Робърт Бийти
Серафина и черният плащ (8)

8

— Брадвата е изчезнала — отбеляза Серафина, докато с Брейдън претърсваха земята около каретата. Без брадва и човек, който да им помогне да преместят дървото, не можеха да разчистят пътя в нито една от двете посоки. Бяха все така в капан.

— Можем да яздим на конете — предложи момчето.

Но дърветата растяха толкова близо едно до друго в тази част на гората, че конете не можеха да минат между тях. Серафина почти изпита облекчение, защото не можеше да си представи как се вкопчва в гърба на жребец, без той да я хвърли на земята и да я убие.

— Можем да вървим пеша — подхвърли.

— Двайсетина километра са огромно разстояние в тази гора — изтъкна Брейдън. — Особено нощем…

Младежът не спираше да се оглежда, очевидно отчаян от ситуацията, в която бяха попаднали — също като Фина. От друга страна, на нея й бе приятно, че са заедно. Той я смяташе за съюзник. Серафина не бе прекарвала много време с други хора, но вече започваше да разбира защо те обичат да общуват и да са в компания. И все пак много добре осъзнаваше, че не всички са толкова умни и мили, колкото Брейдън Вандербилт.

— Ако останем тук, можем да се приютим в каретата. Чичо ми изпрати човек, за да предупреди семейство Ванс, че идвам. Когато не се появя, те ще излязат да ме търсят. Сигурен съм. Мисля, че трябва да изчакаме помощта да дойде.

Серафина не искаше да се съгласява — предпочиташе да се движат, но знаеше, че спътникът й е навярно прав. Постоянно чуваше в главата си думите, които бе казал на жребците: „Всичко е наред. Заедно сме, всички сме тук.“

Те успокояваха и нея.

Брейдън разпрегна конете за през нощта. Не можеха да отидат далече заради падналите дървета, които препречваха пътя, но поне щяха да се поразтъпчат малко наоколо. Даде им сено и вода от запасите, които Нолън държеше в задната част на каретата.

Допреди тази вечер Серафина бе виждала коне само от разстояние и ги бе смятала за ужасяващо диви и непредсказуеми зверове. Докато наблюдаваше как Брейдън им говори и се грижи за тях обаче, те започнаха да й изглеждат много по-добросърдечни, мили и интелигентни от очакваното.

— Конете обикновено спят прави — обясни момчето. — И то на смени, така че поне един от тях да е винаги буден и да ги предупреди за евентуален враг. Ако усетят нещо, ще вдигнат шумотевица. Само трябва да разпознаваш сигналите им.

— Чудесно. Имаме си коне пазачи — заяви Серафина с усмивка, за да го разведри.

Брейдън се усмихна в отговор, но тя виждаше, че още е уплашен от станалото, също като нея. Внезапен порив на вятъра сепна Фина и тя се обърна рязко, за да провери дали летящият призрак се е върнал.

— Какво виждаш? — попита спътникът й.

— Нищо. Просто вятър.

Между дърветата се процеждаше лунна светлина, нощният въздух вече владееше гората и от устата на Брейдън и Серафина излизаха облачета пара. В далечината се разнесе пронизителният писък на бухал и младежът се стресна. Звукът обаче подейства успокояващо на Фина. През целия си живот бе слушала подобни звуци по време на нощните си обиколки из земите на „Билтмор“.

— Просто бухал — въздъхна момчето.

— Просто бухал — съгласи се тя.

Когато се качваха в каретата, Брейдън отвори вратичката пред Фина и й помогна да се качи, като подпираше гърба й с ръка. Сякаш влизаха в голямата бална зала за празнични танци. Като млад джентълмен това бе естествен жест за него, но за нея усещането бе напълно непознато. За миг Серафина не можеше да мисли за нищо друго, освен за нежния допир на ръката му. За първи път в живота й друг човек, освен баща й я докосваше по такъв мил и приятен начин.

Каза си, че за Брейдън това не е нищо особено. Навярно дори не си даваше сметка, че я е докоснал. Фина знаеше, че на баловете той е танцувал и се е забавлявал с много момичета, облечени в красиви рокли. Глупаво бе да смята, че би поискал да е приятел с момиче, което носи стара риза вместо рокля и дори не може да язди.

— Хайде — подкани Брейдън кучето си и Гидиън се метна при тях.

