Робърт Бийти
Серафина и черният плащ (2)

2

В мига, в който чу зловещите думи, Серафина сякаш се пробуди от сън. Току-що бе видяла какво се случва след тях. „Не и този път, плъх гаден!“ Изпълнена с нова енергия, се обърна и побягна.

Спусна се през лабиринта от пресичащи се тунели, тичаше и тичаше, сигурна, че ще му избяга и той ще изостане. Но когато погледна през рамо, мъжът с качулката направо й дишаше във врата: летеше — полите на плаща му се развяваха след него, и протягаше към нея кървави ръце.

Фина се опита да бяга по-бързо, но щом стигна до стълбите, които водеха към основното ниво на подземния етаж, мъжът с плаща я сграбчи. Стисна я за рамото с една ръка. Другата впи в шията й. Серафина се обърна и изсъска като приклещено в капан животно. Извъртя се, усука се и с едно рязко движение се освободи.

Втурна се нагоре по стъпалата, като вземаше по три наведнъж, но мъжът я последва. Протегна се и я дръпна за косата. Тя изпищя от болка.

— Време е да се откажеш, малката — каза й спокойно, въпреки че продължаваше да я тегли за косата.

— Никога! — изръмжа Фина и го захапа за ръката. Бореше се с всички сили, дращеше с нокти и хапеше, но напразно. Мъжът с черния плащ бе прекалено силен. Притегли я към гърдите си и я стисна силно.

Полите на плаща се надигнаха около нея и от тях излезе сив дим. От противния мирис на гнило й се доповръща. Чуваше само гадния тракащ звук, докато плащът се спускаше и обвиваше тялото й. Фина имаше чувството, че я поглъща гигантска боа и я смачква във вътрешностите си.

— Няма да ти сторя зло, дете… — разнесе се отвратителният пресипнал глас отново, сякаш мъжът не бе съвсем с всичкия си. Беше като обладан от обезумял, побеснял демон.

Полите на плаща я покриха напълно. Серафина се задушаваше, гадеше й се. Чувстваше как душата й я напуска — не, не просто я напуска. Някой я изтръгваше, извличаше я от нея. Смъртта бе толкова близо, че Фина можеше да види мрака й със собствените си очи. Чуваше писъците на изчезналите преди нея деца.

— Не! Не! Не! — изпищя. Не искаше да отива там. Изсъска диво, протегна се и заби нокти в очите на нападателя. Изрита го в гърдите. Ухапа го няколко пъти, блъскаше като побеснял, див звяр и усети вкуса на кръвта му в устата си. Момичето с жълтата рокля се бе борило, но не и с такава ярост.

Най-накрая Серафина успя да се освободи от хватката на мъжа и скочи на земята. Приземи се стабилно на крака и побягна отново.

Искаше да се върне при баща си, но си даваше сметка, че не може да стигне толкова далече. Затича се по коридора и се шмугна в кухнята. Тук имаше поне десетина места, където да се скрие. Дали да се пъхне зад черните чугунени фурни? Или сред месинговите съдове, които висяха от тавана? Не. Трябваше да намери по-добро скривалище.

Отново бе на своя територия и я познаваше отлично. Познаваше мрака, познаваше светлината. Знаеше всяка посока. Убивала бе плъхове във всеки ъгъл на помещението и нямаше начин да стане един от тях. Тя беше Г. Л. П. И никакви капани, оръжия или зли хора нямаше да я хванат.

Затича се, подскочи и запълзя като див звяр. Щом стигна до склада за спално бельо, с всичките му дървени рафтове и купчини сгънати бели чаршафи и завивки, се напъха в пукнатина в стената, в най-далечния ъгъл, под най-долната лавица. Дори мъжът да забележеше дупката, тя изглеждаше прекалено малка, за да побере когото й да било. Но Серафина знаеше, че оттам има пряк път към задната част на пералното помещение.

След миг се озова в стаята, където сушаха спалното бельо на знатните господа. Отвън бе изгряла луната и сияеше през прозорците на мазето. Стотици полюшващи се бели чаршафи висяха от тавана като призраци, а сребристата лунна светлина им придаваше зловещ отблясък. Фина се промуши бавно между висящите завивки. Дали щяха да я прикрият? Не беше сигурна, но точно сега нямаше време да се колебае и продължи напред.

За добро или за зло, й хрумна нещо. Знаеше, че мистър Вандербилт се гордее, че разполага с най-новата техника в „Билтмор“. Баща й бе конструирал специални сушилни, които се движеха по метални релси на тавана и влизаха в тесни тунели, където чаршафите и дрехите се сушаха на топлината, излъчвана от добре запечатани парни тръби. Решена да открие най-доброто скривалище, тя се сви и се напъха в един от тесните отвори на машините.

Още от раждането си Фина се отличаваше физически от другите хора. Имаше по четири пръста на краката, а не по пет, и въпреки че на пръв поглед в телосложението й не се забелязваше нещо особено, ключиците й не се съединяваха правилно с останалите кости. Това й позволяваше да се напъхва в някои много тесни местенца. Отворът на машината не бе никак широк, но ако успееше да промуши главата си някъде, Серафина можеше да вкара и цялото си тяло. Вмъкна се в тъмното тясно местенце, където се надяваше мъжът с черния плащ да не успее да я намери.

Опита се да се успокои, да не мърда, но дишаше тежко като дребно животинче. Беше изтощена, не й достигаше въздух и бе ужасно, ужасно уплашена. Видяла бе как сенчестите гънки поглъщат момичето с жълтата рокля и знаеше, че сега мъжът с плаща идва за нея. Надяваше се само той да не чуе оглушителното туптене на сърцето й.

Чуваше го как върви бавно по коридора пред кухнята. Беше я изгубил в мрака, но се движеше методично от стая в стая. Явно продължаваше да я търси.

Чу го как отваря вратичките на чугунените фурни в кухнята. „Ако се бях скрила там, вече щях да съм мъртва“ — помисли си.

Последва нов шум, преследвачът й разтърсваше медните съдове и я търсеше на горния рафт сред тях. „Ако се бях скрила там, също щях да съм мъртва вече.“

— Няма от какво да се боиш — изрече тихо мъжът. Жалък опит да я подмами навън.

Фина трепереше като полско мишле, но слушаше и чакаше.

Най-накрая човекът с черния плащ стигна до пералното помещение.

„Мишките са страхливи и са склонни да допускат грешки от паника във важни моменти.“

Чуваше как мъжът се движи от място на място, рови под мивките, отваря и затваря шкафовете.

„Не мърдай, мишленце. Просто не мърдай“ — каза си Фина. Искаше й се да се измъкне от дупката и да побегне. О, как й се искаше! Но знаеше много добре, че мишка, която прояви глупост, паникьоса се и избяга, е мъртва мишка. Повтаряше си отново и отново: „Не бъди глупава мишка. Не бъди глупава мишка.“

И тогава мъжът дойде в частта за сушене, където бе тя, и тръгна бавно из стаята, като прокарваше ръка през призрачните чаршафи.

„Ако се бях скрила там…“

Сега бе само на няколко метра от нея и се оглеждаше наоколо. Макар да не можеше да я види, като че ли усещаше, че тя е близо.

Серафина затаи дъх и остана абсолютно, напълно, съвършено неподвижна.