Робърт Бийти
Серафина и черният плащ (13)

13

Серафина наблюдаваше как човекът повдига фенера и се оглежда, докато се промъква през храстите. Очевидно търсеше нещо, но по-важното бе, че се боеше. Дори с фенера в ръка и при пълна луна бе очевидно, че вижда много по-зле от нея в горския мрак. А когато направи още една крачка, момичето разпозна скърцането на кожените работни ботуши. Едва тогава осъзна, че не приближава Мъжа с черен плащ, а нейният татко с дълъг черен дъждобран. Въпреки всичките си предубеждения и страхове бе тръгнал да я търси в дълбините на проклетата гора!

Фина ахна, изпълзя от дупката и се спусна към него.

— Тук съм, тате! Тук съм! — изрече през сълзи едва и го прегърна.

Той я стисна силно, много силно и дълго време не я пусна. На Серафина й се струваше, че голям добър мечок я е гушнал в обятията си. Не се откъсваше от топлото му, огромно тяло. Най-накрая баща й въздъхна облекчено и тя усети физически как от плещите му се свлича огромната тревога, която бе изпитвал заради нея.

— Фина, Фина… Изплаших се, че си изчезнала като другите деца.

— Не съм изчезнала, тате — отвърна с треперлив глас, сякаш отново бе станала малко дете.

Щом видя на мъждивата светлина на фенера разкъсаните й дрехи, драскотините и синините по ръцете й, баща й я попита уплашено:

— Какво е станало, Фина? Пак ли си се сбила с някой енот?

Не знаеше откъде да започне своя разказ, а и бе сигурна, че той няма да й повярва. Баща й пак щеше да реши, че си е измислила всичко…

— Просто се загубих — сведе смутено глава. Е, това все пак бе истина. По бузите й се стекоха сълзи.

— Добре ли си? — огледа я притеснено татко й. — Къде те боли?

— Нищо особено. Искам само да се прибера у дома — отвърна момичето и зарови глава в гънките на наметката му.

Спомни си как му се беше разсърдила, задето бе пазил в тайна историята на произхода й, как бе смятала, че той се срамува от нея. Каква глупачка е била! Никой на този свят не бе направил повече за нея от татко й. Единствено той я обичаше повече от всичко.

Вълците на другия бряг на реката завиха и баща й трепна. Въздъхна уплашено и се огледа.

— Ненавиждам вълци. — Притегли я към себе си. — Да вървим. Трябва да се махнем оттук.

Фина радостно го последва. Вълчият вой вече звучеше различно. Тъжните призиви, които отекваха по склоновете на планината, се бяха сменили с тържествуващи вопли, които идваха от едно-единствено място. Не бяха заплашителни звуци, а израз на щастие от срещата със стар другар. Серафина си представи, че приветстват ранения риж вълк, който е успял да преплува реката. „Ти се справи, приятелю! Върна се у дома!“

Баща й държеше фенера протегнат напред — като пътеводна светлина, докато си проправяха път през гората. Серафина щастливо въздъхна при мисълта, че вече си има надежден водач.

— Стигнала си до реката и си тръгнала по течението, както съм те учил — отбеляза доволно татко й.

— Нямаше да се справя иначе.

Скоро гората остана зад тях. След още километър-два стигнаха до високия бряг на пълноводна река и видяха в далечината, на хълма пред тях, огряното от лунна светлина имение „Билтмор“. Предстоеше им още доста път, но поне вече виждаха целта си. Студеният зимен въздух носеше слаб мирис на огън и Серафина отново закопня да се добере до къщи.

Местните жители наричаха имението „Дамата на хълма“ и сега момичето разбра защо. Къщата на Вандербилт изглеждаше величествено — светлосиви стени, сини плочи по покривите, високи комини и кули, блестящи на лунното сияние златисти и медни украси… точно като в приказка. Никога не се бе радвала толкова много да види родния си дом.

Баща й я обърна към себе си, стисна я леко за раменете и я погледна в лицето.

— Знам, че нещо те влече към гората, Фина. Винаги си изпитвала любопитство към нея. Но трябва да стоиш далеч от това място. Опасно е.

