Робърт Бийти
Серафина и черният плащ (24)

24

Серафина се огледа.

Наметни ме…

Не чу, а по-скоро усети древния хриптящ глас. Много добре знаеше откъде идва. Погледна черния плащ, паднал на земята до Торн. Беше отлетял встрани по време на схватката с пумата и сега се търкаляше в снега, близо до тялото.

Представи си, че можеш да знаеш всичко на света…

— Млъкни! — изрече с отвращение, сякаш говореше с нагъл плъх, когото току-що е заловила.

Представи си, че можеш да правиш всичко, което пожелаеш…

— Ти си мъртъв — процеди през зъби момичето. — Млъкни!

Няма от какво да се боиш…

Серафина почувства, че в нея се надига страх. Всички инстинкти й казваха да бяга, но бе прекалено сърдита. Стисна зъби. Отново й се прииска да влезе в битка и да победи.

Наметни ме… — подкани я отново хриптящият глас.

Серафина погледна безформената купчина плат. Това бе плащът на властта, плащът на знанието. Завладя я безумно желание — да се докосне до него, да го подържи в ръце. Разбираше, че той я подмамва и привлича към себе си, но й беше все едно. Искаше да притежава тази власт…

Представи си, че разбираш всичко на света, че властваш над всички, които срещнеш в живота си…

Фина пристъпи към лъскавия плат.

Наметни ме…

Наведе се и вдигна черния плащ. Атлазената тъкан в ръцете й отразяваше лунната светлина. Въпреки стремителния бяг на Торн сред трънливите храсти, тичането сред дърветата и борбата с пумата плащът не бе скъсан, нито дори измачкан.

Серафина внимателно огледа наметалото — търсеше някакъв таен знак за сила или магьоснически символ. На пипане изобщо не приличаше на плат, а по-скоро на живо, дишащо същество, подобно на гигантска змия.

Наметни ме… — примоли се отново плащът с тих глас.

Момичето се вгледа внимателно в сребърната катарама със сложна и изящна гравюра: преплетени клонки и тръни. Когато я обърна към светлината по правилния начин, забеляза, че зад клонките се очертават множество малки лица.

Не разбираше какво означава това. Струваше й се, че вече не разбира абсолютно нищо. В нея се надигна ужасна черна самота, завладя я непозната досега тъга. Какво правеше плащът? Как работеше? Нима наистина даваше на този, който го носи, безгранично познание? Щеше ли да отговори на въпросите, които я измъчваха?

Ще знаеш всичко, ще властваш над всички… — прошепна плащът.

Зави й се свят, мъгла се спусна над съзнанието й. Серафина не можеше да се владее повече. Сви пръсти, помръдна ръце. Завладяна от могъщата магия, наметна черния плащ на раменете си — уж само за малко, просто за да види какво ще стане.

И отново чу дрезгавия хриплив глас:

Добре дошла, Серафина. Няма да ти сторя зло, дете…