Робърт Бийти
Серафина и черният плащ (25)

25

Щом Серафина наметна плаща, светът около нея се промени. Наметалото приятно тежеше на раменете й, нямаше нито ужасен мирис, нито кръв, нито й вдъхваше страх. Плащът не тракаше и не гърмеше. Беше удивително приятен и удобен за носене.

Закопча катарамата. Преди дрехата стоеше отлично на много по-високия мистър Торн, а сега й бе абсолютно по мярка. Фина разпери ръце, завъртя се, огледа се и стигна до извода, че изглежда много изискано и аристократично. После се поразходи малко, за да провери как се полюшват и развяват полите на плаща. Когато ходеше, имаше усещането, че танцува.

— Да, отива ми — отбеляза. Гласът й звучеше спокойно и уверено.

Вече не се чувстваше объркана, уморена и отчаяна, каквато бе само преди минути. Не, изобщо не бе уморена. Напротив, бе пълна с енергия, уверена в себе си и в бъдещето. Чувстваше се направо могъща. С този плащ бе способна на всичко — да реши всеки проблем, да се справи с всяка задача, да свири на всякакъв инструмент, да говори на чужд език и — може би — дори да полети. Усещането бе прекрасно, възхитително и момичето се завъртя в кръг.

Силата е вътре в нас — прошепна плащът.

Фина се опита да си го представи. Щеше да стане прочута и известна, всички щяха да я обичат. Щеше да има много приятели и голямо семейство и всички щяха да я обожават. Щеше да обиколи света, да научи повече от всеки друг. Щеше да е ненадмината във всяко отношение.

Ще бъдем заедно…

Щеше да стане най-влиятелното и могъщо момиче на света.

Ще бъдем велика сила…

Сега, загърната в плаща, Серафина разбра за него много неща, които по-рано й бяха неясни. Историята му се яви пред очите и като замъглен, смътен сън…

Преди много години магьосник от съседното село създал наметалото. С негова помощ той искал да получи талант и знания, да изучи различни езици и занаяти, да стане велик и да обедини около себе си много хора. Но нещо се объркало. Магьосникът не създал събирач на знания, а събирач на души. Когато осъзнал какво е сторил, решил да се отърве от наметалото, като го хвърли в най-дълбокия кладенец в селото. Борил се със своето творение като с живо същество, мъчел се да го откъсне от себе си, но плащът се вкопчил в него с мъртвешка хватка, обвил се плътно около тялото му и не го пускал. Накрая магьосникът се хвърлил заедно с наметалото в кладенеца. Мислел си, че така ще унищожи и себе си, и творението си. Мъжът наистина загинал и тялото му се превърнало в прах, но плащът останал цял и невредим. Лежал тихо на дъното на кладенеца, докато там паднал пияният и отчаян мистър Торн.

Магическото наметало изсмукваше знанията и способностите на хората и ги предаваше на човека, който го носи. Серафина помнеше какво бе сторил мистър Торн с тази способност. Представи си какво би могла да направи тя. Щеше да върши всичко, което си поиска. Да ходи навсякъде, където пожелае. Щеше да знае всичко. Да има отговорите на всички въпроси.

Погали с пръсти тъканта и усети как силата се влива в нея. Невероятни възможности. Помисли си какви велики дела може да извърши с този плащ, колко добрини ще направи. Щеше да е жалко да не се възползва от такава сила. Някой все пак трябваше да използва плаща. Защо да не е тя?

Вдигни качулката…

Чувстваше се толкова щастлива, толкова добре. Беше изпълнена с надежда.

Сложи качулката…

Серафина повдигна края на качулката и я сложи на главата си.

В този миг се вцепени от изненада и ужас.

От двете й страни се простираха тъмни, вибриращи тунели. Пред себе си виждаше нормалния свят, но с периферното си зрение улавяше образите на стотици мъртви лица — и на деца, и на възрастни. Те я обграждаха, притискаха я от всички страни.

Русокосо момиче долепи мъртвото си лице към нейното и я докосна с хладни пръсти:

— Не мога да намеря мама! Ще ми помогнеш ли?

— Пожалуйста, скажите где мой отец?^[15] — попита девойка с къдрава черна коса.

— Моля те, помогни ми! — проплака жена, миг преди да я избутат встрани две други лица.

Под плаща се блъскаха стотици негови пленници — ужасени деца и възрастни.

— Конете са в капан! — извика момче, притиснало лице сред другите. — Пазете се!

С див вик Серафина свали качулката от главата си и се огледа задъхано край себе си. Все още бе сама на поляната.

Душите на мъртвите се мъчеха в плен на черния плащ. Значи това правеше той — затваряше душите в тази невидима кошмарна клетка и поглъщаше талантите им.

Ела при мен, малката… Ще бъдем заедно…

Фина отчаяно тръсна глава, опитваше се да се пребори с магията на могъщия черен плащ.

Заедно ще управляваме света…

— Не — стисна зъби момичето.

Всички ще ни обичат…

— Не! — извика Серафина. — Не искам!

Разкопча катарамата и се опита да свали плаща от себе си. В миг изпита такава болка и тежест, че рухна на колене. Почувства непоносима умора, обзе я дълбока безнадеждност. И все пак се надигна решително на крака. Продължи да се опитва да захвърли плаща на земята, но чудовището объркваше ръцете й и не се свличаше от нея. Каквото и да правеше, Фина не можеше да се освободи.

Сама си малка и слаба, но заедно сме силни…

— Не! — викна тя.

Знаеше, че трябва да се отърве от наметалото и да го унищожи завинаги. Черните му поли се виеха и омотаваха около нея като подли змии. Серафина се бореше да разкъса плата с пръсти, но не бе достатъчно силна. С гневно съскане плащът се впи в нея и прилепна по тялото й.

И тогава една окървавена ръка се надигна от земята и стисна глезена й.