— Разбирам — кимна. Нямаше как да оспори последното му твърдение.

— Наясно съм, че виждаш чудесно в тъмното — продължи той. — По-добре от всички хора, които познавам. Но се опитай да устоиш на изкушението. Ти си моето малко момиченце и не искам да те загубя напълно и безвъзвратно.

От тези думи й прилоша. Баща й говореше така, сякаш почти я бе загубил. В пресипналия му глас се долавяше отчаяние, а в очите му личеше предателски блясък. Фина изведнъж разбра: татко й се боеше не толкова, че тя ще се нарани или ще загине в гората, а че дивата част от нея ще вземе превес и ще я повлече в пустошта, далеч от света на хората.

Повдигна глава и огромните й кехлибарени очи се отразиха в неговите кафяви. Баща й я гледаше нежно.

— Никога няма да те изоставя, тате — обеща Фина.

Той кимна и изтри уста с опакото на дланта си.

— Да вървим. — Прегърна я отново. — Да те върнем вкъщи, да те изсушим и нахраним с топла вечеря.

* * *

Докато стигнат до имението, почти всички врати бяха затворени и заключени — работниците отдавна се бяха върнали от полетата и фермите. Кепенците на прозорците също бяха затворени, жалузите^[11] — спуснати, за да предпазят хората от демоните, които дебнеха навън в нощта.

Когато Серафина и баща й се запътиха към мазето, с изненада забелязаха, че в конюшнята свети и е пълно със суетящи се хора. Маслените лампи грееха ярко в мрака. Двамата се спряха, защото искаха да разберат какво става.

Групата, издирвала в гората Клара Брамс и другите жертви, тъкмо се бе върнала. Десетината ездачи се втурнаха във вътрешния двор и въздухът се изпълни с грохота на конски копита, тропащи по тухления паваж. В мига, в който ездачите слязоха от конете и конярите се заеха да се погрижат за уморените животни, родителите на изчезналите деца се спуснаха към мъжете от спасителната група.

Бащата на Нолън, който бе ковачът на конюшнята, ги умоляваше да му съобщят нещо за сина му, но те поклатиха тъжно глави. Не бяха научили нищо.

Клетият мистър Ростонов също бе там и се опитваше да им задава въпроси на разваления си английски със силен руски акцент. Притискаше към себе си бялото кученце на дъщеря си. Косматото животинче яростно лаеше срещу конете, сякаш им се караше, че не са успели да намерят господарката му.

При вида на мистър Ростонов, семейство Брамс и бащата на Нолън сърцето на Серафина се сви от болка и тъга. Стомахът й се преобърна при мисълта за случилото се и за собствената й роля в тази история. Длъжна бе да намери Мъжа с черния плащ.

— Да вървим — дръпна я баща й за ръка. — Имението се разпада, техниката се разваля постоянно без причина, деца изчезват безследно. Тук става нещо лошо.

Докато вечеряха край печката в работилницата, той й разказа за изминалия ден.

— Цял ден се мъчих с генератора, но така и не измислих как да го поправя. На горните етажи е тъмно. Слугите раздадоха на гостите фенери и свещи, но просто не е достатъчно. Хората са уплашени. Това е най-неподходящото време за такава повреда, има толкова много гости, а и все повече деца изчезват…

По тона му бе ясно, че страда много.

— Какво ще правиш, тате?

— Отивам отново да работя — отвърна. Едва сега Серафина осъзна, че баща й е зарязал генератора, за да я търси в гората. — А ти трябва да поспиш. Просто легни и не ходи никъде.

Момичето кимна в знак на съгласие. Прав бе, така щеше да постъпи.

— Никакъв лов — повтори баща й, взе чантата си с инструменти и излезе.

Щом стъпките му отзвучаха по коридора в посока към електрическата стая на по-долното ниво, Фина каза на глас:

— Ще измислиш нещо, тате. Непременно ще се справиш.

Знаеше, че той няма да я чуе от такова разстояние, но все пак й се искаше да му го каже.

