Робърт Бийти
Серафина и черният плащ (14)

14

В един момент Серафина най-сетне се почувства безумно уморена и се отдръпна от прозореца. Приближи до камината, усети топлината на мъждукащите въглени, издърпа одеялото от коженото кресло и се сви на мъхнатия килим пред огъня. Заспа почти мигновено. За първи път от много време — имаше чувството, че е минала цяла вечност — спа дълбоко и спокойно в продължение на часове. Колко бе хубаво да си у дома.

Посред нощ се събуди от тихия глас на Брейдън:

— Надявах се, че ще дойдеш.

Явно изобщо не се бе изненадал, когато бе отворил очи и я бе видял да спи на кълбо пред камината.

— Побърках се от тревога през целия ден.

— Добре съм — отвърна Фина, а на душата й стана топло и мило от неговите думи и от тона, с който бяха изречени.

— Как успя да се прибереш? — попита момчето.

Серафина започна да разказва. И едва сега, докато говореше, осъзна истински какво й се е случило. Това не бе сън, не беше детска приумица.

Всичко бе истина.

Брейдън се бе преобърнал по гръб на леглото си и я слушаше внимателно. Няколко пъти повтори: „Невероятно!“

Когато Фина приключи разказа си, младежът помълча известно време, сякаш се опитваше да си представи как е станало всичко, а после каза:

— Толкова си умна и смела, Серафина.

Тя въздъхна шумно. Всички страхове, цялата неувереност и чувството за безпомощност, които тежаха досега в гърдите й, изчезнаха в миг.

Дълго стояха така в мрака: Брейдън на леглото, тя — пред камината. Не помръдваха, не говореха, просто им беше хубаво.

После Фина бавно се надигна, направи няколко крачки към прозореца и се обърна към него. Видя очите му, той се взираше в нея, както бе озарена от лунната светлина. Навярно кожата й му се струваше много бледа, почти като на призрак, а косата й — направо бяла.

— Искам да те питам нещо — изрече.

— Добре — кимна той и се понадигна в леглото си.

— Когато ме гледаш, какво виждаш?

Брейдън притихна. Въпросът очевидно го изплаши.

— Какво имаш предвид?

— Когато ме гледаш, виждаш ли… ами… обикновено момиче?

— Клара Брамс не приличаше на Анастасия Ростонова, а ти не приличаш на нито една от двете. Всички се отличаваме по нещо.

— Разбирам, но… — Серафина се умълча. Не знаеше как да се изрази по-добре. — Изглеждам ли странно? Странно ли се държа? Странно създание ли съм, какво съм според теб?

Смая се, че той не се спусна веднага да й отговори или да отрече думите й. Брейдън мълчеше. И се замисли. Размишлява дълго. Всяка отлитаща минута пробождаше Фина в сърцето като остър кинжал, тъй като тя бе уверена, че е казала на глас това, което и той си мисли. Искаше й се да скочи от прозореца и да се скрие сред дърветата. Поведението му потвърждаваше подозренията й, че е странна и ужасно уродлива!

— Може ли да те попитам нещо? — проговори накрая момчето. — Имаш ли много приятели?

— Не — сдържано отвърна Серафина. Помисли си, че Брейдън е избрал особено жесток начин да й обясни колко е противни.

— Аз също. Честно казано, освен Гидиън и конете никога не съм имал истински приятел, мой връстник, с когото да споделям всичко и да искам да се впусна в приключения. Запознавал съм се с много момичета и момчета и съм прекарвал с тях известно време, но…

Брейдън млъкна. Не можеше да го обясни. Серафина почувства болката и обидата му и веднага й дожаля за младия господар, въпреки че той на практика я бе нарекъл „чудовище“.

— Продължавай — подкани го тихо.

— Не… не знам защо, но нямам приятели сред…

— Сред хората — подсказа му Фина.

Той кимна.

— Странно е, нали? Даже много странно. След смъртта на семейството си не исках да разговарям с никого, не исках да общувам с никого. Не исках да се чудя дали и кога ще ги видя отново. Просто не исках. Предпочитах да бъда сам. Леля и чичо са много добри с мен. Канят деца тук, за да се сприятелявам. Но аз вечерям с тях само защото леля и чичо го искат от мен. Танцувам с момичетата по същата причина. Нито веднъж не съм казал лоша дума на някое момче или момиче, държа се добре с тях… Може би те дори не се досещат, че се чувствам така. Но някак си винаги ми е било по-приятно да съм с Гидиън, да наблюдавам птиците или да изследвам гората за нови неща. Когато чичо доведе братовчедите ми, за да си играем заедно, те започнаха да ритат една топка, а аз тихичко се измъкнах. Не разбирам защо го правя. Децата са си съвсем наред. Мисля, че нещо не е наред с мен, Серафина.

