Робърт Бийти
Серафина и черният плащ (12)

12

Продължи напред и скоро се озова на скалист горист планински хребет. В страха си от пумата явно бе прекосила половината гора при бягството.

Останала съвсем без сили, все пак реши да спре, за да поотдъхне и да огледа раните си. Дрехите й бяха разкъсани на парчета. Въженцето, с което пристягаше ризата на баща си, се бе скъсало и бе изчезнало. Дълбоки драскотини от нокти покриваха ръцете и краката й. Главата я болеше. На гърдите си имаше следи от ухапване. Пумата хубавичко я бе подредила, но можеше да е и много по-зле.

„Боли, но ще оцелея — помисли си. — Ако успея да се върна у дома, разбира се.“ Винаги бе смятала, че баща й преувеличава, когато говори за гората, за да я сплаши и предпази. Но се оказа, че мястото е много по-мрачно и страховито, отколкото си бе представяла. След всичко станало Серафина не мислеше, че може да оцелее тук още една нощ. Но от дома все още я деляха много километри, а тя нямаше ни най-малка представа в каква посока да поеме.

Погледна към мрачното, покрито с облаци небе — надяваше се да се ориентира по положението на слънцето. После огледа околния пейзаж за следи и указания. Нямаше компас, нито карта, дори не можеше да предположи накъде е „Билтмор“. Как тогава да е сигурна, че ще поеме в правилната посока?

Вече започваше да мръзне заради спускащия се студ, когато заваля и дъжд.

— О, чудесно! — развика се към облаците. — Благодаря ти. Направо страхотно, тъпо, скапано небе!

Мразеше да е мокра. Това място беше ужасно. Искаше просто да се прибере у дома. Баща й толкова много й липсваше! Копнееше за чаша мляко, за пържен сом, за малкия огън в работилницата, за сухото си уютно легло зад бойлера. Вчера се прокрадваше безшумно по плюшените килими на елегантните зали в имението, а сега мръзнеше навън в този студен, мокър, тъп пущинак!

Дъждът не спираше и Фина се опита да се скрие под клоните на един бор, но това не помогна. Едри капки се стичаха по главата и шията й и я правеха още по-нещастна. Потоци вода се лееха по каменистата почва под краката й. Вкопчи се в ствола на дървото, мокра и подгизнала, защото се боеше, че ще се плъзне по хлъзгавия планински склон. Искаше баща й да дойде със своята стълба като в детството й, но бе наясно, че той дори не знае къде да я търси.

После, докато наблюдаваше леещата се по земята вода, й хрумна нещо.

„Водата тече надолу. Надолу по хълма и оттам — в реката.“

Досега бе следвала очертанията на склона, защото бе по-лесно, но можеше да изпробва нещо различно. Какво ли щеше да стане, ако се спусне надолу? Можеше да използва стволовете на дърветата и клоните на рододендроните като стълба, за да стигне в подножието много по-бързо.

Пристъпи към края на склона и внимателно погледна надолу. Много път я чакаше, но се хвана за най-близкия клон, за да провери дали ще издържи тежестта й. В този момент се подхлъзна на мокрите листа, изпусна клона и полетя в бездната.

Замайването от свободното падане завладя незабавно цялото й тяло. Полетя с краката напред и запищя. Направи опит да се спре, протегна се към клоните отстрани, но в същия миг почти отнесе едно дърво и ударът изкара въздуха от гърдите й. Блъскаше се вляво и вдясно, но продължаваше стремителното си спускане. Удари се в още един клон. Превъртя се. Ожули се в камък. Заби се с все сила в земята. После внезапно се превъртя. През цялото време се търкаляше по планинския склон и вдигаше във въздуха облаци есенни листа.

Заради бясната скорост и свистенето на вятъра в лицето й имаше чувството, че лети, но после се бухна в едно дърво и извика от силната болка в гърдите. Падна и се затъркаля, докато най-накрая рухна в подножието на клисурата, останала без дъх.

Няколко секунди просто лежа там. Стенеше, неспособна да помръдне. Цялото тяло я болеше. Никога не бе изпитвала нещо подобно: бе пребита, смазана, издрана до голо месо.

— Е, и това си е вариант за спускане — изохка.

Най-накрая се изправи на крака, изтупа се и закуцука напред.

Последва малко поточе, което се сливаше с по-голяма река.

Усети, че умира от жажда, просна се на земята и започна да пие чистата планинска вода като истински див звяр. Потокът я изведе до водопад, който падаше шумно в развълнувано езеро на около девет-десет метра под него.

„Дали водопадът си има име“ — зачуди се Серафина. Ако го знаеше, по-лесно щеше да се ориентира къде е. Тогава може би щеше да намери пътя към дома.

„Как ли се казва тази река?“

Но скоро осъзна, че не е толкова важно къде се намира в момента. Реката не бе място. Тя бе движение. Спомни си нещо, което знаеше от баща си: планинската верига Блу Ридж бе една от най-старите в света. Реката течеше тук от милиони години и извайваше лицето на планините. Но най-важното бе друго — тя минаваше през земите на „Билтмор“, точно покрай имението. Реката бе нейният път към дома!

Внимателно се спусна по мокрите хлъзгави камъни покрай езерото и тръгна по неравния бряг. Уверена, че се движи в правилната посока, стъпваше по-бързо, доколкото силите й позволяваха. Нетърпелива бе да се върне при баща си, който навярно се бе поболял от притеснение за нея. Освен това искаше да види и Брейдън. Не беше сигурна дали тя го бе изоставила при бягството си в гората, или той я бе зарязал, като се бе качил в каретата на чичо си, но от дългата раздяла чак коремът я болеше. Колкото повече време не се виждаха, толкова повече се объркваше. Не знаеше какво трябва да мисли и да чувства. Брейдън наистина ли бе неин приятел, или тя просто си го бе измислила, както си представяше понякога, че са приятели с помощника на иконома, който тайно похапваше курабийки в коридора? През целия си живот Серафина бе имала само въображаеми приятели и сега не бе сигурна дали вече си има истински.

