Робърт Бийти
Серафина и черният плащ (31)

31

Дълго време никой не посмя да помръдне или да каже нещо. Хората от спасителната група не можеха да повярват на очите си.

После малкото бяло кученце скочи от ръцете на мистър Ростонов и се спусна напред с цялата бързина, на която бе способно с късите си крачка. Всички наблюдаваха, вцепенени от смайване, как кутрето прекоси моравата с лай и се метна радостно в прегръдката на момиче с гарвановочерна коса, което се разсмя, гушна го силно и го зацелува до полуда.

— Анастасия! — извика мистър Ростонов.

Девойката се затича към баща си. Целунаха се по двете бузи, тя го прегърна и се разплака, едновременно изтощена и безкрайно щастлива. Гледката възрадва Серафина до дъното на душата й.

— Това е момчето ми! — извика бащата на Нолън и посочи с ръка. — Хайде! — обърна се към другите. — Децата са тук, спасени са!

Нолън прегърна татко си, докато другите коняри тупаха момчето по гърба и го поздравяваха за завръщането му. Фина видя колко бе доволен Брейдън, че хлапакът е в безопасност. Клара Брамс се затича към майка си и баща си и ги прегърна.

— О, скъпа, миличка… Най-накрая си тук! — проплака мисис Брамс и стисна почти до задушаване своето момиченце. — Търсихме те навсякъде.

Докато изгубените деца се събираха с родителите си и се отдаваха на радостта си, Серафина стоеше в края на гората заедно с пумата. Майка й бе живяла в горските дебри прекалено дълго и все още не бе готова да се завърне в света на хората, а и трябваше да се грижи за малките котета в леговището си. „Брат ми и сестра ми“ — помисли си момичето и се усмихна. Видя как Леандра се взира в голямата къща и изучава тълпата от хора, кучета и коне, събрани пред нея. После се обърна и я погледна.

Фина отвърна на погледа и я разбра. Пумата я подуши, момичето я прегърна, целуна я и погали мощните й гърди.

— Скоро ще се видим, мамо. Ще дойда до леговището.

После дивата котка се обърна към дърветата и изчезна в гъсталаците.

Когато погледна отново към имението, Серафина видя, че Брейдън язди към нея. Въздъхна облекчено. Младежът слезе от коня и пусна юздите. Застана неподвижно и се взря в нея. Стори й се, че мина цяла вечност, преди той да проговори. Знаеше, че дългата й коса е пълна с листа, а лицето и шията й са издраскани и кървят. Хубавата рокля, която й беше дал, бе изцапана с кал и кръв и разкъсана на много места. Но меката светлина на изгряващото слънце озари усмихнатото му лице и Фина разбра, че тези неща не го интересуват. Ясно бе, че се радва безкрайно много да я види.

— Харесва ми какво си направила с роклята — отбеляза Брейдън.

— Мисля, че поставих началото на нов моден стил — кимна тя.

После се разсмяха, пристъпиха един към друг и се прегърнаха.

— Добре дошла у дома.

— Толкова се радвам, че се върнах.

В прегръдката й Брейдън бе така топъл, силен и… верен. За това бе копняла винаги, да има приятел, да има с кого да си говори и да споделя тайни. Не знаеше какво я очаква в бъдеще. Засега просто бе щастлива от присъствието на момчето.

След няколко секунди си спомни за станалото през нощта. Следващия път, когато останеха сами, щеше да му разкаже всичко, но в момента не й се искаше да го притеснява.

— Свърши се.

— Наистина ли беше Торн? — попита колебливо Брейдън.

Тя кимна.

— Плащът е унищожен, а плъхът е убит.

Момчето я погледна.

— Ти си изумителна, Серафина. Съжалявам, че не ти повярвах отначало.

Гидиън излая, явно се чувстваше изолиран от посрещането. Брейдън приклекна и прегърна своето щастливо, скимтящо куче.

— Справи се добре, момче — погали го по главата.