Тя го погледна внимателно и тъй като не бе напълно уверена, че иска да научи отговора, попита много тихо:

— А когато ме срещна, пак ли се почувства така?

— Не… Аз…

— Искаш ли да си отида? — попита спокойно. Опитваше се да го разбере.

— Не… трудно е за обяснение.

— Опитай — настоя Фина, макар да се боеше. Не желаеше да чуе, че му е безразлична и че предпочита да е сам.

— С теб беше някак различно — призна Брейдън. — Стана ми интересно коя си. Когато избяга по стълбите, се спуснах да те търся. Обиколих цялата къща, всички етажи. Проверих във всеки гардероб и надникнах под всяко легло. Всички търсеха Клара Брамс — милата, дано бог е с нея, а аз търсех теб, Серафина. Когато чичо и леля решиха да ме пратят при Ванс, отначало им се разсърдих и вдигнах скандал. Те не можеха да разберат какво ме е прихванало, никога не се бях държал така. Трябваше да им видиш физиономиите.

Фина се усмихна и седна на кревата, близо до него:

— Толкова ли не ти се напускаше „Билтмор“?

— Нямаш представа колко се зарадвах, когато видях как старият глупак Кренкшод те тресе като чувал с брашно на входа. Помислих си: „Ето я! Ето я! Мога да я спася!“

Момичето се разсмя.

— Можеше да дойдеш по-рано и да ми спестиш целия тормоз!

Брейдън се усмихна. Беше й приятно да го вижда така усмихнат. Но после младежът си спомни за какво говорят и отново стана сериозен.

— По-късно, по време на нападението в гората и последвалите събития, разбрах, че наистина си много различна от всички други момичета и момчета, които съм срещал. Да, различна си, Серафина… много различна… може би си дори странна, както сама каза… Не знам… но…

Момчето отново се умълча и не продължи мисълта си.

— Но това не е проблем за теб? — бавно изрече Серафина.

— Да. Мисля, че точно затова ми харесваш — потвърди той.

В стаята отново стана тихо.

— Значи… ние сме приятели — каза най-сетне Фина и с примряло сърце зачака отговора.

Думите й прозвучаха едновременно като утвърждение и като въпрос, на който можеше да се отговори и с „да“, и с „не“. Въпрос, който задаваше за първи път в живота си.

— Приятели сме — съгласи се Брейдън. — Много добри приятели.

Серафина се усмихна. Той също. Стана й толкова хубаво на сърцето, сякаш тъкмо бе изпила чаша топло мляко.

— И искам да добавя, че всичко ти е наред, Серафина. Може би и на мен всичко ми е наред. Не знам. Просто сме различни от останалите — и ти, и аз, всеки по своя си начин. Разбираш ли?

Внезапно Брейдън скочи от леглото.

— За малко да забравя! Имам подарък за теб — заяви той и запали маслената лампа на нощното шкафче. — Знам, че не ти е нужна светлина, но аз не се оправям без нея. Иначе със сигурност ще съборя нещо в тъмното.

— Подарък? За мен? — Серафина не вярваше на ушите си. Не чу нищо друго след тези думи.

Чела бе за подаръците в книги като „Малки жени“. Хората си разменяха подаръци, когато се харесваха. Някога често се питаше защо баща й не отбелязва рождения й ден. Но сега, след като й бе разказал историята за произхода й, разбираше, че за него този ден събужда тежки и мрачни спомени, които той предпочита да забрави. А и според татко й купуването на хубави и сантиментални, но безполезни за домакинството вещи бе истински грях и излишно прахосничество. Веднъж все пак й бе направил подарък — кукла, която подозрително приличаше на гаечен ключ. Накратко, Серафина никога в живота си не бе получавала истински подарък в хубава опаковка и сега много се развълнува.

— Но защо ми даваш подарък? — попита и се намести по-удобно на леглото.

— Защото сме приятели — отвърна Брейдън и й подаде средно голяма кутия, увита в красива хартия и завързана с червена кадифена панделка. — Надявам се да ти хареса.

Серафина повдигна вежди:

— Не ме плаши. Какво има вътре, черен атлазен плащ?

— Отвори го — усмихна се момчето.

Тя развърза панделката. Колко меко бе кадифето, колко различно бе на допир от грубото въже, с което пристягаше ризата си доскоро! Не знаеше как да махне опаковъчната хартия, защото никога досега не го бе правила. Младежът й се притече на помощ.