С момчето се познаваха от съвсем скоро, но за някого като нея краткото им приятелство бе направо дългогодишна дружба. Фина беше като прегладняло диво животинче, което бе получило огризки и си мислеше, че са най-вкусната храна на света. Не знаеше обаче дали и тя липсва на Брейдън така, както той на нея.

Вървя часове наред по течението на рекичката, която най-накрая се вля в друга, по-широка и по-спокойна. Надяваше се, че това е Френч Броуд, но не бе напълно сигурна. Бе ужасно уморена и прегладняла и цялото тяло я болеше от раните. Искаше да се прибере вкъщи при татко си.

На запад слънцето започна бавно да се спуска зад дърветата и Серафина се насили да ускори крачка. Не искаше да прекара в гората още една нощ, защото в мрака излизаха на лов създания като пумата, Мъжа с черния плащ и всякакви други демони, които навярно живееха в старото гробище. Но колкото и да бързаше, бе напразно. Слънцето я изостави, песента на птиците и другите дневни звуци притихнаха и тъмнината се спусна над гората, гъста и плътна като черно масло.

Когато се изтощи напълно, спря за малко, за да си отдъхне и да се успокои. Беше мокра и потръпваше от студа, а и знаеше, че е опасно да остава на открито. Пъхна се в хралупа, оформила се сред изсъхналите корени на високо дърво на речния бряг, сви се на топка и се втренчи измъчено в мрака.

„Аз съм неудачница“ — мислеше си Серафина. Отишла бе в гората, за да види друг свят, но не бе открила нищо, освен безброй проблеми.

От малкото си скривалище под корените наблюдаваше течащата река и каменистия й бряг. Въздухът бе спокоен и студен, но реката ромолеше неспирно и момичето усещаше влагата й по устните си. Растящата луна се издигаше над планините и посребряваше дълбоките черни води. От гората се стелеше мъгла, която се плъзгаше по повърхността на реката като цял легион призраци.

В далечината се разнесе жален вълчи вой. Серафина изтръпна. Това животно бе високо в планините, но изведнъж в отговор на неговия зов се обади друг вълк някъде съвсем наблизо. Сърцето на момичето едва не изскочи от уплаха.

Рижите вълци бяха неуловими, почти легендарни създания, рядко виждани от жив човек. Носеше им се славата на яростни воини, които ловуват на глутници и разкъсват враговете си с остри бели зъби.

По-близкият вълк нададе вой отново и от другия бряг се разнесе зловещата кървава песен на поне десетина негови другари. Серафина настръхна цялата.

Не чу как се приближава, защото вълкът се придвижваше като призрак сред мъглата, но го видя да излиза бавно от гората и да се вглежда втренчено в противоположния бряг на реката. Фина застина неподвижно под корените, без да откъсва очи от него. Надушваше мириса на влажната му козина, виждаше как дъхът му излиза като пара на лунната светлина.

Беше млад вълк, слаб и издължен, с гъста червеникавокафява козина, издадена муцуна и дълги уши. На дясната му плешка имаше рана, козината там бе разкъсана и окървавена.

Серафина притаи дъх, решена да не помръдва, каквото и да се случи. Този път от това наистина зависеше животът й. „Вълкът не знае, че съм тук — каза си. — Аз съм част от гората. Той не ме вижда, не ме чува.“

Но тогава той обърна глава и погледна право към нея. Досега не бе виждала живо същество с толкова умен и проницателен поглед.

Напрегна мускули, готова за нападение. Но в този момент ушите на вълка потрепнаха. Фина също го чу: нещо голямо се движеше през гората, по брега на реката. Идваше към тях.

Вълкът се загледа в посоката, от която се чуваше звукът, после отново се втренчи в Серафина. Гледа я няколко секунди, без да обръща внимание на наближаващия шум. После, за нейно огромно изумление, влезе в реката. Вървя, докато водата стигна до нивото на гърдите му, а после реката го подхвана и понесе. Момичето виждаше само главата му, той се опитваше отчаяно да се задържи отгоре и да се пребори с течението. Плуваше към мястото, откъдето го викаха неговите братя и сестри. Спасяваше се, бягаше от нещото, което ги приближаваше.

Внезапно Серафина се почувства изоставена и уязвима.

Заради шума на реката бе невъзможно да разбере какво е създанието, което се носеше през гората, но невидимото същество напредваше неумолимо. Чупене на клонки. Стъпки. Стъпки от два крака. Рижият не се бе изплашил от пума или от друг вълк. Приближаваше човек. Дали не бе Мъжа с черния плащ?

Фина се притисна още по-плътно към земята. Гигантска стоножка пробяга по ръката й, момичето трепна и едва сдържа писъка си.

Задъхваше се, нуждаеше се от въздух. Краката й потрепваха, сякаш готови да побегнат от само себе си. Но беше прекалено късно. Нападателят бе съвсем близо. Умният заек не изскача от леговището си пред лапите на самия хищник. Той се крие. Серафина се свря още по-навътре в дупката сред корените.

Трептяща светлинна се появи сред дърветата. Фина чу как се отместват клонките на храстите, долови допира до кората на дърветата, звука от удряне на метал в дърво.

„Това е фенер — помисли си. — Същият фенер, който Мъжа с черния плащ носеше в нощта, когато отвлече Клара Брамс.“

Потръпна и се притисна към земята, готова да скочи. Готова за битка.