Робърт Бийти
Серафина и черният плащ (21)

21

Серафина в своята красива рокля стоеше насред осветения от свещи коридор, точно пред очите на мистър Торн.

Косата му не бе така тъмна, както я помнеше, а по-скоро сива. Очите му бяха леденосини. Изглеждаше много по-възрастен отпреди, но бе удивително, плашещо красив, истински благороден джентълмен. Това за малко я обърка.

Планът й бе да се представи за безпомощно малко момиче, дъщеря на някого от богатите гости на имението, за да я сметне врагът за лесна плячка.

Безпомощността й трябваше да е част от номера, примамка за плъха.

Планът бе отличен. Но изведнъж Фина разбра, че не е успяла да го надхитри.

Докато се взираха един в друг, по изражението на Торн се досети, че независимо от хубавата рокля и сресаната й коса (нещо доста необичайно за нея) той я бе разпознал и знаеше отлично коя е.

Вледени се от ужас.

Тя бе момичето, изплъзнало се от хватката му в нощта, когато бе изчезнала Клара Брамс. Тя беше момичето, което се бе сбило с него в гората, когато бе погълнал младия кочияш. Тя беше момичето, което се придвижваше в мрака без фенер, което умееше с лекота да бяга, да скача, да се крие и имаше невероятно бързи реакции. Тя бе едно много талантливо момиче…

И ето я сега — стоеше точно пред Торн. Награда, която злодеят само трябваше да протегне ръце и да вземе.

Беше прекалено късно да избяга.

Мистър Торн се усмихна и Серафина въздъхна.

Но не помръдна от мястото си.

От страх не можеше да диша. И я болеше. Корсетът притискаше гръдния й кош като костеливата ръка на самия дявол.

Стъпалата й пламтяха от изгарящото желание да побегне.

Но не го направи. Не можеше просто да избяга. Трябваше да остане.

Пое си бавно и дълбоко въздух. После се обърна с гръб към него и се отдалечи по коридора, без да бърза.

Струваше й се, че върви със скоростта на охлюв. Правеше се, че дори не се досеща кой е той, нито подозира, че животът й е в опасност. Сега бе с гръб към него и не го виждаше, но чуваше стъпките му — все по-близо и по-близо. Настръхна.

Не можеше да овладее страха си и отчаяно затрепери.

Стъпките на мъжа тътнеха и отекваха в главата й.

Фина не се усъмни дори за миг, че чува стъпките на Мъжа с черния плащ, а не на обикновен смъртен. Това бе похитителят на души. Това бе злодеят, погълнал Анастасия Ростонова, Клара Брамс, Нолън, сина на пастора и безброй други деца.

И сега крачеше на стъпка зад нея.

Серафина се взираше в малката странична врата в края на коридора.

„Само още няколко крачки“ — помисли си и продължи да върви.

„Само още три крачки…“

Вървеше бавно.

„Още две крачки…“

Най-накрая с едно стремително движение изскочи през вратата и усети хладния мрак на нощта.

Мистър Торн излезе от къщата след Фина, като ходом наметна плаща на раменете и качулката — на главата си.

От осветеното лунно небе тихо се сипеше сняг. Серафина се затича по алеята и влезе в лабиринта. Хаотично пресичащи се пътечки, объркваща плетеница от храсти и живи плетове с тъмни сенки, ъгли и задънени проходи — мястото бе познато на Мъжа с черния плащ, който бе убивал тук и преди. Но и момичето познаваше лабиринта. Познаваше го по-добре от всеки друг.

Придвижи се бързо по алеите. В един момент й се стори, че зърна призрака на Анастасия Ростонова да търси своето бяло кученце.

Злодеят я следваше по петите из лабиринта.

— Защо бягаш от мен, дете? — попита Мъжа с черния плащ с противния си хриптящ глас.

Серафина не смееше да му отговори и продължи да тича. Погледна през рамо, за да види каква преднина има пред Торн, но той почти я настигаше. Под дългия си разперен плащ мъжът летеше на около половин метър от земята, изпънат като призрак, протегнал ръце с огромни окървавени длани, за да я сграбчи.