Най-накрая Серафина повдигна капака на кутията. И ахна. Брейдън бе разчел най-съкровените й желания! Вътре имаше прелестна зимна рокля. Изработена от виненочервено кадифе, с черен велурен корсет, обшит със сребристосив кант, чиито сребърни нишки блещукаха и се преливаха на бледата светлина на маслената лампа.

— О, каква прелест! — отрони възхитено Фина, докато вадеше роклята от кутията.

Тъканта бе толкова мека и топла, че момичето я докосна леко с пръсти и я притисна до бузата си. Никога в живота си не бе виждала толкова красива рокля.

Прибра косата си назад и я завърза на опашка с алената панделка от кутията, а после пристъпи към огледалото и наложи роклята пред себе си. Отсреща я наблюдаваше напълно непознато момиче. Не някаква горска дивачка, а красива млада девойка, която биха посрещнали навсякъде с радост. Просто не можеше да откъсне поглед от отражението си.

Докато се любуваше на новата си рокля, изведнъж й хрумна не особено приятна мисъл. Не искаше да бъде груба, но любопитството надви останалите й съображения като буен планински ручей, който помита всичко по пътя си. Обърна се към Брейдън.

— Знам какво ще ме попиташ — изпревари я той.

— Познаваме се от съвсем скоро. Как успя толкова бързо да намериш рокля?

Момчето не откъсваше поглед от картините по стените.

— Откъде я взе, Брейдън?

Той откри нещо много интересно на пода.

— Брейдън…

Приятелят й най-накрая вдигна глава.

— Леля ми я беше поръчала…

— Но не за мен.

— Искаше да я подаря на Клара.

— А… — Серафина се опита да не реагира.

— Разбирам, разбирам, извинявай… Кълна се, че тя не я е обличала. Дори не я е виждала. Но толкова ми се искаше да ти подаря нещо хубаво, а нямах нищо подръка. Не исках да те обидя.

Серафина докосна ръката му нежно:

— Роклята е прекрасна, Брейдън. Много ми харесва. Благодаря ти.

Приведе се към него и го целуна по бузата. Младежът доволно се усмихна.

Фина бе много доволна, че той се зарадва, но роклята отново й напомни за Клара.

— А защо сте поканили семейство Брамс в имението?

— Не знам. Навярно чичо и леля са чули, че Клара е необикновено талантлива, и са решили да я поканят тук, за да се запознаем, а и за да посвири на гостите ни.

— А твоята леля е видяла колко мила, хубава, образована и талантлива е тя и е поискала двамата да се сприятелите.

Брейдън кимна.

— Част от големия план на леля да ми намери приятелка. Тя наистина хареса много Клара, но аз разговарях с нея само няколко пъти, така че не успяхме да се опознаем добре.

Момчето продължаваше да говори, но Серафина долови шум от приближаващи стъпки. Някой вървеше бавно по коридора.

— Чуваш ли? — прошепна и остави роклята на леглото. — Някой идва!

— Чувам — отвърна тихо Брейдън.

Гидиън се надигна и тръгна към затворената врата.

— Угаси! — прошепна Фина.

Младежът се спусна към лампата и стаята потъна в мрак. Децата притихнаха и се заслушаха. Застинаха неподвижно, дори не смееха да дишат.

Ако се съдеше по звученето на стъпките, може би мистър Вандербилт идваше да провери как е племенникът му.

„Хванаха ме — помисли си Серафина. — Оттук няма как да се измъкна.“ Този път глупостта с лъскането на обувките нямаше да мине. Дали да не се скрие под леглото? Или да измисли някоя безумна история, а после да се втурне към коридора, преди чичото да я огледа добре.

И тогава чу особено шумолене.

Това бе Мъжа с черния плащ.

Той вървеше по коридора.

Търсеше жертви.

Отново бе излязъл на лов.

Безжалостен и неумолим.

— Стаята има таен изход — прошепна Брейдън.

— Просто ще седим тук — отвърна тя. — Не мърдай.

Остави момчето до леглото и безшумно отиде до вратата при Гидиън. Не искаше кучето да ги издаде с лая си. Докосна го по тила, за да му покаже, че ако се наложи да се защитават, ще се сражават заедно.

Звукът приближаваше все повече, докато в един момент Мъжа с черния плащ стигна до покоите на Брейдън.

Спря. Не помръдваше. Сякаш ги усещаше от другата страна на вратата. Знаеше, че са в стаята.

Фина чуваше дишането му. Усети противната воня, която се носеше от плаща и проникваше в стаята през процепа на вратата.

Черният плащ започна да се приплъзва бавно. Чу се зловещото му потракване.

Гидиън глухо заръмжа.

Дръжката на вратата се завъртя.