Робърт Бийти
Серафина и черният плащ (23)

23

Допряла гръб до пръстената стена на леговището, притиснала гърди към коленете си, Серафина с изумление гледаше пумата. Сърцето й тупкаше бясно, стегнала се бе толкова, че едва дишаше.

Пумата я изучаваше с най-проницателните кехлибареножълти очи на света. Но защо тези очи приличаха толкова много на нейните? В главата на Фина се въртяха какви ли не мисли и картини, ала никоя от тях не даваше отговор на въпросите й.

Дивата котка направи още крачка напред.

Момичето не помръдна, почти не дишаше. Не правеше резки движения.

В погледа на хищника видя интелигентност и разум. В него личаха нежност и мисъл, непостижими за обикновен див звяр. Серафина знаеше, че не може да разговаря с пумата, а толкова много й се искаше.

Гигантската котка допря муцуна до рамото на Фина и я подуши. Шумното й дишане отекна мощно в ушите на момичето, дробовете й бяха като ковашки мехове, които гръмко всмукваха и изпускаха въздух. Влажната козина около полуотворената й паст лъщеше, зъбите й проблясваха. Миризмата й бе едновременно чужда и позната. Серафина никога досега не бе помирисвала дива котка, но й се струваше, че миризмата на животното трябва да е точно такава.

Сега повече от всичко на света момичето искаше да има общ език с пумата. Отчаяно копнееше да разбере какво мисли и какво чувства в този момент горският звяр.

Въздъхна дълбоко и колебливо. Протегна треперещата си ръка, затаи дъх и докосна главата на голямата котка. После погали меката й козина.

Пумата не откъсваше напрегнатия си поглед от нея, но не помръдна, не изръмжа, не се спусна да я захапе. И Серафина отново предпазливо си пое въздух и издиша.

Погали я по главата и по шията. Дивата котка се отърка в нея и Фина усети мощта и тежестта й. В един момент се уплаши, че пумата ще я притисне с цялото си тяло, но дивият звяр се отдръпна и момичето отново задиша свободно. А когато гостенката се осмели да помръдне и да промени положението на краката си, горският хищник отпусна глава на гърдите й. Серафина я почеса по тила и зад ушите.

После пумата полегна до нея, размаха дългата си опашка и котетата започнаха да се боричкат около тях.

Серафина взе в ръце пухестите мяукащи котета и ги притисна към себе си. Преливаше от възторг и гордост. Малките й се радваха — обичаха я — и в един момент даже й се стори, че най-сетне се е върнала у дома.

Замисли се. Тя не приличаше на другите хора. Виждаше отлично в мрака, придвижваше се безшумно, ловуваше нощем. Погледна дланите и върховете на пръстите си — огледа ги един по един. Какви бяха всъщност ноктите й, човешки или животински? Какво я свързваше с пумата? Защо се чувстваше толкова добре в леговището й?

Но колкото повече мислеше, толкова повече се съмняваше. Не, все пак бе човек. Носеше дрехи, живееше в къща, сред хора. И искаше да продължи да живее там. Трябваше да се върне у дома, при баща си и при Брейдън, в света, който познаваше и обичаше.

Стисна зъби и тръсна решително глава. Измъкна се пълзешком от леговището и се озова на поляната, сред ярките звезди. Спря, защото не знаеше какво да прави оттук нататък.

На мястото на битката се търкаляше безформена купчина — черният плащ. До него лежеше окървавеното тяло на Торн. Дрехите му бяха разкъсани, бялата му риза бе покрита с кръв. В гърдите му зееше огромна рана, лицето и главата му бяха обезобразени — по тях личаха ухапвания и следи от нокти. Кръвта му проблясваше на лунната светлина, а от опита си с плъховете Серафина знаеше: щом кръвта блести, значи гадината е още жива. Но скоро щеше да умре. Понякога доубиваш умиращите плъхове, а друг път ги оставяш да умрат сами.

Погледна към небето, към дърветата, към света, който я заобикаляше. Победила бе! Сразила бе Мъжа с черния плащ!

Всеки мускул, всеки нерв в тялото й се бе пробудил. Серафина бе почти в екстаз, в еуфория, сякаш се рееше във въздуха.

Но същевременно бе объркана и продължаваше да не разбира. Решила бе една загадка и веднага се бе сблъскала е нова. Защо се чувстваше така странно? Защо пумата не я нападна?

— Какво означава всичко това? — запита се сама на глас.

Направи няколко крачки напред, яростно ровеше с крака в снега. Беше й писнало нищо да не проумява, нищо да не знае.

— Кажи ми какво означава това? — извика към небето.

Наметни ме… — отвърна хриплив глас.