Момчето затвори и заключи с резето дървената врата, после я разтърси няколко пъти, за да се увери, че са добре защитени. Доберманът обиколи два пъти вътрешността, след което се отпусна като пазач на пода пред вратата.

— Съжалявам, че няма никакви одеяла — каза Брейдън, след като провери в шкафчетата на каретата. — Няма дори един плащ, с който да се заметнем.

— Ще пропусна плаща, благодаря — усмихна се Фина и младежът също се засмя леко, но явно се чувстваше неудобно при мисълта, че трябва да останат натъпкани в това тясно пространство, без да има какво да правят, освен да се зяпат един друг в мрака.

Настани се на седалката и потупа мястото до себе си:

— Може би е по-добре да седнеш от тази страна, Серафина. Трябва да се стоплим някак.

Въпреки силното притеснение, което стягаше гърдите й, тя се премести до него.

Надяваше се, че не мирише на мазе. Ако Брейдън бе свикнал с дами като Анастасия Ростонова, с нейните пищни рокли, или дори с мис Уитни, с ухаещия на рози парфюм, Фина се боеше, че нейната собствена миризма няма да му е особено приятна.

„Извинявай, мис Серафина — щеше да каже младежът, докато се задушава и кашля, — като се замисля сега, може би е по-добре да легнеш на пода при кучето…“

Но той не каза нищо подобно. Фина седна до него и светът не свърши в този миг.

Докато се притискаха леко един в друг, за да се топлят, се притесни леко, че Брейдън ще забележи някакви малки особености във външността й, за които и тя самата още не знае. Надяваше се да не се наложи да събуе обувките си пред него и той да види, че има само по четири пръста на краката. Не искаше момчето да я доближава повече. А ако забележи липсващите й кости? Дори не бе сигурна кои точно са. Колко кости има обикновено човек?

С лекота умееше да се промушва в тесни пространства и да остава свита там, но сега с изненада установи, че се чувства много удобно и сгушена до него. Отпусна се и задиша по-свободно.

Тази сутрин се бе събудила в металната сушилня в мазето на имението. Дори не й бе хрумнало, че е възможно да прекара вечерта в луксозна карета с кадифена тапицерия, сгушена между момчето на Вандербилт и неговото куче пазач. Гидиън като че ли бе преодолял първоначалната си неприязън към нея. Бяха се борили заедно като част от един отбор и може би вече бяха приятели. Или поне временно.

— Серафина, трябва да те питам нещо — обади се Брейдън в мрака.

— Давай — съгласи се тя, макар да знаеше, че въпросът няма да й хареса.

— Защо живееш в мазето?

Фина не знаеше дали той я смята за своя приятелка, или просто обстоятелствата ги бяха събрали заедно и сега момчето се опитваше да измъкне възможно най-много информация от нея. След всичко, което бяха преживели заедно обаче, не й се струваше редно да го лъже. А и не желаеше да го прави.

— Дъщеря съм на механика на имението — изрече най-накрая. Просто го каза. Ей така. На глас. Щом произнесе думите, почувства и гордост, и мъчително болезнен срам, задето бе предала баща си. Бедствието, което щеше да се стовари върху тях, бе неизбежно.

— Винаги съм го харесвал — кимна небрежно Брейдън. — Той оправи катарамата на седлото ми и сега тя е много по-удобна за коня ми.

— И той те харесва — отвърна Фина, макар да помнеше, че в онзи ден баща й бе говорил повече за механизма на катарамата, отколкото за момчето.

— Значи си живяла в мазето през цялото това време? — уточни смаяно Брейдън.

— Умея да оставам незабелязана — изрече простичко.

Искаше й се да сподели, че е главният ловец на плъхове, но се въздържа — не бе сигурна как ще реагира младият господар на новината, че спътницата му лови плъхове с голи ръце. Може би щеше да я попита кога за последно си е мила ръцете.

Внезапно се усъмни дали той изобщо се интересува от заниманията й. Всички тези богати и прочути хора и техните деца идваха в „Билтмор“… Защо би се интересувал Брейдън какво прави Серафина нощем?

— Значи си била долу в мазето, когато си видяла за първи път Мъжа с черния плащ — каза момчето. — Според теб кой е той?

— Не знам. Дори не съм сигурна дали е човек, или нечиста сила.

