездите. Не знаеше коя е и как е станала такава, но със сигурност знаеше каква иска да бъде. Искаше да е добра. Искаше да спаси Брейдън и другите деца, които бяха още живи. Искаше да защити „Билтмор“. Спомни си думите, изсечени в подножието на каменния ангел:

НЕ БИТКИТЕ СПЕЧЕЛЕНИ ИЛИ ИЗГУБЕНИ

НИ ПРАВЯТ ХОРАТА, КОИТО СМЕ.

А ТЕБ СРАЖЕНИЯ, В КОИТО ДА ВЛЕЗЕМ СМЕ СЕ ОСМЕЛИЛИ.

И сега, докато стоеше насред нощната гора, наистина вярваше в тези думи. Да, тя бе създание на нощта. Но сама щеше да реши какво означава това за нея.

Налагаше се да направи избор: да избяга и да се скрие или да се осмели да влезе в бой.

В този миг в главата й се оформи окончателният й план и Фина разбра какво трябва да стори.

До голяма степен не искаше да го прави. Този план означаваше, че може да умре още същата нощ. И смъртта й щеше да настъпи в най-неподходящия момент — когато най-сетне се бе измъкнала от мазето, беше си намерила приятел и бе започнала да проумява света около себе си. Искаше да се върне у дома и да легне да спи до камината в стаята на Брейдън; да хапне пилешко с каша заедно с татко си и да се държи така, сякаш нищо не се е променило. Искаше да се свие на кълбо зад бойлера в мазето и да се скрие, както бе правила цял живот. Но не можеше.

Торн щеше да продължи. Щеше да отнеме живота на Брейдън. Фина трябваше да го спре. Възможно бе да умре, но поне приятелят й можеше да оживее. Момчето щеше да продължи да живее с мистър и мисис Вандербилт, с конете си и с Гидиън. И Серафина осъзна, че желае това повече от всичко на света. Искаше Брейдън да живее.

Видяла бе с очите си как Мъжа с черния плащ поглъща всякакви деца, но знаеше, че този, когото най-много желае, е именно Брейдън Вандербилт. Разбра го още когато врагът ги бе нападнал в гората. Дошъл бе за Брейдън, а не за Нолън. Копнееше да получи способностите му, умението му да язди и най-вече — таланта му да общува с животните, който граничеше с телепатия. Фина можеше да си представи какво е да се сприятеляваш с всички животни край теб и дори да ги контролираш.

Но чувстваше, че още нещо е обсебило мистър Торн. Нещо, което го принуждаваше да поглъща все нови и нови деца, всяка нощ — по дете. Каквото и да е дете. И Фина щеше да използва тази потребност срещу него.

Щеше да се изправи лице в лице с врага в най-смъртоносната битка, която можеше да си представи. Щеше да го победи веднъж и завинаги. Или щеше да загине, докато се сражава.

Обърна се назад и тръгна към имението.

В полунощ се спусна в работилницата. Не се изненада, че баща й, изтощен след тежкия работен ден, спи и похърква тихо. Но после видя нещо, поставено на леглото й зад бойлера. Щом приближи, разпозна роклята, която й бе подарил Брейдън. Значи бе слизал тук, за да й остави подаръка.

Към роклята бе прикрепена бележка:

С.,

Л. и Ч. са твърдо решени. Заминавам утре сутринта с Т. Ще се видим след няколко дни.

Моля те, пази се, докато се върна.

Б.

Серафина се втренчи в бележката. Не можеше да повярва на очите си! Той наистина бе готов да се подчини на желанията на чичо си и леля си!

Погледна роклята. Знаеше, че Брейдън дори не бе помислял за това, но подаръкът му се вписваше чудесно в плана й. Сега щеше да изглежда убедително.

Времето за бягане и криене бе свършило. Фина трябваше да направи всичко необходимо, за да я забележи един конкретен човек. Още тази нощ.

Главния ловец на плъхове го чакаше работа.