Робърт Бийти
Серафина и черният плащ (10)

10

Следва пътеката известно време, прескача паднали дървета, промушва се между храсталаците, докато стигна до друго разклонение. Докато се опитваше да реши по кой път да поеме, Фина внезапно чу слаби звуци, които идваха откъм клоните. Звуците бяха някак зловещи, в тях имаше нещо свръхестествено. Отначало си помисли, че е просто полъх на вятъра, но когато се вслуша внимателно, й се стори, че чува хора, които се викат едни други в далечината, деца, които си играят. Това бе единствената следа досега, така че Серафина реши да последва звуците и да види какво ще намери.

Ако се натъкнеше на къща, може би обитателите й щяха да я насочат в правилната посока.

Пътят рязко завиваше и Фина се озова в стръмна клисура, обрасла с орлова папрат. После пътеката се катереше отново нагоре, минаваше сред големи, покрити с мъх канари и стари дървета, превити от вятъра и времето. Корените на дърветата отчаяно се нуждаеха от почва и се впиваха в скалите като гигантски ръце, а масивните им пръсти потъваха в земята.

„Това място е ужасно зловещо“ — помисли си Серафина, но продължи да върви, решена да не спира.

За разлика от нормалните дървета, които растат нагоре, към слънчевата светлина, тези имаха извити, възлести клони и сякаш се гърчеха от агонизираща болка. Много от дърветата бяха мъртви и голи, жертви на болест или на незнайна смъртоносна сила. Още повече дървета бяха паднали изсъхнали на земята — стволовете им бяха струпани безразборно един върху друг, сякаш небрежно нахвърляни от някакъв великан.

Серафина продължи да върви. От покритата с листа земя се надигна мъгла, която постепенно закри всичко около нея. „О, божичко. Ако не виждам, със сигурност ще се загубя…“ Обърна се, за да се върне по пътя до последното разклонение, но мъглата бе толкова гъста, че изобщо не можа да се ориентира накъде да поеме. Опита се да потисне страха си, но усети, че се паникьосва. Пое си дълбоко въздух, докато мъглата я покриваше все по-плътно, а тя напълно изгубваше усещане за място и посока. Започна да осъзнава, че е направила ужасна грешка, когато е напуснала главния път. „Остани спокойна — каза си. — Просто мисли… Намери пътя към дома…“

Изрита някаква буца с крак, спъна се и падна по лице на земята. Докосна нещо влажно и слизесто, заровено сред листата. Ахна, когато видя, че е кървав труп на елен или на друго едро животно. Тялото му бе разкъсано, вътрешностите — изтръгнати. Главата и задните крака липсваха, но от това, което бе останало, личеше, че създанието е било нарочно примамено тук. Задавена от погнуса, Фина се изправи на крака, изтри ръце в лигавата кора на най-близкото дърво и продължи, решена да открие пътя.

Когато чу гласове пред себе си, се обнадежди. Тръгна бързо в посоката, от която идваха. „Може би са пътници — помисли си. — Или пък ловджийска групичка.“ Но после спря рязко. Това бяха същите загадъчни звуци, които бе чула и преди, само че този път идваха от много по-близко: дрезгави, хрипливи викове, но с някаква чудата, почти човешка същност, сякаш странни деца тичаха и си играеха в гората. Завладя я силен страх. Разтрепери се от вълнение. Звуците идваха не само някъде от над главата й, но и навсякъде около нея, и все пак не можеше да види децата.

— Покажете се! — настоя Серафина.

Нещо я докосна рязко по рамото и тя се извъртя, после приклекна към земята, готова да се защити. Внезапен полъх на вятъра предизвика тръпки по кожата й, когато черна сянка премина над нея и кацна на едно дърво. Фина се огледа наоколо.

И тогава ги видя.

Първо един, после втори, трети. Бяха я обградили. Хрипливите, дрезгави звуци, които бе чула, идваха от тринайсет гарвана, които прелитаха от клон на клон и се викаха един друг на своя древен език.