— Нечиста сила ли? — повдигна вежди Брейдън.

— Ами… сянка. Някой, обсебен от демон. Нали знаеш, призрак. Мъжа с черния плащ може да е някакво демонично създание, което излиза нощем от гората. Но все пак ми се струва, че е смъртен. Мисля, че е някой от господата в имението.

— Защо смяташ така? — ахна той изненадан.

— Заради лъскавия му атлазен плащ, обувките, походката, начина, по който говори… Има нещо в него… Сякаш смята, че е нещо повече от другите.

— Е, със сигурност е по-страшен от всички други, които съм срещал — съгласи се момчето, но не каза нищо повече.

Теорията й, че Мъжа с черния плащ е някой от изтънчените господа в „Билтмор“, очевидно бе притеснила Брейдън.

Седяха в мълчание дълго време. Фина усещаше топлината на тялото му, спокойното му дишане, ударите на сърцето му. Долавяше лекото ухание на дърво, кожа и коне по него. Независимо дали съвместният им престой в каретата означаваше нещо, или не, поне за един кратък момент тя почувства, че принадлежи на това място и се намира точно там, където би трябвало да бъде.

Звучеше нелогично, дори невъзможно и Серафина не можеше да го обясни, но в същото време нямаше как да отрече това усещане.

— Искам да те помоля за една услуга — изрече тихо.

— Да?

— Моля те, не казвай на никого за мен и за баща ми. Той се нуждае от тази работа. И обича „Билтмор“.

Брейдън кимна.

— Разбирам. Няма да кажа на никого, кълна се.

— Благодаря ти — въздъхна облекчено Фина.

Не се съмняваше, че може да му се довери. И репутацията му сред кухненския персонал, че е самотник, който предпочита да прекарва времето си с животните вместо с хората, сега й се струваше ужасно несправедлива.

Брейдън постепенно се унесе и заспа, дишането му се забави и успокои. Серафина остана все така неподвижна, но го огледа внимателно. Имаше нежно, бледо лице. Беше много чист. И дрехите му стояха чудесно. Вълненият жакет бе шит навярно по поръчка. Дори копчетата бяха гравирани с инициалите му: БВ. „Навярно мистър и мисис Вандербилт са ги поръчали“ — помисли си. Дали това означаваше, че го обичат и искрено милеят за него? Или бе просто нещо типично за тяхното лъскаво общество?

Една вечер в работилницата, докато почистваха след вечеря, баща й бе разказал историята на мистър Вандербилт. Като много други заможни господа Джордж Вандербилт използвал богатството, което наследил, за да си построи къща. Но не в Ню Йорк. Избрал отдалечената пустош в западната част на Северна Каролина, във вътрешността на гористите планини, на километри от най-близкия град. Дамите и господата от елитното общество на Ню Йорк сметнали, че това е много ексцентрично решение. Защо един високообразован мъж, отгледан в цивилизования разкош на Ню Йорк, би поискал да живее в пустошта, на подобно мрачно и диво място?

За построяването на „Билтмор“ били нужни години, но когато имението най-накрая било завършено и всички видели какво е създал Джордж Вандербилт, разбрали неговата мечта. Той съумял да построи най-големия, най-великолепния частен дом в Америка сред нежната красота на планинската верига Блу Ридж. А околните земи осигурявали всичко необходимо за поддръжката и оцеляването на имението.

След няколко години мистър Вандербилт се оженил. И сега всички, които имаха късмета да получат покана, идваха в град Ашвил, за да посетят него и съпругата му. Бяха все богати, известни и влиятелни хора: сенатори, губернатори, важни индустриалци, лидери на чужди държави, прочути музиканти, талантливи писатели, художници и интелектуалци.

А в мазето под този блестящ, лъскав свят бе отраснала Серафина.

Момичето се вгледа в Брейдън и си спомни как бе дошъл в „Билтмор“ преди две години. Слугите говореха шепнешком за трагедията. Десетгодишният племенник на мистър и мисис Вандербилт се нанасяше в имението, защото семейството му бе загинало при пожар в къщата им в Ню Йорк. Никой не знаеше как е започнал пожарът — може би от маслена лампа или от искра от печката в кухнята, но посред нощ къщата изгоряла до основи. Според слуховете Гидиън бе събудил Брейдън, захапал бе ръката му със зъби и го бе извлякъл от леглото и от изпълнената му с дим спалня. Пламтящите стени и тавани се срутвали около тях, но двамата успели да излязат от горящата къща, почти задушени и със сетни сили. Едва оцелели.