Фина не можеше да извика, нито дори да си поеме въздух. Ужасена до смърт, се спусна напред с бясна скорост. Спирането значеше смърт, а още й бе твърде рано да умира.

Видя дупка в храстите и се метна в нея. Оформените пътечки на лабиринта останаха зад гърба й, сега вече бе в дивата гора. Серафина се шмугна сред гъсталака, където й се удаде възможност да се откъсне за малко от Торн. Скри се сред дърветата. Бягаше сред храстите, лавираше между дърветата, сред най-дълбоките сенки на гората. Тичаше ли, тичаше в най-мрачната нощ. А злокобната съдба бе по петите й.

Гъстата гора затрудняваше преследвача й. Дърветата растяха толкова близо едно до друго, че един възрастен мъчно можеше да се провре сред тях. Бодливите храсти бяха отрупани с тръни и бе почти невъзможно да се мине между тях. Серафина обаче бе дребничка и гъвкава, движеше се с лекота, подскачаше, промушваше се между, над и под клонките. Движеше се като невестулка през храсталака. Гората бе неин съюзник.

Боеше се, че Торн ще я хване и убие, но и не искаше да му се изплъзва напълно. Щом мъжът започнеше да изостава прекалено много или изгубеше следата й в снега, тя забавяше ход, за да я настигне. Водеше го все по-навътре в гората. Но помнеше посоката и прекрасно знаеше къде отива, сякаш имаше карта в главата си. Макар да се движеха по краткия път, им предстояха още много, много километри.

За да не изгуби решимостта си, Серафина си представяше Брейдън, татко си, семейство Вандербилт; спомняше си какво бе сторил злодеят с Клара, Анастасия и Нолън. Трябваше да надвие Торн. Да го убие. И единствената й възможност да го стори бе пред нея…

Остана без дъх, вече бе много уморена. Краката я боляха, имаше чувството, че едва диша през стоманена вълна.

Не беше сигурна колко време още може да тича.

И тогава най-накрая видя мястото. Нейната цел.

Гробището.

Стотици надгробни плочи, осветени от сребристата лунна светлина, стърчаха под голите клони на кривите дървета. Мястото я ужасяваше, но Фина знаеше, че трябва да дойде точно тук.

Затича се през старото гробище. Зловеща мъгла се надигаше сред чепатите клони на древните дървета и ронещите се паметници на мъртвите.

Погледна зад себе си. От мъглата се появи Мъжа с черния плащ, който все така протягаше кървавите си ръце към нея.

Серафина се спусна да бяга със сетни сили, с цялото си сърце.

Мина тичешком покрай гроба на убития Клоуен Смит.

Изтича покрай гроба на двете сестри.

Подмина и гробовете на войниците от Конфедерацията.

И най-накрая, изтощена и задъхана, стигна до полянката със статуята на крилатия ангел. Чуваше как Мъжа с черния плащ чупи клонките на храстите зад нея. Разполагаше само с няколко секунди, преди той да пристигне.

Страхът нахлу в тялото й. Едва сега осъзна как две могъщи сили ще се сблъскат една с друга, а тя ще се озове между тях. Смъртта можеше да я застигне от две страни.

Изтича до края на полянката, където бе старата върба с изтръгнатите корени. Призрачна мъгла обвиваше могъщия ствол и тежките клони на падналия повелител на гората. Деликатните листа, все още зелени въпреки зимата, блестяха на звездната светлина.

Серафина намери дупката в земята под корените. Падна на колене и запълзя навътре, в леговището на пумата, като се молеше жълтоокият нощен хищник да е навън на лов.

Веднага се натъкне на двете петнисти котета и те я погледнаха с големи уплашени очи.

— Къде е майка ви? — попита Фина, щом стигна до тях.

Котета я познаха и се размърдаха облекчено. Приближиха се, започнаха да я бутат с нослета и да се отъркват в нея. Момичето изпълзя покрай тях до най-далечния ъгъл на леговището и се сви на кълбо.

Капанът бе поставен.

Също като някога в металната сушилня на имението момичето застина абсолютно неподвижно. Опита се да изравни дишането и да овладее бясното тупкане на сърцето си.

Затвори очи и се съсредоточи, опита се да почувства гората.