Но гарваните сякаш не разговаряха само помежду си — те се взираха в нея, кръжаха над главата й, опитваха се да общуват с натрапницата. Навярно подразнени от неспособността й да ги разбере, няколко гарвана се спуснаха към Фина и затракаха с клюнове. Дали я нападаха, или я предупреждаваха за нещо? Не знаеше.

— Оставете ме на мира! — извика момичето. Покри главата си с ръце и се опита да избяга от тях. Шмугна се в един храсталак, където големите птици не можеха да се доберат до нея. Наистина бе много уплашена, затова просто продължи да тича.

Когато най-накрая спря, за да си поеме въздух, и се обърна, за да провери дали още я преследват, видя, че е застанала на нещо твърдо — плоска повърхност. Погледна надолу и забеляза дългия прав ръб на сив камък. „Какво е това?“ Беше полузаровено в земята, но тя коленичи и разчисти пръстта и листата. Под тях се показа гладък, плосък гранитен камък.

Прочете думите, които някой бе издълбал в него:

ЛЕЖИ СИ ТУК КРЪВТА. Е, НЕКА СИ ЛЕЖИ.

БЕЗЖИЗНЕНА, БЕЗ ДУМИ, ТИ НИВГА НЕ ПЛАЧИ.

Обля я студена пот. Уплашено се огледа наоколо. На няколко крачки от нея имаше втора надгробна плоча. Разчисти сухите листа и прочете на глас:

ЕЛА ПРИ МЕН, ПРИ МЕН ЛЕГНИ И ДВАМАТА СЪС ТЕБ

НА ТОЗИ, КОЙТО МЕ УБИ, ЖИВОТА ЩЕ ОТНЕМЕМ.

КЛОУЕН СМИТ (1799–1843)

„Така. Тук никак не ми харесва. Това са гробове…“

Изтри изпотените си ръце в ризата, пристъпи още малко напред и намери още гробове под храсталаците в гората. Гробището продължаваше във всички посоки. Докъдето погледът й стигаше, имаше гробове. Повечето бяха обрасли с пълзящи растения и пленени от корените на дърветата.

Много от надгробните плочи бяха толкова близко една до друга, че нямаше начин отдолу да има тела — точно както в историите, които бе чувала Серафина. Сякаш тези хора бяха изчезнали, останките им никога не са били намерени и каменните плочи бяха просто символи на загубата, на скръбта, поставени от близките им.

Щом навлезе по-навътре в старата част на изоставеното гробище обаче, Фина видя могили, където със сигурност са били погребани тела. Други гробове пък бяха празни, пусти дупки в пръстта — сякаш ковчезите са били ограбени или мъртвите сами са изпълзели от земята.

Преглътна тежко, но продължи да върви, въпреки че трепереше и едва се държеше на краката си от страх.

На места пластовете земя като че ли бяха разместени, разровени и под тях се показваха потрошени, загнили ковчези. Някои от тях стърчаха над земята, други бяха покрити с кривите, преплетени корени на стари дървета.

Серафина вървеше и четеше надгробните плочи. Някои от датите бяха отпреди сто години. Имаше стари хора, млади хора, братя и сестри, приятели и врагове, съпрузи и съпруги. Често бе чувала истории за това гробище, пълно със стотици надгробни плочи и паметници, въпреки че и най-възрастните хора от околността не помнеха някой да е погребвал някого там. Много от местните се чудеха откъде са дошли всички тези мъртви хора в старото гробище. Очевидно за един доста кратък период от време бяха измрели цели семейства.

Според слуховете хората от планината спрели да погребват близките си тук, защото нямало гаранция, че ще останат в гробовете си. Ковчезите се местели в нестабилната, подвижна земя. Телата изчезвали. Любимите покойници били забелязвани да се скитат около старите си домове и по улиците, сякаш търсели място за истински вечен покой.

Мълвеше се и за човешки същества, които приемат формата на диви животни, за магьосници и вещици със свръхестествени сили, за страховити, чудовищни създания, дебнещи в гората.

Серафина стигна до две неголеми надгробни могили, разположени толкова близко, че приличаха на една. Общата плоча съобщаваше, че тук са погребани две сестри:

НА МЯСТО ПРИЯТНО, ТЪМНО И МЕКО ЛЕЖИМ.