Доберманът бе спасил момчето. Но майката, бащата, братята и сестрите му бяха загинали. Огънят бе погълнал цялото му семейство.

Само при мисълта за това Серафина се разтреперваше. Не можеше да си представи да загуби баща си. Колко ли му е било трудно на Брейдън да загуби цялото си семейство, колко ли бе страдал?!

Слугите разказваха, че на погребението дошли стотици богати дами и господа, прислужници и хора от всякакви класи. Четири черни коня теглели катафалка с осем ковчега, а едно малко момче крачело покрай нея, хванало за ръка чичо си.

Серафина помнеше деня, в който Брейдън бе дошъл в имението. Беше изпълнена с любопитство. Слугите казаха, че нямал никакъв багаж, никакви лични вещи, освен четирите черни коня, които чичо му се съгласил да доведе тук с влак от Ню Йорк.

Фина инстинктивно се притисна по-близо до младежа и си спомни какво бе казал по-рано тази вечер: „С тези коне сме приятели отдавна.“

Започнала бе да наблюдава Брейдън още тогава. Често го виждаше да обикаля сутрин из двора. Прекарваше много време, загледан в птиците по дърветата. Ловеше пъстърва в потоците, но за разочарование на готвача, винаги пускаше улова си обратно във водата. Когато Фина го следеше из къщата, й се струваше, че той не се чувства много удобно сред другите момчета и момичета на неговата възраст, нито покрай възрастните. Обичаше кучето и конете си, никого другиго. Те май бяха единствените му приятели.

Веднъж бе чула леля му да говори с един от гостите. „Просто преминава през по-особен период — така бе казала мисис Вандербилт, за да обясни защо младежът е толкова тих и срамежлив по време на вечеря и на празненствата. — Ще го надрасне.“

Но Серафина имаше чувството, че няма да стане. Леля му и чичо му живееха в свят на екстравагантни тържества, а отстрани изглеждаше, че Брейдън изпитва повече удоволствие от язденето или от възможността да излекува крилото наранен ястреб, отколкото от танците с момичета на пищни балове.

Веднъж Фина се бе промъкнала покрай прозорците на зимната градина, която бе цялата осветена заради бал по случай лятното слънцестоене. Наблюдаваше как момичетата в красиви рокли се полюшват насам-натам, танцуват с момчетата и пият пунш с мехурчета от гигантски фонтан в средата на залата. Винаги бе искала да бъде едно от тези момичета с хубави рокли и лъскави обувки. Оркестърът свиреше, хората разговаряха и се смееха. Приведена в сенките под прозорците, Серафина се взираше в каменните лъвове, които охраняваха безмълвно входната порта на къщата, и си мислеше, че те сякаш също я наблюдават.

Не знаеше какво е мнението на Брейдън за нея, но в едно беше сигурна — тя бе различна от всички момичета, които младежът бе виждал досега. Не беше наясно дали това я правеше негов приятел или враг. Но той със сигурност бе забелязал, че е различна.

Вече бе късно през нощта и Фина знаеше, че трябва да поспи, но не беше уморена. Случилото се през деня не я бе изтощило. Напротив, беше превъзбудена, изпълнена с енергия. Внезапно целият свят около нея се бе променил. Никога не се бе чувствала толкова жива.

Имаше толкова много въпроси, толкова много загадки, които трябваше да се разрешат.

Серафина тайно се надяваше, че въпреки всичко, което бе видяла, Клара, Нолън и Анастасия са все още живи и могат да бъдат спасени. Искаше й се да излезе и да претърси гората за следи, които да я отведат до Мъжа с черния плащ. Но реши да остане на мястото си, доволна, че е сгушена до Брейдън.

Не след дълго заваля силен дъжд и Фина се заслуша в капките, които падаха тежко по листата на дърветата и по покрива на каретата. Стори й се най-прекрасният звук на света.

С бдителен поглед и наострен слух се закле, че ако Мъжа с черния плащ дойде отново тази нощ, тя ще го чака. Беше готова за битка.