Робърт Бийти
Серафина и черният плащ (6)

6

Сърцето й подскочи. Въпреки ужасното положение, в което я заварваше, и гневното изражение на лицето му Серафина се радваше да го види.

Бесният мистър Кренкшод обаче не бе особено доволен.

— Млади господарю Вандербилт — изръмжа изненадано той, като се поклони и изплю тютюна от устата си. Застина почтително на място. — Моля за извинение, сър. Не ви видях. Каретата ви е готова, сър.

Младежът изгледа и двамата продължително, без да каже нищо. Очевидно това, което бе видял преди миг, не му беше приятно. Доберманът му изглеждаше готов да се метне в атака към този, когото господарят му посочи, и Серафина се надяваше жертвата да е мистър Кренкшод с петнистото лице, а не тя.

Брейдън се взираше в мъжа, после бавно насочи поглед към нея. В ума й трескаво прехвърчаха различни версии, с които би могла да оправдае присъствието си. Момчето бе укротило грамаданския мъж, който искаше да я пребие, но как би могла Фина да му обясни защо е тук?

— Аз съм новата ваксаджийка — заяви и пристъпи напред. — Леля ви ми нареди да лъсна обувките ви за пътуването, сър. Иска да е сигурна, че ще бъдат чисти и добре излъскани, сър. Така каза, да ги изчистя и лъсна с плюнка хубавичко.

— Не, не, не! — развика се мистър Кренкшод, който веднага разбра, че това е лъжа. — Какви са тия измислици, никаквице? Не си никаква ваксаджийка! Откъде се взе?

Но на устните на Брейдън се появи едва забележима съзаклятническа усмивка.

— А, да, леля Едит ми спомена, че иска ботушите ми да са лъснати. Напълно забравих — изрече с престорен аристократичен тон. После погледна настоятелно Фина и смръщи вежди. — Тръгнал съм за дома на семейство Ванс и вече закъснявам. Нямам време да те чакам, така че трябва да дойдеш с мен и да ми лъснеш обувките на път за там.

Кръвта на Серафина закипя, лицето й пламна. „Той сериозно ли говори?!“ Не можеше да се качи в каретата с него. Баща й щеше да я убие. А и какво щеше да прави, затворена в тази кутия, теглена от здрави черни жребци?

— Хайде, качвай се и свършвай бързо с това — нареди Брейдън с нетърпеливия тон на властен млад наследник и махна с ръка към вратата на каретата.

Серафина никога в живота си не се бе возила в подобно нещо. Дори не знаеше как да се качи и какво да прави, щом влезе вътре.

Злият плъхоподобен мистър Кренкшод нямаше избор, освен да се подчини на заповедта на господаря си. Побутна Серафина към вратата и тя внезапно се озова в сумрачната карета на Вандербилт. Сви се колебливо на пода и се огледа около себе си. Нямаше как да не се възхити на луксозното обзавеждане, на ръчно изработените дървени елементи, медните ръчки, прозорците от дебело стъкло и плюшените меки седалки с шарена тапицерия и пискюли.

Брейдън я последва непринудено — все пак тук всичко му бе познато. Настани се удобно, а Гидиън се просна на пода, все така вперил хищен поглед в Серафина.

„Я си гледай своята работа, псе такова“ — помисли си тя, щом отвърна на погледа му.

Мистър Кренкшод затвори вратата на каретата и се покатери на капрата при другия кочияш.

„О, страхотно, ще ни вози Плъхската муцуна“ — изсумтя Серафина.

Нямаше представа колко щеше да продължи пътуването или как би могла да изпрати съобщение до баща си. Той й бе казал да се крие в мазето, а не да бъде отвлечена от младия господар и неговия бияч с вонящ дъх. Но поне най-накрая можеше да говори с Брейдън насаме за това, което бе видяла предишната нощ.

Седалката в каретата изглеждаше прекалено чиста и Серафина не посмя да седне на нея с мръсните си дрехи. Тъй като се предполагаше, че е тук, за да лъска ботушите на младия господар, коленичи на пода и се зачуди как да се престори, че си върши работата, като няма нито четки, нито боя за обувки в себе си. Да плюеш и лъскаш обувки е едно, но само да плюеш върху тях е съвсем друго.

— Не е нужно наистина да го правиш — увери я тихо Брейдън. — Аз просто доразвих историята ти, за да изглежда по-убедителна.

Серафина вдигна глава и погледите им се срещнаха. В същия момент конете се засилиха и каретата се понесе напред. Усещането бе напълно ново и непознато за Фина, направо ужасяващо, и за миг тя изгуби равновесие.

