Робърт Бийти
Серафина и черният плащ (29)

29

Деца и възрастни, освободени от властта на плаща, започваха да идват на себе си. Бродеха из гробището, разговаряха, питаха се къде са и какво е станало, но мислите на повечето бяха объркани. Мнозина бяха прекалено замаяни, за да говорят. Нолън и Клара приближиха до Серафина, защото я бяха разпознали. До тях се струпаха и други деца. Възрастните се лутаха сами, опитваха се да си спомнят живота и роднините си.

Мъж стоеше до един от гробовете и смаяно се взираше в надгробната плоча.

— Но това съм аз… Това е името ми. Явно жена ми и децата са решили, че съм мъртъв…

Сега й стана ясно защо част от гробовете са празни, но Фина все още не разбираше как е възможно красивата жена пред нея да е майка й.

— Какво е станало с теб? — попита.

Светлината на звездите се отразяваше в омагьосващите очи срещу нея.

— Аз съм дивокот, Серафина — заяви Леандра и издиша облаче пара в студения въздух. — Душата ми има две половини.

Момичето въздъхна бавно и се опита да осмисли думите, но не успя. Нищо не разбираше.

— Ела тук — докосна я по ръката майка й. — Поседи с мен за малко.

Седнаха в подножието на каменния ангел, обърнати с лице една към друга.

— Някога живеех в село, недалеч оттук. Бях обикновен човек… но имах способността да се превръщам в дива котка, когато пожелая.

Серафина се заслуша в думите на тази жена, за която бе копняла толкова много, и всичко наоколо изчезна. Студеният въздух, надгробните камъни, другите жертви на плаща… Чуваше само спокойния, нежен глас на майка си.

— Бях омъжена за човек, когото обичах с цялото си сърце. Искахме голямо семейство и аз бях вече бременна. Мъжът ми също беше дивокот и прекарвахме много време в гората, тичахме и ловувахме заедно. — Леандра изчисти леко снежинките, които падаха по косата на Серафина. — Но времената бяха тежки. Гората загиваше, измъчена и увредена от зла магия.

Фина погледна към остатъците от плаща и следите от огън по земята. Майка й продължи:

— Веднъж, когато вървях през гората в образа на човек, ме нападна невъобразим мрак…

— Бил е Мъжа с черния плащ — прошепна Серафина.

— Той ме обви с мантията си, да. Борих се с все сили за живота си, но той бе много по-силен. Мъжът ми чу виковете и се спусна да ми помогне. Хвърли се в битка, но Мъжа с черния плащ надви и двама ни. Видях как заби кинжал в баща ти. Още малко и полите на плаща щяха да ме погълнат. Бях отчаяна, ужасена. Страхувах се за живота на бебетата си. Започнах да се трансформирам в дива котка, за да се боря с нокти и зъби с врага. Но в този момент плащът засмука човешката половина на душата ми. Продължавах да се бия яростно, както би се сражавала всяка пума в името на малките си, и успях да се измъкна и да избягам. Но плащът ме разкъса на две.

— Не разбирам — ахна Серафина. — За какво говориш? Как така те е разкъсал на две?

— Черният плащ раздели душата ми. Погълна човешката ми половина, както искаше, но никога досега не си бе имал работа с дивокот.

— И ти остана в облика на пума… — довърши смаяно момичето.

— Да — потвърди с треперещ глас Леандра. — Бях смазана от скръб. Не успях да намеря баща ти и подозирах, че е мъртъв. Душата, тялото, любовта ми — всичко бе на парчета. Не виждах смисъл да живея…

Снижи глас до шепот, а после замълча. Серафина се приближи още повече до нея.

— Но си била бременна… — нетърпеливо я подкани да продължи.

— Да, така е — вдигна глава майка й. — Чаках деца. Само това ми вдъхна сили да продължа напред. Родих няколко месеца по-късно, но раждането не мина както трябва. От четирите бебета само ти се роди жива и не знаех дали ще оцелееш до утрото. А и какво можех да правя с теб? Роди се като човешко дете, а аз не бях човек! Как можех да отгледам човешко бебе?

— И какво стана после? — примоли се Фина.

— Същата нощ чух стъпки на човек, който бродеше в гората. Отначало го помислих за враг и за малко да го убия. Обикалях около непознатия в мрака, дълго го наблюдавах и се опитвах да надникна в сърцето му. Добър човек ли беше? Силен или слаб? Щеше ли да защитава леговището си със зъби и нокти? Беше чужд човек, но все пак човек. Не виждах друг изход, затова реших да му дам детето. Молех се да те вземе и да те отведе в света на хората, да намери някого, който да се погрижи за теб, защото колкото и да ме болеше, знаех, че аз не мога да го направя.