Остана сама в работилницата. Генераторът не работеше вече две нощи подред и Мъжа с черния плащ всяка вечер отвличаше дете. Серафина си представи как той върви по неосветените коридори на имението и се усмихва доволно. Нямаше да му е трудно да си намери жертва в мрака.

Полегна на дюшека зад бойлера. Докато мръзнеше в планината, под дъжда, си мечтаеше само за това — да е вкъщи, в топлата си суха постеля. Но сега, когато бе тук, вече не я свърташе на едно място. Баща й бе наредил да легне и да спи, значи така и трябваше да направи. Бе изтощена и изранена. Но в мислите й се въртяха купища въпроси, измъчваха я спомени, чувства, надежди, страхове…

В света имаше само един човек, на когото можеше да разкаже за днешните си приключения в гората. Само един човек, който би разбрал какво е преживяла. И той живееше в стая на втория етаж, в най-далечния край на коридора. Липсваше й. Тревожеше се за него. И искаше да го види.

Когато с Брейдън седяха в каретата, бяха заедно, бяха един до друг — толкова близко, колкото е възможно да бъдат двама души. Но сега момчето бе в своята стая, а тя в мазето, и й се струваше, че той е по-далеч от нея, отколкото когато търсеше пътя си към дома. Разделяха ги прекалено много забранени стълбища, врати и коридори.

„Те не са от нашата черга“ — казваше баща й. Не бе особено трудно да предположи какво биха казали мистър и мисис Вандербилт, ако научат за съществуването й.

С помощта на мокър парцал, който намери в работилницата, Серафина проми раните си и се приведе в сравнително приличен вид — доколкото бе възможно. Въпреки че се налагаше да живее на мръсно място, пълно със смазочни масла и инструменти, винаги се стараеше да се поддържа чиста. А след това приключение в планината бе покрита с всевъзможна мръсотия като бездомно кутре в дъждовен ден.

Сега свали мократа си дреха и започна да търка лицето, шията, ръцете и дланите си, краката, цялото си тяло, докато не изтри и последното петънце кал от себе си.

Щом приключи с миенето, облече суха риза. Но бе загубила единствената връв, която използваше като колан… Поразтърси се наоколо и на един от рафтовете откри стар механичен ремък, от който отряза с нож дълга тънка лента. После проби в него дупки и отряза още по-тънки кожени лентички, с които да го завърже. Когато приключи, го премери, за да види как й стои. Беше толкова слаба, че се наложи да го намотае два пъти около талията си, но прецени, че е станал много хубав. Ако баща й бе тук, навярно щеше да каже, че изглежда почти пораснала с този колан. Фина отдавна искаше да се облича като останалите момичета, но нито веднъж не намери стара, изхвърлена рокля от някоя гостенка, а да открадне дреха й се струваше неправилно. Засега бе доволна обаче и от новия си колан. Направи лек реверанс и си представи, че е млада дама, която се среща с познат на площада. Даже се усмихна и побъбри малко с него, сякаш му разказваше забавна история.

Някъде между чистенето на мръсотията и кръвта от кожата си и направата на новия колан успя да се убеди, че щом е оцеляла в гора с привидения, пребродила е мъгливо гробище и се е спасила от крайно вбесена пума, все някак ще успее да стигне незабелязано до стаята на спящия младеж. По един или друг начин бе длъжна да разкрие тайната на Мъжа с черния плащ, а това нямаше да стане, ако си подремва на дюшека зад бойлера. Тази нощ злодеят щеше да се появи отново, за да отвлече още едно дете. Серафина не се и съмняваше в това.

Убедена бе също, че целта на чудовището е Брейдън Вандербилт. И тя бе длъжна да го защити.

 

 

В къщата бе тъмно и тихо, но Серафина усещаше страха на обитателите й. Без електричеството Вандербилт и гостите им се бяха разотишли по стаите си рано. Всички се събираха край огъня в камините и се криеха в стаите. Лишено от осветление, величественото имение се бе превърнало в сумрачна къща на духовете.

Фина знаеше, че покоите на мистър и мисис Вандербилт са на втория етаж, съединени с Дъбовата гостна, където стопаните на дома закусваха заедно всяка сутрин. Но тя не искаше да се доближава до тези стаи. Мина наляво по коридора, който водеше към южното крило. Там, доколкото знаеше, бе стаята на Брейдън. Разбира се, имаше много хубава гледка към градината.