— Съжалявам — промърмори, когато залитна и се блъсна в краката на младия господар. Веднага се изправи.

Погледна към седалката, където се очакваше да седне, но кучето се взираше в нея с леден поглед. Когато Фина се насочи към мястото, доберманът изръмжа ниско и заплашително, след което оголи зъби, сякаш казваше: „Щом аз не мога да седя тук, значи и ти не можеш“.

— Не, Гидиън — строго го смъмри Брейдън.

Серафина не бе сигурна дали младият господар иска да я защити, или просто не желае да се стига до сблъсък, който би изцапал каретата с кръв. Каквато и да бе причината, след командата му Гидиън отпусна уши и сведе глава. Момичето се възползва от случая — намести се на седалката срещу Брейдън, но възможно най-далече от кучето.

Доберманът продължаваше да я следи с поглед и внезапно я обзе непреодолимо желание да му изсъска и да го застави да отстъпи, но се възпря. Това едва ли щеше да се хареса на младия господар, така че трябваше да се овладее.

Фина не обичаше кучета и те също не я обичаха. Щом я видеха, веднага се разлайваха. Веднъж тя се покатери на дърво, за да се спаси от обезумяла хрътка, и се наложи баща й да донесе стълба, за да слезе.

Каретата изтрополи шумно, докато завиваше покрай сградата, и Серафина видя през прозореца разкошната фасада на имението. „Билтмор“ се извисяваше на четири етажа със своите красиви сиви стени с пищни орнаменти. Гаргойли и древни воини красяха ъглите на покрива, направени от тъмна мед. Комини, кули и кулички придаваха на сградата вид на готически замък. Два огромни каменни лъва охраняваха масивните дъбови порти на входа. А може би стояха там, за да прогонват злите духове? Фина им се бе възхищавала безброй пъти по време на нощните си разходки. Харесваше ги от малка. Представяше си, че гигантските котки са защитници и пазители на „Билтмор“, а коя задача би могла да е по-важна и по-достойна за уважение от тази?

Окъпано от златистата светлина на залязващото слънце, имението наистина изглеждаше необичайно красиво. Но щом слънцето се скри зад околните планини, над къщата паднаха зловещи сенки, които напомниха на Серафина за грифоните, химерите и други странни създания на нощта — не цели същности, а същества, съставени от различни противни половинки. При тази мисъл потръпна неволно. В един миг „Билтмор“ бе най-красивата сграда, която човек би могъл да си представи, а в следващия се превърна в злокобен и сумрачен, обитаван от духове замък.

— Легни долу и се дръж добре — нареди Брейдън.

Серафина го погледна смаяно, но после осъзна, че не говори на нея, а на добермана.

Гидиън послуша господаря си и се отпусна в краката му. Кучето май се бе поуспокоило донякъде, но погледнеше ли към момичето, сърдитият му поглед сякаш казваше: „Легнал съм, да, но не си и помисляй да навредиш на господаря ми, защото ще те разкъсам на мига…“

Серафина се усмихна вътрешно. Колкото и да бе странно, този пес започваше да й харесва. Разбираше го, разбираше и свирепостта, и предаността му. Възхищаваше се и на двете качества.

Докато се опитваше да се приспособи към движението на каретата, изведнъж забеляза, че Брейдън я изучава внимателно.

— Търсех те… — призна той.

Фина му хвърли бърз поглед, а после извърна очи. Когато погледите им се срещаха, имаше чувството, че той може да прочете мислите й. Това я плашеше.

Опита се да каже нещо, но щом отвори уста, откри, че не може да си поеме въздух. Беше се промъквала наоколо толкова години и бе подслушвала разговорите на най-различни хора, така че чисто теоретически отлично знаеше как да води разговор. Толкова много знатни господа и слугите им бяха пребивавали в „Билтмор“ през годините, че Серафина свободно имитираше речта на богатите дами, диалекта на жените от планините или дори акцента на посетителите от Ню Йорк. Но по някаква причина в момента й бе ужасно трудно да намери думи — каквито и да било думи, с които да се обърне към младия господар.

— Аз… съжалявам за всичко това — успя да смотолеви най-накрая. От притеснението, стиснало гърдите й, думите излизаха от устата й като смачкани. Не бе сигурна дали изобщо звучи като нормално човешко същество. — Искам да кажа… съжалявам, че се озовах на пода в каретата ви като багаж, който е прекалено голям, за да е вързан на покрива. И нямам представа защо кучето ви не ме харесва.