ЕЛА ПРИ НАС, ВРЕМЕ Е ЗАЕДНО ДА ПОСПИМ.

МЕРИ ХЕМЛОК И МАРГАРЕТ ХЕМЛОК

1782–1791

СПЕТЕ СПОКОЙНО И НЕ СЕ ВРЪЩАЙТЕ.

Когато стигна до „не се връщайте“, я побиха тръпки. Какво беше това място?

Търсеше изоставено селище, а намери изоставено гробище. И като че ли тук не бе останало нищо друго.

Сухи есенни листа пукаха под краката й. На земята, сред надгробните камъни и паметници, като отрязани пръсти на мъртъвци лежаха клонки от дървета. Много от паметниците лежаха изпочупени и разпръснати наоколо, а други бяха потънали дълбоко в пръстта. Съвсем малко от тях — с високи кръстове или шипове — все още стояха по местата си, но бяха толкова плътно покрити с черен и зелен мъх, така обрасли с плевели и бръшлян, че се сливаха неразличимо с прокълнатата гора наоколо.

Прочете още един надпис:

УМРЯХ. НА МАЙКАТА ПРИРОДА ТАЗИ ДАН ДЪЛЖАХ.

ЩЕ ДОЙДЕ ДЕН И ТИ ДЪЛГА СИ ДА ПЛАТИШ БЕЗ СТРАХ.

Малко по-нататък Серафина се натъкна на редица от кръстове.

Стара, полуизтрита плоча обясняваше, че тези шейсет и шест кръста бележат гробовете на цял отряд войници на Конфедерацията^[10], които били открити мъртви в една и съща нощ, макар да не били воювали в битка.

На известно разстояние оттам Фина откри равна полянка сред дърветата, която — странно — не бе обрасла с храсталаци, плевели и други увивни растения. Тази част от гробището не бе превзета от гората, а представляваше съвършено свободно пространство със зелена трева. В средата на полянката се издигаше паметник — изсечен от камък ангел с криле. Още по-странно бе, че мъглата, която се стелеше над цялото гробище, не стигаше до това местенце. Слънчевата светлина проникваше през плътния въздух и осветяваше лицето, косата и крилете на ангела с нежно сияние.

— Е, това е красиво — призна Серафина.

Пристъпи по-близо и прочете надписа, изсечен в пиедестала на статуята:

НЕ БИТКИТЕ СПЕЧЕЛЕНИ ИЛИ ИЗГУБЕНИ

НИ ПРАВЯТ ХОРАТА, КОИТО СМЕ.

А ТЕБ СРАЖЕНИЯ, В КОИТО ДА ВЛЕЗЕМ СМЕ СЕ ОСМЕЛИЛИ.

Погледна към ангела с женски черти. Пъстри слоеве зелен и сив мъх и лишеи покриваха статуята, а потъмнели ивици, следи от столетна давност, загрозяваха дългата рокля и красивото й лице. По бузите й сякаш се стичаха тъмни сълзи, белег за дълбоката тъга, която бе познала. И все пак крилете й бяха разперени нагоре яростно, главата й бе повдигната — ангелът като че ли надаваше див вик и призоваваше всички наоколо на битка. „Каква ли ще да е тази битка?“ — зачуди се Серафина.

В дясната си ръка ангелът държеше меч. Статуята бе от камък, но мечът май бе от желязо; металът блестеше, недокоснат от времето. Обзета от любопитство, Фина бавно протегна ръка и докосна ръба на острието. Почти веднага ахна и рязко отдръпна ръка, но от пръста й вече течеше кръв. Мечът бе остър като бръснач.

И тогава нещо привлече вниманието й. Сърцето й подскочи от страх. Напрегна мускули, готова да се спусне на секундата в бяг. В края на полянката бе паднала изсъхнала върба и сред изтръгнатите й корени се бе образувала малка кухина. Точно там лежеше съборена самотна надгробна плоча. Серафина не бе съвсем сигурна, но й се стори, че една от сенките край гроба бавно помръдва.

Миг по-късно бе сигурна.

Нещо шаваше край стария гроб.