— Благодаря ти, че го изпрати — каза Фина.

— Знаех, че ще те намери.

— Намери ме точно навреме. И се бори като шампион — заяви момичето, спомнило си героичния скок на Гидиън. После отново погледна приятеля си. — Успяхме, Брейдън. Ти, Гидиън и аз намерихме Мъжа с черния плащ и го победихме.

— Добър екип сме.

Докато разговаряха, Фина внезапно видя баща си — стоеше сам на известно разстояние от всички. Взираше се в нея облекчено и леко нерешително. От смаяното му изражение бе ясно, че все още не смее да повярва на очите си. Серафина можеше да си представи какво си мисли, докато я гледа. Неговата дъщеря, момичето, което бе крил и защитавал от новородено, стоеше на открито посред бял ден, пред погледа на всички. Беше изчезнала в гората, дълбоко в пустошта. Стояла бе рамо до рамо с пума. И сега се връщаше у дома при него. Бе довела от гората всички изгубени деца и сега разговаряше с младия господар Вандербилт, сякаш бяха най-добри приятели.

Фина се загледа в баща си и си помисли за всичко, което бе направил за нея, за всичко, на което я бе научил. Обичаше го повече от всякога.

— Всичко е точно както ми казваше, тате — пророни, щом се приближи към него. — В света има много мистерии. И тъмни, и светли.

Постави ръце на раменете му, а той я притегли към широката си гръд и я гушна силно. После я завъртя около себе си и тя се смееше, викаше и плачеше. Когато най-сетне я свали долу, я погледна и хвана за ръце.

— Ти си радост за клетите ми очи, момиче. Поболях се заради теб, но ти свърши добра, наистина добра работа.

— Обичам те, тате.

— И аз те обичам, Серафина — заяви той, без да откъсва поглед от лицето й. После се обърна, загледа се към множеството от хора и отново се взря в нея. — Не че има значение, но най-накрая оправих динамото. И сложих много хубава солидна ключалка на вратата на електрическата стая.

— Има значение, тате. Голямо значение дори — увери го с усмивка на лице. Замисли се как мистър Торн бе саботирал динамото, за да остави в мрак имението нощем.

— Съжалявам, сър, трябва да отнема дъщеря ви за малко — обади се Брейдън, хвана Фина за ръката и я повлече след себе си.

— Къде ме водиш? — попита момичето притеснено, докато той я дърпаше през тълпата от хора пред къщата.

— Лельо, чичо, това е Серафина, момичето, за което ви разказвах — избута я младежът пред мистър и мисис Вандербилт. — Досега е живяла тайно в нашето мазе.

Фина остана без думи! Не можеше да повярва! Той току-що бе изрекъл името й пред господарите на имението, издал бе къде живее, всичко!

Бавно вдигна поглед към мистър Вандербилт, готова за най-лошото.

— Много се радвам да се запознаем, Серафина — заяви той с усмивка и разтърси силно ръката й. — Трябва да кажа, млада госпожице, че днес ти си моят герой. Ти си моята Диана, богиня на природата и лова. Реших да издигна статуя в твоя чест на върха на най-високия хълм, който се вижда от имението. Ти направи това, което не успях нито аз, нито полицията и частните детективи. Върна децата у дома. Това е просто изумително, Серафина! Браво!

— Благодаря ви, сър — отвърна, цялата почервеняла от смущение. Никога не го бе чувала да хвали някого така. Присмя се сама на себе си вътрешно, задето го бе нарочила за злодей заради хубавите му лъскави обувки. Сега й се струваше нелепо, че някога го е подозирала.

— Е, кажи ми какво се случи, Серафина — продължи мистър Вандербилт. — Как намери децата?

Искаше й се да му каже истината като горда котка, която оставя нощната си плячка на прага на своя господар. Но си спомни всички събития от последните дни, плаща, гробището. Те бяха възрастни. И бяха хора. Едва ли желаеха да чуят противните подробности за плъховете, които бе убила.

