Робърт Бийти
Серафина и черният плащ (5)

5

В мига, в който баща й отвори вратата, мистър Боусман и двама други мъже нахлуха в електрическата стая. Серафина се бе покатерила на металните решетки на тавана и се бе скрила сред стотиците дебели метални жици, които минаваха по протежение на цялата стая, от горе до пода. Докато баща й се впусна в дълги обяснения пред сащисаните господа как точно динамото произвежда електричество, Фина изпълзя по тавана, спусна се безшумно на пода зад тях и се стрелна навън през отворената врата. Затича се по коридора, пъхна се в един малък улей за въглища, сви се на кълбо в мрака и застина неподвижно.

Обичаше да седи така, сгушена в тъмни, тесни пространства.

От време на време надзърташе през малка дупка в желязната вратичка на улея и наблюдаваше претърсващите господа отвън, които минаваха от единия край на коридора до другия и обратно. В мислите си обаче постоянно се връщаше към историята за своя произход, която бе научила от баща си. Беше му бясна, че е чакал толкова дълго, преди да й каже истината. А дали това бе истината? Възможно ли бе да е родена на земята, сред мрака на гората? Майка й, която и да бе тя, навярно е била много смела.

Но колкото повече мислеше по въпроса, толкова повече осъзнаваше, че майка й не може просто ей така да е отишла в гората през нощта, за да я роди. Може би е живеела там. В такъв случай какво ли създание на мрака бе тя? И какво създание бе самата Фина? Дали баща й бе сбъркал, като я бе взел оттам?

Всичко бе толкова объркващо. Чувстваше се по-неспокойна и самотна от всякога. Внезапно баща й вече не бе неин баща, а „Билтмор“ не бе неин дом. И тя все така си нямаше майка.

Вече знаеше, че баща й я крие от света, защото се бои какво биха й сторили хората, ако я видят. Но това още повече я объркваше, защото нейният татко я обичаше, което означаваше, че и други хора биха могли да я обикнат, нали? В крайна сметка какво значение има кога спиш и кога ловуваш?

Струваше й се, че всички хора би трябвало да обичат чувството да се излежаваш на перваза на прозореца под топлите слънчеви лъчи или да наблюдаваш как птиците летят над главата ти, или да се разхождаш в прохладна лунна нощ, когато всички звезди са изгрели на небето. Не беше сигурна дали повечето момчета и момичета на нейната възраст могат да ловят плъхове с голи ръце, но не смяташе, че това е чак толкова необичайно умение.

Друга група претърсващи мина покрай нея. Серафина ги огледа и поклати глава. Ако Клара Брамс бе жива и искаше да остане скрита, имаше множество места, където да се спотаи. Дори стотици възрастни да търчаха наоколо паникьосани, пак нямаше да успеят да обходят място като „Билтмор“. Тук имаше хиляди места, където човек би могъл да се скрие. Надяваше се все пак да намерят Клара въпреки случилото се предишната нощ. Но не й се вярваше. Клара Брамс бе изчезнала.

„Вие сте прекалено шумни и се движите твърде бързо — помисли си Фина, когато хората минаха покрай нея. — Никога няма да я откриете така. Трябва да хванете плъха.“

Баща й бе казал да зареже всичко, че не е нейна работа, че тези хора не са като тях, но с какво право определяше кой какъв е? Та той крадеше бебета от горите! А ако Клара бе още жива и се нуждаеше от помощ? Как можеше Серафина просто да си стои тук и да наблюдава отстрани? „А ако Мъжа с черния плащ дойде отново и отвлече друго дете?“ Взе твърдо решение да намери Брейдън Вандербилт и да му каже какво е видяла. Нямаше да е редно да го премълчи. Винаги си бе мечтала да се сприятели с някого, но ако не помогнеше на Клара Брамс, що за приятел бе Фина?

Когато коридорът опустя, момичето изпълзя от улея и се плъзна покрай стената. Възнамеряваше да се промъкне на горния етаж, но когато мина покрай покритото с мъх стълбище, което водеше към по-долните нива на подземието, се запита дали там долу няма да намери някаква следа от станалото предишната нощ. Младият господар щеше да повярва по-лесно на историята й, ако получи доказателство за това, което бе видяла Фина.

Заслиза по стъпалата — надолу и още по-надолу, във влажния мрак на това подземие под подземието, докато стигна до полегатия, потънал в кафяви сенки коридор.