Брейдън се обърна към Гидиън, после отново насочи поглед към Серафина.

— Обикновено се отнася добре с хората, особено с момичетата. Много странно.

— Днес се случиха много странни неща — отбеляза Фина. Сега, когато разбра, че момчето няма да откаже да я изслуша, напрежението я напусна и тежестта се вдигна от гърдите й.

— И ти ли смяташ така? — наклони се той.

Брейдън много се различаваше от представите на Серафина за младия господар, а и бе симпатичен и добре образован. Очаквала бе да се окаже високомерен, студен и дръпнат, но не беше така.

— Не мисля, че Клара Брамс се крие някъде — каза заговорнически момчето. — А ти?

— Не — отвърна Фина, докато се взираше право в очите му. — Определено не мисля така.

Много й се искаше да изстреля всичко, което знае, още сега, на мига. Та нали от самото начало възнамеряваше да го направи. Но в главата й се въртяха думите на баща й: „Те не са от нашата черга.“

И все пак, какъвто и да бе, Брейдън й се струваше добър човек. Не я съдеше, не я гледаше отвисоко. На пръв поглед даже май я харесваше. Може би се интересуваше от нея, както би се заинтригувал от необикновено насекомо, което вижда за първи път. Каквато и да бе истината, той продължи да говори.

— Знаеш ли… тя не е първата.

— Какво имаш предвид? — сепна се Серафина. От вълнение забрави, че момчето срещу нея е наследникът на имението, и му заговори наистина като на приятел.

— Преди две седмици петнайсетгодишно момиче на име Анастасия Ростонова излезе на разходка в лабиринта късно вечерта и не се върна.

— Наистина ли? — наостри уши напрегнато Фина. Оказа се, че и той има тайни истории за споделяне. Лесно можеше да хареса момче, което шепне за отвличане и престъпления. Познаваше лабиринта много добре, но знаеше, че гъсталаците и оплетените му пътеки объркваха доста хора.

— Всички казват, че Анастасия е влязла в гората и се е изгубила — продължи той — или просто е избягала. Но аз знам, че грешат.

Серафина нямаше търпение да научи всяка подробност.

— Защо си толкова сигурен?

— На следващата сутрин намерих малкото й бяло кученце да обикаля пътеките на лабиринта. Клетото създание бе обезумяло, търсеше я отчаяно. — Брейдън погледна Гидиън. — Не познавах Анастасия добре, само от няколко дни бе у нас на гости заедно с баща си, но не мисля, че би избягала, без да вземе кучето си.

Серафина бе съгласна с него. Младежът изглеждаше много предан на своя четириног спътник. Двамата бяха приятели и това й харесваше. После отново се замисли за горкото момиче и за онова, което му се беше случило.

— Анастасия Ростонова… — повтори странно звучащото име Фина.

— Тя бе дъщеря на мистър Ростонов, руския посланик — обясни Брейдън. — Каза ми, че фамилиите на руските момичета винаги завършват на „а“.

— Как изглеждаше? — попита Серафина, защото не искаше да обърка отвлечените богати момичета.

— Беше висока и хубава, с дълга черна къдрава коса и носеше красиви червени рокли, в които май бе трудно да се ходи.

— Мислиш ли, че е изчезнала също като Клара Брамс?

Преди той да отговори, нещо привлече вниманието й през прозорците на каретата. И от двете страни имаше дървета. Пътуваха по тесен кален път през гъста и мрачна гора, същата гора, в която баща й я предупреждаваше никога да не стъпва. Същата, в която Фина бе родена. Неволно цялата настръхна.

— Къде отиваме всъщност?

— Леля и чичо се тревожат за мен и ме изпращат при семейство Ванс в Ашвил, за да ме предпазят, ако някой в къщата иска да ми навреди. Наредиха на Кренкшод да дойде с мен и да ме охранява.

— Не са постъпили много умно — отбеляза Серафина, без да се замисли. Не беше вежливо да казва подобно нещо, но по някаква причина й се искаше да отложи момента, в който щеше да разкаже на Брейдън истината за изчезването на момичето.

— Никога не съм харесвал този мъж — съгласи се младежът, — но чичо ми разчита на него.

Фина погледна през прозореца към гората. Вече не виждаше нито хоризонта, нито слънцето. Наоколо имаше само плътна стена от високи стари дървета, черни и загадъчни. Растяха толкова нагъсто, че тя почти не можеше да различи къде свършва едно и къде започва друго. Мястото бе мрачно и страховито, на човек не му се искаше да минава оттук, а какво остава да живее, но нещо все пак пробуди вълнението на Серафина.