„Знам, че си някъде там и ловуваш в своите владения. Къде си? Децата ти са в опасност…“

Изведнъж усети как някъде в мрачната гора, зад гробището, пумата майка прекъсна лова си. Ето, сведе глава и се ослуша. В гората й бяха дошли чужди хора. Двама. Котетата бяха застрашени. Пумата се обърна и с огромни подскоци се втурна към леговището си.

На полянката излезе Мъжа с черния плащ и се огледа.

— Къде ме доведе, прелестно дете? — попита, докато се опитваше да разбере къде се е скрила Серафина.

Обходи покритата с мъх статуя на ангела.

— Нима мислиш, че можеш да се скриеш от мен, малко зайче?

„Не съм зайче“ — помисли си гневно момичето. За миг се почувства като победител, защото й се стори, че планът ще проработи. Навярно Мъжа с черния плащ щеше да продължи да обикаля безпомощно около статуята. Нямаше да се досети къде се е скрила. Беше му избягала.

И тогава Фина си спомни за снега. Не беше го предвидила. Следите й водеха право до скривалището.

Щяха да я издадат.

— А… Ето къде си… — проговори преследвачът, щом забеляза отпечатъците от малки стъпки в снега.

Приближи към леговището, отпусна се на колене и се загледа под дървото.

— Знам, че си там. Излез, прелестно дете, докато не съм се разсърдил.

Серафина се опитваше да не диша. Мъжа с черния плащ бръкна в леговището с окървавена ръка и заопипва в мрака. Момичето долавяше отвратителния гнил мирис, който се носеше от злодея. Полите на плаща се извиваха като змии, опитваха се да проникнат възможно най-дълбоко в скривалището и тракаха, сякаш предвкусваха угощение.

Фина притисна котетата към себе си и се долепи до стената ужасена. Знаеше, че ако мъжът я докосне с ръка или с полите на плаща, ще я измъкне от леговището и животът й ще приключи по най-кошмарния начин.

— Няма да те нараня, дете — изхриптя злодеят с все така протегната ръка.

И тогава от гората изскочи огромна пума, въплъщение на майчината ярост. Щом видя непознатия пред леговището си, не се поколеба дори за миг и се метна върху него.

Мощният удар събори Мъжа с черния плащ на земята. Хищникът заби нокти в гърба, а после и в гърдите на злодея, а после впи смъртоносните си зъби във врата му. Мъжът извика от неочакваната болка и започна да се отбранява отчаяно. Извади кинжал, но пумата с едно движение го изби от ръката му. Обзета от бяс, дивата котка съскаше, хапеше и дращеше злодея, без да спира.

Врагът с черния плащ риташе и удряше с юмруци в опит да освободи краката си, но гневната пума бе много по-бърза и по-силна от него. Торн не успя да вдигне изпуснатия кинжал. Пробва да я удари с дебел клон, но разярената майка го фрасна толкова силно с лапа, че разкъса плътта му с острите си като бръснач нокти и отново го повали на земята. После се метна върху него и го захапа за врата, като го притискаше надолу с цялата си маса — така, както убиваше елени. Стисна шията му с мощните си челюсти и не ги отпусна, докато противникът й не спря да се съпротивлява и да шава.

Торн се отпусна безжизнен.

Пумата захвърли окървавеното му тяло, както захвърляше останките на мъртво животно.

Капанът се затвори.

Серафина изпита пристъп на огромно щастие и облекчение. Планът й бе проработил!

Беше победила Мъжа с черния плащ. Беше победила!

Беше спасила Брейдън. И „Билтмор“.

Трепереше от вълнение. Искаше й се да може по някакъв телепатичен начин да се свърже с приятеля си и да му разкаже всичко, което бе станало. Имаше чувството, че всеки момент може да стане птица и да литне в небесата. Щеше да се издигне като козодой и да прави лупинги в облаците, докато й се завие свят.

Обзета от истински възторг, Фина запълзя към изхода на леговището, за да се прибере по-скоро вкъщи.

Твърде късно. Смъртта я очакваше. Все още разярена, пумата се втурна в леговището, за да се отърве от втория натрапник.

Серафина.