— Бил е моят татко! — възкликна Серафина.

Леандра кимна с усмивка:

— Да, това е бил твоят татко. Ти лежеше свита на кълбо, покрита цялата в кръв, и аз даже не успях да те разгледам добре онази нощ. Не знаех дали ще оживееш и дали няма да си увредена по някакъв начин. Не бях сигурна, че ще си нормална.

Серафина се умълча, а после вдигна очи към майка си и тихичко попита:

— А нормална ли съм?

Жената грейна. Силно прегърна дъщеря си и се разсмя.

— Разбира се, Серафина! Ти си красавица. Съвършена си. Виж се само! В нощта, когато се роди, се боях, че щом този непознат мъж те разгледа по-добре, ще те удави в кофа вода като нежелано коте. Направо се побърках от ужасни мисли и страхове. Но ето те пред мен. Жива си! И си просто съвършена…

Фина погледна към небето. Звездите се размиваха пред очите й заради сълзите, които преливаха от тях. Изтри лице с длан. Сърцето й щеше да се пръсне. Прегърна силно майка си. Притискаше я с ръце и усещаше топлината, силата, радостта и щастието, които я изпълваха. Леандра също я притисна към себе си, почти мъркаше от блаженство. Сълзите се стичаха по лицето й, а котетата — полубратът и полусестрата на Фина — подскачаха наоколо и се радваха заедно с тях.

— Виждам, че баща ти те е възпитал добре, Серафина — каза жената и я отмести леко от себе си, за да я погледне в лицето. — Когато те видях за първи път на гробището, те помислих за враг и те нападнах, както повеляваха инстинктите ми. Живяла бях като пума дванайсет години и първо бях звяр, а чак на второ място — човек. Едва тази нощ, когато видях отблизо очите ти, започнах да се досещам коя си. Ти си тук! Ти ме освободи, Серафина! Дванайсет години по-късно изцели душата ми. Разбираш ли? Отново съм цяла благодарение на теб! Отново имам ръце, пръсти, мога да се смея и да те целувам! Ти ме спаси. И си просто чудесна, най-прекрасното котенце, за което бих могла да си мечтая: с топло сърце, остри нокти, дръзка и прекрасна.

Фина се изчерви от гордост. Но после се огледа и видя другите деца, които я чакаха.

— Черният плащ е направил всичко това — изрече.

— Да — кимна Леандра и погледна изплашените и объркани лица на децата, които се лутаха сред гробовете. — Те явно не разбират какво им се е случило.

— Но ти разбираш.

— Защото плащът погълна само част от мен.

— Сигурно е било ужасно… — Момичето за миг се опита да си представи станалото с майка й и другите хора. — Но защо той поглъщаше само деца в последно време?

— Мистър Торн живя тук много години. За да не го разобличат, поглъщаше души само когато видеше изключително рядък талант, който много силно желаеше. Но после се случи нещо. Плащът започна да го надвива. С всеки изминал ден тялото му старееше все по-бързо. Той умираше.

— Разпадащата се кожа, полепнала по ръкавиците — спомни си Серафина.

— И тогава започна да краде душите на деца, защото притежаваха не само талант, но и това, което му липсваше най-много…

— Младост — досети се Серафина. — Но откъде знаеш всичко това?

Леандра се изправи и помогна на дъщеря си да стане.

— Имаме да си кажем много неща. Сега обаче трябва да върнем тези деца при родителите им.

— Но…

Фина искаше да говорят още, да научи повече, а и се боеше, че нещо може отново да я раздели с майка й.

— Не се тревожи. — Леандра нежно я докосна по бузата с ръка. — Няма да си тръгна. Вече съм тук. И отново съм цяла, в пълния си облик. В следващите дни ще те науча на всичко, което знам, както би трябвало да направи една майка. А ти ще ми разкажеш за живота си и ще ми помогнеш да се върна в света на хората. Прекалено дълго отсъствах. Сега сме заедно, Серафина. Едно семейство сме, една плът и кръв, и вече нищо няма да ни раздели. — По лицето й се стекоха сълзи. — Повече от всичко искам да знаеш колко силно те обичам. Обичам те. Винаги съм те обичала.

— И аз те обичам, мамо — отвърна Фина. Гласът й потрепери, докато прегръщаше майка си, и се разплака също като нея.