Дишането й се учести, но Серафина продължи да върви, като си повтаряше, че всичко ще бъде наред.

Прокрадваше се така в мрака, докато не стигна до мястото, където бе видяла Мъжа с черния плащ. Нямаше и следа от Клара Брамс, но по стената личаха червени капки. На пода намери стъкълца. „От счупения фенер“ — помисли си.

Претърси района, но не намери нищо друго.

На връщане мина по същите коридори, по които бе избягала от демона… или каквото там бе той. Огледа внимателно мястото, където се бе борила за живота си. Забеляза нещо на пода, точно до стената — на пръв поглед приличаше на мъртъв, гниещ плъх. Беше с размера и цвета на противен гризач, но когато пристъпи по-близо, Фина сбърчи нос. Причината бе гадната, отвратителна миризма, която долови, но това не беше плъх. Стисна зъби и се отпусна на колене, за да огледа нещото по-добре. Оказа се намачкана ръкавица. В този момент в главата й изплува образът на черния плащ — как се виеше около нея, за да я откъсне от всичко, което познава и обича.

„Това е просто една ръкавица, глупачке“ — присмя се на собствения си страх Серафина. Но когато я вдигна, изви устни от отвращение. От вътрешната страна на черния атлазен плат бяха полепнали кървави парченца кожа.

Беше гнусно, много по-противно от всеки труп на плъх, който бе оглеждала отблизо. Късчетата кожа отвътре изглеждаха като съдрани от ръката, на която е принадлежала ръкавицата. По плътта имаше черни петна и сиви косми. Сякаш собственикът на ръкавицата не само бе стар, но и остаряваше много бързо, май направо се разпадаше.

Цялата се напрегна, когато си спомни как се бе борила за живота си като подивяла — с драскане и хапане. Ръкавицата навярно бе паднала от колана или от джоба на злодея, защото Фина помнеше, че ръцете му бяха голи и кървави по време на битката им.

Всички мъже носеха ръкавици (както и шапки и бастуни), така че това не бе особено важна улика. Не можеше да й послужи за доказателство пред младия господар. Но благодарение на нея й хрумна, че който или каквото и да бе Мъжа с черния плащ, явно имаше сериозен проблем.

Серафина нямаше търпение да се измъкне от тази влажна дупка и бе решена на всяка цена да намери Брейдън Вандербилт, затова се изкачи до основното ниво на мазето. Много от стаите тук имаха прозорци в горната си част. През тях се виждаха слугите и гостите, които претърсваха градините, декоративния лабиринт и множеството пътечки из двора. Фина се надяваше да зърне сред тях и младия господар.

Дали можеше да нарече Брейдън свой приятел, или се заблуждаваше? Честно казано, не бе особено сигурна какво е „приятел“. Всичко, което знаеше по темата, бе научила от книгите. Ако срещнеш някого лице в лице и той не ти изсъска и не те ухапе, означава ли, че сте приятели? После поразсъждава още по въпроса и си спомни, че тя всъщност за малко да изсъска, когато за първи път срещна Брейдън, така че това определение май не бе най-подходящото. Може би изобщо не бяха приятели. Може би той я смяташе просто за чистачка от мазето и я бе забравил веднага след като бе избягала. Навярно трябваше да му каже още тогава, че тя е Г. Л. П. Щеше да му направи много по-голямо впечатление. А сега не бе сигурна какво си мисли за нея — освен че е мръсна, груба, неугледна и с ужасна коса.

Изкачи стъпалата към първия етаж. Възползва се от хаоса на търсенето и се спусна навън незабелязано — от едно скришно местенце към друго. Придвижваше се тихо, стъпваше меко. Възрастните говореха силно и вдигаха толкова много шум, когато трополяха наоколо, че бе лесно да ги избегнеш.

Затича се към зимната градина и се скри между стойките с тропически растения.

За малко да се блъсне в мисис Вандербилт и двама прислужници, които подтичваха по коридора, но все пак успя ловко да избяга и да се пъхне в билярдната зала. Сигурна бе, че дори смъртните й врагове, плъховете, щяха да се впечатлят от бързината й при тази конкретна маневра.

Билярдната зала имаше красива дъбова ламперия и меки кожени столове и бе наситена с мирис на пури. Тъмни ориенталски килими покриваха пода.