После стомахът й се преобърна. „Билтмор“ бе на километри зад тях. Баща й щеше да се чуди защо Фина не идва за вечеря. „Днес няма да ям нищо, тате, нито пилешко, нито каша. Съжалявам — помисли си момичето. — Не се тревожи за мен, моля те.“ Допреди ден гонеше плъхове в мазето и водеше съвсем нормален живот, а сега всичко бе толкова странно!

Най-накрая откъсна поглед от гората и се обърна към Брейдън. Преглътна сухо и се накани да започне своя разказ.

— Трябва да ти кажа нещо…

— Как така не съм те виждал досега? — прекъсна я момчето.

— Какво?

— Откъде си?

— Да, добър въпрос — отвърна и си спомни за купчинката мъртви създания, от която я бе взел баща й.

— Не, наистина — Брейдън се взираше настоятелно в нея, — защо не съм те виждал в имението?

— Може би не си гледал на подходящите места. — Фина се чувстваше неловко от разпита, хваната в капан. Но когато го погледна в очите, осъзна, че той няма да се откаже. Слепоочията й започнаха да пулсират, не можеше да мисли ясно. Защо й задаваше тези досадни въпроси? — Добре, ти откъде си? — направи последен опит да го отклони от темата.

— Знаеш, че живея в „Билтмор“ — отговори й. — Питам за теб.

— Аз… — Серафина заекна и се втренчи в скута си. — Може би си ме срещал и преди, но просто си забравил.

— О, не, щях да те запомня — изрече тихо.

— Може би съм тук на гости. Само за седмица… — промълви тя колебливо, загледана в пода.

Брейдън не се хвана.

— Моля те, кажи ми къде живееш, Серафина — каза твърдо.

Изненада я властният начин, по който произнесе името й — ей така, сякаш имаше пълното право да настоява за отговор. Фина вдигна глава и го погледна, което се оказа огромна грешка. Младежът се взираше в нея настоятелно и тя се почувства като омагьосана, сякаш й бе направил заклинание за казване на истината.

— Живея във вашето мазе.

Смая се, че изрече думите на глас. Момчето явно имаше странна сила върху нея, която Фина още не разбираше. Брейдън я гледаше втренчено, признанието й сякаш висеше във въздуха между тях. Серафина забеляза объркването му. Знаеше, че отговорът й е породил повече въпроси.

Нямаше представа защо му бе казала истината. Думите просто бяха изхвръкнали от устата й.

Това беше. Изрекла бе семейната тайна на глас, и то пред едно непознато момче. „Тате, моля те, прости ми.“ Бе объркала всичко. Бе съсипала живота им. Сега щяха да уволнят баща й. Щяха да ги изгонят от „Билтмор“. Фина и баща й щяха да се скитат по улиците на Ашвил и да молят за остатъци от храна. Никой нямаше да наеме човек, който лъже работодателя си, живее в мазето му и краде храна от него за осемпръстата си дъщеря. Никой.

Погледна към младежа.

— Моля те, не казвай на никого… — изрече тихо, но знаеше, че няма с какво да се защити. Ноктите й не бяха остри. Момчето можеше да издаде тайната й на всеки — на мистър Кренкшод, на мистър Боусман, дори на мистър и мисис Вандербилт. И тогава животът на Серафина и на баща й в „Билтмор“ щеше да приключи завинаги. Можеха дори да отидат в затвора заради храната, която бяха крали през всички тези години.

Брейдън се канеше да каже нещо, но конете изцвилиха и каретата спря рязко. Фина залитна и се стовари върху него. Гидиън скочи на крака и се разлая диво.

— Нещо е станало — каза младежът, избута я встрани и отвори вратата на каретата.

Навън бе тъмно като в рог.

Серафина наостри уши, но сърцето й туптеше толкова силно, че не успя да чуе нищо. Опита се да се успокои и наистина да се вслуша в мрака, но гората бе прекалено спокойна. Нямаше сови, нямаше жаби, насекоми, птици — нито един от обичайните звуци, които бе свикнала да чува. Само тишина.

Сякаш всяко живо същество в гората се бе скрило, уплашено за живота си. Или вече бе мъртво.

— Мистър Кренкшод? — провикна се колебливо Брейдън.

Нямаше отговор.

Серафина настръхна.

Момчето надникна през вратата и погледна нагоре, към капрата на кочияша.

— Тук няма никого! — ахна изумен. — И двамата са изчезнали!

Четирите коня си стояха впрегнати, но каретата бе спряла. Точно в средата на гората.