Прокрадваше се покрай вратите, които изглеждаха досадно еднакви. Най-накрая стигна до една, на която бе гравиран кон, и се усмихна. Беше го намерила.

Когато доближи до вратата, изведнъж си даде сметка, че нямаше да е толкова страшно, ако я хванат. По-лошо щеше да е, ако Брейдън я прогони. В края на краищата той не я бе канил при себе си през нощта. Изобщо не бе казвал, че иска да я вижда отново. А ако Фина си бе измислила тяхното приятелство? Може би той всъщност се радваше, че се е избавил от нея в гората. Може би не желаеше да има нищо общо с момичето от мазето. И едва ли искаше новата му позната да нахлуе при него посред нощ.

Затова Серафина измисли друг план. Щеше да надзърне тихичко в стаята и ако разбере, че присъствието й е нежелано, да се изниже на мига.

Бавно завъртя дръжката, побутна вратата и се шмугна вътре.

Брейдън спеше дълбоко в леглото си. Лежеше по корем под няколко завивки, отпуснал буза на бялата възглавница, с разперени над главата ръце. Изглеждаше абсолютно изтощен, сякаш нищо на света не можеше да го пробуди. Серафина се зарадва, че е успял да заспи след всичко преживяно. Гидиън дремеше на пода до господаря си. Момичето въздъхна облекчено, щом ги видя цели и невредими.

Кучето веднага я усети, отвори очи и изръмжа.

— Шшшт… — прошепна Фина. — Аз съм…

Доберманът я позна, успокои се, отпусна уши и спря да ръмжи.

„Какво добро куче“ — помисли си Серафина. Значи не си бе измислила абсолютно всичко за приятелството с Брейдън. Е, щеше да е забавно, ако в крайна сметка се сдружи с Гидиън, а не с момчето, но и това бе нещо.

Внимателно затвори вратата и завъртя автоматичната ключалка. Отначало си помисли, че глупавите възрастни са забравила да заключат и така да защитят Брейдън от онзи или онова, което краде децата им. После обаче забеляза, че вратата може да се заключва само от вътрешната страна. Не знаеше дали да му се ядоса, или да се зарадва, но все пак не издържа и се усмихна: беше напълно възможно младежът да е оставил нарочно отворено, за да може тя да влезе.

Застанала тихо до вратата, Серафина огледа стаята. В камината още тлееха топли въглени. Червените стени с дъбова ламперия бяха покрити с картини на коне, котки, кучета, ястреби, лисици и видри. На рафтовете бяха подредени книги за езда и за животни. Навсякъде се виждаха розетки и сини ленти — наградите, които бе печелил на конни състезания. „Скоро ще се наложи семейство Вандербилт да отделят специална стая само за наградите му“ — помисли си Серафина. Познаваше имението и беше убедена, че спокойно могат да отделят дори цяло крило.

Чувстваше се добре тук, до Брейдън, в неговата топла и тъмна стая. Веднага разбра, че тя е неговото убежище. Но дори в това на пръв поглед защитено място не усещаше, че са в пълна безопасност. Вътрешният й глас нашепваше, че трябва да бъдат внимателни още известно време.

Момичето приближи до прозореца тихичко, така че да не разбуди приятеля си, и погледна навън за надвиснала опасност. Луната обливаше с призрачна светлина декоративния лабиринт — плетеница от гигантски азалии, бодливи зеленики и други храсти. Клоните се полюшваха от вятъра. В лабиринта бе изчезнала Анастасия Ростонова и бе оставила вярното си бяло кученце да тича из пустите алеи и да я търси.

Докато се взираше от втория етаж към посребрената от лунната светлина градина, Фина съвсем ясно си спомни как няколко нощи по-рано бе прекосила двора, стиснала два плъха в ръце.

Загледа се в спящия Брейдън. После отново погледна гората. Над дърветата безшумно прелетя сова и се скри в мрака.

„Аз съм създание на нощта“ — помисли си Серафина.