Над масите за игра висяха черни лампи от ковано желязо. По стените бяха окачени животински глави и ловни трофеи. Харесваха й.

Трофеите й напомняха за плъховете, които някога убиваше и носеше на баща си. Значи с Вандербилт имаха нещо общо. От друга страна, Фина отдавна бе спряла да души плъховете, защото в един момент осъзна, че харесва самия лов, а не убиването.

Тъкмо когато се канеше да излезе от стаята, вътре влязоха прислужник и камериерка. Серафина бързо се шмугна под близката билярдна маса.

— Може би тя ни се изплъзва все в последния момент, мис Уитни — каза мъжът и се наведе да погледне под масата тъкмо когато Серафина се шмугна зад дивана.

— Може да е навсякъде, мистър Прат — съгласи се жената и погледна зад дивана в същия миг, в който Серафина се скри зад зелените велурени завеси на прозорците.

— Знаете ли дали някой е проверил органа? — попита мистър Прат. — Отзад има тайна стая.

— Момичето е пианистка, така че наистина може да се е завъртяло край органа — кимна мис Уитни в знак на съгласие.

Серафина въздъхна безшумно, използва завесата за прикритие и се покатери до горната рамка на прозореца, след което се сви в ъгъла. Успя да види набързо, че мистър Прат носи бели ръкавици, черна вратовръзка и черно-бяла ливрея — явно бе от главните лакеи, но обърна специално внимание на черните му кожени обувки.

— Пианистка ли е? Как така? — попита мистър Прат.

— Тили от третия етаж ми каза, че момичето било нещо като музикален гений. Обикаляло страната и изнасяло концерти — обясни мис Уитни, докато опипваше с ръце завесите, зад които се бе скрила Серафина преди малко.

Момичето притаи дъх и застина неподвижно. Мис Уитни бе вече толкова близо, че Фина усещаше парфюма й. Ухаеше на лавандула и рози. Ако камериерката просто дръпнеше пердетата и погледнеше нагоре, щеше да види хлапе с потайна усмивка — като същинска сестра на Чешърския котарак^[8].

Въпреки страха си да не я открият, Серафина се зазяпа в облеклото на жената. Харесваше хубавата розова униформа с бяла якичка и бели маншети, която прислужничките носеха сутрин, преди да се преоблекат следобед в по-официалните си черно-бели униформи.

— Хайде. Тук няма никого — каза мистър Прат. — Да проверим органа.

Серафина въздъхна облекчено, когато мис Уитни отиде в другия край на помещението. Мистър Прат побутна дъбовата ламперия вдясно от камината.

— Божичко! — ахна изненадано мис Уитни и се разсмя нервно, когато в стената се отвори тайна врата. — Чистила съм тази стая безброй пъти, а не съм знаела, че тук има вход. Вие сте толкова умен, мистър Прат.

Серафина поклати глава с досада. Ама че глупачка! Очевидно камериерката си бе загубила ума по лакея всезнайко. Харесваше мис Уитни, но тя определено имаше какво да научи от нея за надушването на плъхове. Защото според Фина мистър Прат с лъскавите обувки спадаше точно към този вид създания.

Мистър Прат се разсмя, очевидно доволен от ефекта на малкия си номер.

— Откъде знаете за тези тайни стаи? — попита камериерката. — Да не обикаляте из къщата нощем, докато всички други спят?

— О, аз съм пълен с изненади, мис Уитни, и не само по отношение на малкото момиче с жълта рокля. Само почакайте и ще видите… Хайде, да вървим.

„Жълта рокля ли?“ — каза си Фина. Откъде знаеше мистър Прат какво е носила Клара, когато е изчезнала? В този прислужник имаше нещо, което хич не й допадаше. Беше прекалено мазен, прекалено вежлив, прекалено самодоволен в своята лъскава черно-бяла ливрея и тя не би му се доверила за нищо — не повече, отколкото на полевка в килера със сладкиши.

„Аз не бих влязла там, ако бях на твое място!“ — искаше й се да извика на мис Уитни, докато камериерката минаваше през тайния вход заедно с мистър Прат, но вместо това се заслуша в стъпките на „полевката“. Те напомняха на стъпките, които бе чула в мазето предишната нощ, но двамата изчезнаха в тунела прекалено бързо, за да бъде напълно сигурна.