— Децата бяха в гората, сър. Просто трябваше да ги намерим.

— Но къде? Мислех, че сме търсили навсякъде.

— Бяха в старото гробище.

Мистър Вандербилт се намръщи.

— Но как са се озовали там? Защо не са се върнали?

— Мястото е тъмно, обрасло с храсталаци и прилича на лабиринт. Влезеш ли в него, е много трудно да се измъкнеш.

— Но ти си се справила, Серафина.

— Аз се ориентирам добре в мрака.

— Пострадала си. — Мъжът посочи шията и другите й рани. — Сякаш си се борила със самия дявол.

— Не, не, нищо подобно, сър — отвърна момичето и неволно покри с ръка разранената си шия. — Просто се натъкнах на гадни трънаци. Ще се оправя. Но децата бяха гладни и уплашени, когато ги намерих, сър. Бяха много объркани и разказваха истории за призраци и демони. Бяха ужасени.

— Струва ми си, че си имала изключително трудно преживяване… — заяви мистър Вандербилт. В тона му се долавяха едновременно симпатия и уважение.

— Да, сър. Мисля, че трябва да се постараем бъдещите ни гости да не ходят в онази посока — допълни Фина, щом се присети за леговището на майка си и нейните котета. — Най-добре е никой да не припарва до старото гробище.

— Да, звучи логично — съгласи се той. — Ще казваме на гостите си да избягват онзи район.

— Да, сър.

— Е… — Господарят на имението въздъхна облекчено, без да откъсва поглед от нея. — Не казвам, че разбирам всичко, което се е случило, но разпознавам героите, когато ги срещна.

— Тя е героиня — обади се мисис Вандербилт и подаде ръка на Серафина, както правеха изисканите дами. Момичето опита да си спомни как се държат младите госпожици в такива ситуации и се постара възможно най-добре да наподоби тяхното ръкуване. Ръката на господарката бе много мека и гладка в сравнение с нейната, толкова различна от мускулестите и стегнати ръце на майка й.

— Чудесно е, че най-накрая се срещаме, млада госпожице — усмихна й се мисис Вандербилт. — Знаех си, че има нов човек в живота на Брейдън. Просто не можех да се сетя кой би могъл да е той.

— И на мен ми е приятно да се запознаем, мисис Вандербилт — изрече Серафина, като се стараеше да звучи възможно най-достолепно и зряло.

— Брейдън каза, че живееш в нашето мазе. Наистина ли е така? — попита мило господарката на имението.

Фина кимна, ужасена от предстоящата реакция на дамата.

— А какво правиш там, Серафина?

— Аз съм Г. Л. П. — отвърна момичето и внезапно изпита силно вълнение и прилив на гордост.

— Съжалявам, скъпа. Опасявам се, че не знам какво е това.

— Аз съм главният ловец на плъхове в имението „Билтмор“.

— О, божичко! — Мисис Вандербилт ахна от изненада и погледна съпруга си. После отново се обърна към Фина: — Дори не съм подозирала, че имаме такава служба в имението!

— Да, имате. От доста време. Изпълнявам длъжността, откакто станах на шест или седем години.

— Струва ми се, че това е изключително важна работа — отбеляза мистър Вандербилт.

— Да. И аз я приемам много сериозно — потвърди Серафина.

— Определено е така — кимна Брейдън.

Фина го сръга с лакът в ребрата, като се опитваше да не се разсмее.

— Е, в такъв случай ти благодарим, мис Серафина — каза мило мисис Вандербилт. — Всички ние оценяваме усилията ти. А си толкова мъничка. Наистина не разбирам как си успяла, но ти върна децата, а това е най-важното. Благодарение на теб „Билтмор“ отново е изпълнен със смях, а сърцето ми — с щастие.

— Точно така — съгласи се мистър Вандербилт. После се обърна и пристъпи към бащата на Фина: — А вие, сър, как сте успели да скриете дъщеря си от нас през цялото това време?

