Робърт Бийти
Серафина и черният плащ (26)

26

Серафина изпищя.

— Не смей да късаш плаща, глупаво момиче — изрева Торн. Ранен и обезумял, той я дръпна силно, събори я на земята и я притисна долу. — Ако го унищожиш, ще загубим всичко!

Фина яростно се опитваше да се измъкне, но той я стискаше с ръце и не й позволяваше.

— Ще го използваме заедно — изрече мъжът дрезгаво. — Ти с твоите способности, аз с моите. Нима не виждаш, че си приличаме? На една и съща страна сме.

С него ставаше нещо. Лицето му посивяваше и се разпадаше, кожата му се белеше от бузите и покрай очите. Косата му бързо побеляваше и изтъняваше. От устата му течеше кръв.

Беше отвратително и на Серафина започна да й се гади. Опита се да го изрита, ухапа го по ръцете, дърпаше се с все сила, но не успяваше да се освободи от хватката му.

Торн я притискаше към земята с цялото си тяло, пречеше й да диша. Фина усещаше, че ребрата й пукат. Въпреки раните и разлагащата се плът мъжът сякаш ставаше все по-силен и по-силен, тласкан от нуждата да се добере отново до плаща.

— Никога няма да се предам! Никога! — извика в лицето му Серафина.

— Тогава ще умреш, малка плъхарке…

Притисна я с нова сила към земята. Фина се задушаваше. Кислородът вече не достигаше до дробовете й и тя не можеше нито да се движи, нито да мисли. Докато се бореше да се измъкне, почувства как животът я напуска, как отслабват ръцете и краката й, как бялата светлина, която съпътства смъртта, замъглява мислите й.

Помисли си, че преди смъртта би трябвало да те обземе успокоение. Но не изпитваше нищо подобно. Трябваше да направи още толкова много неща, да отговори на безброй въпроси, да разгадае купища мистерии. Именно тази недовършена работа я заставяше да продължава да се бори. Не искаше да умира, особено по такъв начин. Но чувстваше, че се отпуска, животът й се изплъзваше, душата й си отиваше…

Пред очите на Фина изплува образът на баща й. „Изяж си кашата, момиче!“ — настояваше той. „Няма да ям каша!“ — извика Фина.

Татко й наблюдаваше как тя умира под тежестта на врага си и поклащаше недоволно глава. „Плъховете не убиват котки, момиче. Не е редно така.“

„Плъховете не убиват котки“ — помисли си Серафина и с яростна решителност придърпа душата си обратно в тялото.

— Плъховете не убиват котки — изрече на глас и почувства как силите й се възвръщат. Отново опита да се пребори с нападателя си.

Успя да измъкне едната си ръка изпод Торн. И в този момент огромен тъмен силует се появи стремително от мъглата. Ръмжеше свирепо и тракаше със зъби. В първия миг Фина реши, че е черен вълк.

Но не беше вълк, а куче. Доберман.

„Гидиън!“

Доберманът впи зъби в Торн, издърпа го на земята и се спусна за нова атака. Захапа го и продължи да ръмжи.

Но мъжът успя да сграбчи падналия си на земята кинжал и го заби в кучето. Гидиън изпищя от болка и отскочи встрани. Тогава пумата изхвърча от леговището и се включи в битката. Замахваше светкавично към Торн с острите си нокти, тракаше със зъби, а ушите й бяха прилепнали назад, сякаш бе особено възмутена и разтревожена от факта, че натрапникът е още жив. Гидиън се присъедини отново към боя, макар да бе ранен. Захапа ръката на мъжа и го принуди да пусне кинжала, после впи зъби в рамото му и гневно го завлачи по земята, като го разтърсваше яростно.

Серафина се огледа за черния плащ, който бе паднал на снега. Грабна кинжала на Торн и атакува с острието творението на мъртвия магьосник. Беше сигурна, че това е решението на всичко. Размахваше и забиваше ножа, опитваше се да разкъса плата. Но плащът се отбраняваше, извиваше се, съскаше и тракаше — беше се превърнал в кипяща вихрушка в ръцете й. Постепенно се обви около нея, около раменете и цялото й тяло и започна да я души. Колкото и да се съпротивляваше, Фина не успяваше да се освободи от виещата се като змия тъкан.

Полите на плаща се плъзнаха нагоре и притиснаха гърлото й. Серафина се опита да изпищи, да извика за помощ, но не й достигаше въздух. От устата й излезе само тихо, пресипнало гъргорене. Задъха се, вдигна ръце към шията си и се помъчи да стане на крака. Запрепъва се към статуята на крилатия ангел в средата на полянката.

„Порязах си пръста, когато докоснах меча му.“

Спусна се напред, право към острието на меча в ръката на ангела. Оръжието одра шията й отстрани и Фина изпита пронизваща болка, когато острието разряза гънките на плаща.

В мига, в който мечът разпори тъканта, черният плащ изпищя и изсъска. Серафина се хвана за шията и най-накрая откъсна гадното нещо от себе си, а после, като стискаше здраво краищата му с ръце, го наниза повторно на острието.

Пронизваше го отново и отново.

Плащът се извиваше и гърчеше като змия. Потръпваше в ръцете й, докато тя разкъсваше плата, но Фина не отстъпи.

Когато най-накрая приключи, от плаща бяха останали само късчета плат, които се търкаляха в подножието на статуята.

Серафина направи крачка назад. Пъхтеше, напълно изтощена. Притисна ръка до раната на шията си, за да спре кръвта. После се огледа.

Торн лежеше на земята, притиснат от телата на враговете си — нейните спасители. Мъжът бе силен противник, но без черния плащ не можеше да се справи със скоростта, силата и челюстите на Гидиън и пумата.

Фина тържествуваше. Бяха успели. Всичко бе свършило.

Трябваше да е свършило.

Но в мига, в който Гидиън и пумата забиха за последен път зъби в тялото на Торн, то внезапно започна да съска и да пращи — досущ като парче месо, което се пържи на открит огън. Разтресе се, кожата му обгоря и се обели. От него останаха само окървавени кости. Плътен облак дим се издигна от останките и те се разпаднаха бързо пред очите на Фина и съюзниците й, сякаш погълнати от самия въздух.

Гидиън отскочи назад и изненадано сведе глава. Пумата се пъхна обратно в леговището си, за да защити котетата.

Миризливи черни кълба дим покриха цялата поляна. Мястото се превърна в огромен, задушлив облак. Серафина се закашля, размаха ръце и се опита да избяга оттам.

— Да вървим, Гидиън! — провикна се и го задърпа след себе си. Давеше се от отвратителния дим, който разяждаше гърлото й.

Заслепена от пушека, Фина се препъна в нещо твърдо и падна по лице. Помисли си, че е клон, но когато погледна, видя, че не е. Беше човешки крак. Изпищя от ужас и отскочи назад.

На земята бе проснато тялото на момиче с извити и преплетени под странни ъгли ръце и крака.