Щом прислужниците се скриха от погледа й, Серафина скочи долу и провери внимателно мястото вдясно от камината, за да е сигурна, че ще намери тайната врата, ако й потрябва. Един вход към таен тунел би могъл да е много полезен за момиче с нейните особени занимания. Отвън тайната врата бе напълно прикрита в дъбовата ламперия и изобщо не се забелязваше в стената. На нея бе окачена и снимка в рамка — странно реалистичен дагеротип на белокос мъж, който Серафина предположи, че е отдавна починалият дядо на мистър Вандербилт, Корнелиус Вандербилт.

Стана й мъчно, като се сети, че тя не само си няма дядо, който да й разказва истории за стари времена, но всъщност вече си няма дори баща. Имаше просто човек, който я бе намерил в гъсталак в гората и бе решил да открадне козе мляко, за да я опази жива в кутията си с инструменти. Можеше да бъде абсолютно всеки друг. И още му беше леко сърдита, задето не й бе казал истината по-рано.

Цялата стена под ловните трофеи бе покрита с портрети на семейство Вандербилт. Майки, бащи, баби, дядовци, братя и сестри, братовчеди.

Серафина инстинктивно започна да проучва лицата, за да види дали някой прилича на нея. Дали Клара Брамс бе жива, отвлечена някъде? Питаше ли се дали майка й я е забравила, както понякога се чудеше Серафина? Но разликата бе, че мисис Брамс не бе забравила дъщеря си и никога нямаше да я изостави. Майката на Клара все още я търсеше.

Пристъпи по-близо до стената. Последният портрет бе друго изображение на стария Корнелиус, патриарха на големия род Вандербилт. Показан бе как върви гордо до един от своите железни парни влакове, а размазаният от движенията фон придаваше на фигурата му призрачни очертания. По гръбнака на Серафина премина тръпка само докато гледаше фотографията. Снимката се бе наклонила леко, когато мистър Прат и мис Уитни минаха през тайната врата, затова Фина я изправи и намести. Щом докосна вратата, тя се отвори плавно. Явно пантите й редовно се смазваха.

Пое си дълбоко въздух и пристъпи вътре.

* * *

Серафина с изненада откри, че тайната врата води в пушалнята. Оттам намери подобен проход и към оръжейната, чиито лавици с пушки и пистолети бяха защитени от праха в стъклени витрини. Когато видя отражението си в стъклото, се изплю на опакото на дланта си и изтърка лицето си, докато не махна по-големите следи от мръсотия по бузите и брадичката си. После с резки движения приглади дългите си златисти кичури зад ушите. Постоя там и известно време просто се взира замислено в себе си.

Ако майка й я видеше, дали щеше да я познае? Дали щеше да я прегърне и целуне, или да се извърне и да я подмине? Когато непознати хора я видеха, какво ли си мислеха за нея? Какво виждаха — момиче или странно създание?

Група гости на имението минаха през стаята и разговаряха шепнешком. Серафина наостри уши, за да ги чуе по-добре.

— Казвам ви, че е истина! — прошепна един млад мъж.

— И аз го чух — съгласи се друг. — Моята баба ми е разказвала, че тук наблизо има старо гробище със стотици гробове, но телата липсват!

— И аз съм чувал, че има старо селище — добави трети гост. — Но гората го е погълнала, след като всички, които живеели там, напуснали домовете си.

Серафина също бе чувала подобни истории да се разказват по нощите в кухнята, но не бе сигурна дали да им вярва, или не. Където и да отидеше през този ден, подслушваше все едни и същи разговори: господата обсъждаха дали да се повикат детективи, за да разследват изчезването на детето; слугите си споделяха истории за подозрителни гости, а родителите спореха как най-добре да предпазят синовете и дъщерите си от изгубване в огромната къща, без да проявят грубост към домакините си. Сега пък говореха за старо гробище в гората.

Фина не спираше да мисли за Мъжа с черния плащ. Ако бе някой от тези хора, можеше да броди по всеки коридор, да влиза във всяка стая. Как да различиш кой е приятел и кой е враг само по вида му?

Колкото повече мислеше, толкова повече въпроси я терзаеха. Единственото сигурно нещо до момента бе, че търсенето продължаваше, а Клара Брамс все още не бе открита. Нито жива, нито мъртва.