— Тя е добро момиче, сър — заяви татко й едновременно гордо и покровителствено. Пристъпи крачка напред с тревога в очите, още не бе сигурен как ще постъпи с тях мистър Вандербилт.

— Сигурен съм, че е така — отвърна през смях господарят на дома. — Бих казал, че баща й е отговорен за това.

— Благодаря ви, сър — заекна механикът, зашеметен от великодушните думи на мъжа, който в този момент протегна ръка и се здрависа радушно с него.

Фина забеляза облекчението, което се изписа на лицето на баща й, когато насочи отново поглед към нея.

После мистър Вандербилт погледна към племенника си.

— А ти, млади господине, къде си крил тази твоя нова приятелка?

— Хмм… Къде ли не — ухили се Брейдън. — Повярвай ми, чичо, не е трудно да я скрие човек.

— Да, виждам. — Чичо му постави нежно ръка на рамото му. — Знаеш как да си избираш добри приятели, а това е едно от най-важните умения на света. Добра работа, бих казал, добра работа.

Брейдън засия от тази похвала. „Толкова е хубаво, когато се усмихва“ — помисли си доволна Серафина. Мисис Вандербилт се протегна и я докосна по ръката:

— Ела с мен в къщата, скъпа.

Докато вървеше към имението заедно с Брейдън, баща си и всички останали, Фина се замисли колко невероятно е това, което се случва. Беше живяла в мазето на „Билтмор“ през целия си живот, но за първи път щеше да влезе през парадния вход. Имаше чувството, че стъпва по облаци. Че вече е станала истински човек.

— Сега… нека си поговорим по женски — прегърна я мисис Вандербилт. — Кажи ми, на теб и татко ти харесва ли ви да живеете в мазето?

— Да, госпожо, стига да нямате нищо против, че живеем там…

— Е, не мога да кажа, че е обичайно, и си мисля, че долу едва ли ти е много удобно. Имаш ли си легло, чисти чаршафи?

— Не, госпожо — отвърна откровено Фина. — Спя зад бойлера.

— А, разбирам — кимна мисис Вандербилт, но очевидно бе ужасена. — Мисля, че можем да оправим това. Ще ви изпратя две хубави легла с меки, пухени дюшеци, комплект чаршафи и завивки. И, разбира се, възглавници. Как ти се струва идеята?

— Направо чудесно, госпожо! — заяви Серафина с щастлива усмивка. Надяваше се това да стане скоро, защото след всичко преживяно искаше само да се пъхне под обещаните завивки и да спи цяла седмица.

— Добре, значи е уредено — каза доволна мисис Вандербилт и погледна към съпруга си.

— Чудесен план — съгласи се той. — Важно е да се грижим добре за главния ловец на плъхове на имението, особено като знаем какви гигантски твари се въдят наоколо.

Серафина се усмихна. Мистър В. си нямаше ни най-малка представа и за половината от ставащото тук.

Докато вървяха към къщата, се обърна и погледна назад, към гористите планини. Вече знаеше, че в света има по-тъмни сили, отколкото бе подозирала. Но имаше и по-светли. Не бе съвсем наясно какво е нейното място във всичко това или каква роля й е писано да играе, но знаеше, че е част от света, а не просто страничен наблюдател. И беше сигурна, че съдбата й не зависи от мястото и обстоятелствата, при които е родена, а от решенията, които взема, и от битките, които избира да води. Нямаше значение дали има осем или десет пръста на краката си, кехлибарени или сини очи. Важни бяха само делата й.

С вълнение се запита на какво ли ще я научи майка й в дните, които ще прекарат заедно, какви нови умения ще овладее, какви нови неща ще види… Сега можеше да излиза свободно навън през деня и да ловува нощем.

Загледа се в статуите на каменните лъвове пред парадния вход на къщата. Вече не беше просто главният ловец на плъхове, а и защитник срещу натрапниците и злите духове. Тя беше закрилникът на имението „Билтмор“.

Тя беше ловецът, пазителят.

И се казваше Серафина.