После й хрумна нова идея. Ако Мъжа с черния плащ бе някакъв вид дух, който излиза от гората през нощта или се подвизава в подземието, тя едва ли щеше да намери доказателства за съществуването му на горните етажи. Но ако бе поне отчасти смъртен и пребиваваше в „Билтмор“, тогава все трябваше да държи плаща си някъде, когато не го носи. Ако Фина откриеше плаща, може би щеше да намери и мъжа.

Гардеробите и стаите за съхранение на дрехи, пръснати из цялата къща, бяха любимите й скривалища, така че ги познаваше достатъчно добре. Когато дамите и господата идваха в имението, обикновено слизаха от превозните си средства пред парадния вход. Но в лошо време използваха покрития портик в северния край на къщата, близо до конюшнята. Серафина се стараеше да остане незабелязана и се добра дотам на прибежки и с пълзене.

В гардеробната бе тъмно и претъпкано, но това напълно я устройваше. Обичаше тесните шкафове. Проби си път през плътната гора от палта, плащове, дълги шалове и пелерини и провери закачалките една по една за дълъг черен атлазен плащ. Когато стигна до дъното на гардеробната, без да го открие, въздъхна разочаровано.

Измъкна се оттам и се замисли за положението си. Осъзна, че трябва да отиде при Брейдън без каквото и да било доказателство. Всъщност и самият той не се мяркаше никъде наоколо.

„Трябва да помислиш, момиче“ — чу гласа на баща си в главата си. Обикновено й говореше с такъв тон, когато Фина не можеше да си спомни някой от уроците си. „Използвай това, което знаеш, и намери отговор.“

И изведнъж се сети. От това, което знаеше за Брейдън Вандербилт, допусна, че той е или с кучето, или с коня си — а може би и с двете си любими животни. Момчето обичаше конете. Мислеше само за тях. Навярно бе в конюшнята, за да помогне на коняря да потърси Клара Брамс там. Или пък претърсваше района на кон. И в двата случая Серафина трябваше да отиде в конюшнята.

Най-прекият път бе през входа с портика. Там почти винаги имаше хора, които идваха или си отиваха, мястото бе доста оживено, но тя се надяваше, че дори някой да я забележи, ще предположи, че е помощничка на чистачките в кухнята или отговаря за поддържането на печките и камините.

Пое си дълбоко въздух и се спусна надолу по стълбите към арката, която водеше към конюшнята. Движеше се бързо. Стори й се, че ще успее. Но щом погледна зад себе си, за да се увери, че никой не я следва, се сблъска силно с едър мъж, озовал се на пътя й. Ударът изкара дъха от гърдите й. За малко да падне, но мъжът я сграбчи за раменете и я задържа високо във въздуха.

Нападателят носеше дълъг черен дъждобран, въпреки че не валеше. Имаше странна остра брада, криви зъби и грозно лице с белези от едра шарка. Фина не бе успяла да види лицето на Мъжа с черния плащ, но предполагаше, че изглежда точно така.

— Я си гледай в краката! — извика непознатият и продължи да я стиска за раменете. — И коя си ти?

— Никоя! — тросна се Фина. Отчаяно се опита да се освободи и да избяга, но мъжът я държеше толкова здраво, че бе невъзможно. Сега тя бе плъхът, хванат за врата с два пръста. С крайчеца на окото си забеляза, че човекът стои пред отворената врата на чакаща карета.

— Ти ли си новата свинарка? — попита я. — Какво правиш тук? — Стисна я толкова силно, че тя изпищя от болка. — Попитах как се казваш, малка никаквице?

— Не е твоя работа! — отвърна тя, като продължаваше да рита и да се бори с все сили. Мъжът миришеше ужасно. Наистина, ама наистина се нуждаеше от баня, а дъхът му вонеше на тютюн за дъвчене — дори в момента едната му буза бе пълна с него.

— Кажи ми името си, иначе лошо ти се пише — повтори нападателят и я разтърси. Серафина не можеше да си поеме въздух, напразно риташе с крака във въздуха, а мъжът продължаваше да я тресе силно.

— Мистър Кренкшод — разнесе се строг, властен глас зад нея. Не бе просто споменаване на името му. Беше заповед.

Грозният мъж застина. Пусна я на земята и започна да приглажда косата й, сякаш не бе възнамерявал да й стори нищо лошо.

Серафина, която все още дишаше учестено, се обърна, за да види кой се бе обадил.

На най-горното стъпало стоеше Брейдън Вандербилт.