Робърт Бийти
Серафина и черният плащ (17)

17

Серафина и Брейдън се срещнаха отвън, зад голямата къща. Стояха близо до стената, в сенките, и се надяваха никой да не ги забележи. Пред тях се простираше покритата с гори долина на река Френч Броуд, а в далечината тъмният силует на планината се сливаше с небето. От дърветата се издигаше мъгла, сякаш гората дишаше тежко.

— Забеляза ли колко невероятно добре свири мистър Торн на пиано? — скептично попита Фина. — Знаеше ли, че може да свири?

— Не, но той може много неща — отвърна Брейдън, извади от джобовете си сандвичите с пилешко и й ги подаде.

— Прав си — кимна тя, докато поглъщаше хищно месото. — Но нима може да е толкова талантлив?

— Така се е родил — сви рамене момчето.

Серафина вече поглъщаше гъстата сметана от каничката.

— И все пак, какво знаеш за мистър Торн? — попита, след като изтри устата си. — Какво знаеш наистина?

— Чичо ми казва, че той трябва да е вдъхновяващ пример за всички нас.

— Да, но защо смяташ, че можеш да му се довериш?

— Вече ти казах. Той спаси Гидиън. И много помага на чичо и леля. Не разбирам защо не го харесваш.

— Трябва да сме нащрек.

— Той е добър човек! — развълнува се Брейдън. — Не бива да подозираш всички наред. Винаги е бил много добър с мен!

Фина кимна с разбиране, искаше да го успокои — младежът бе лоялен към хората, които смяташе за приятели.

— Само че… замисли се за малко. Кой е той?

— Приятел на мистър Бендъл и на чичо ми.

— Да, но откъде е дошъл?

— Мистър Бендъл ми разказа, че преди войната между Севера и Юга мистър Торн е притежавал голямо имение в Южна Каролина. При настъплението на северняците имението било опожарено и съсипано. Торн се родил и бил отгледан като богат човек, земевладелец, но заради войната изгубил всичко, до последната стотинка, и бил принуден да бяга, за да спаси живота си.

— Хмм… но сега не прилича на бедняк — отбеляза Серафина, изненадана от чутото.

— След войната мистър Торн бил толкова беден, че едва оцелял. Нямал нито дом, нито имущество, нито пари, нито храна. Пристрастил се към алкохола и известно време само пиел, обикалял по улиците и проклинал всички северняци, които срещнел.

Момичето се намръщи.

— И това е същият Монтгомъри Торн, човекът с хилядите таланти? Не прилича на мъжа, когото познаваме.

— Вярно е, вярно е! — увери я нетърпеливо Брейдън. — Точно затова ти го казвам. Било му е много тежко, животът му бил ужасен, но е преодолял проблемите си. Няма причина да имаш лошо мнение за него.

— Добре. Разкажи ми всичко. От начало до край. Какво станало после? Какво се е случило с него? Как е дошъл тук?

— Според мистър Бендъл една вечер мистър Торн пил доста в някакво местно село. На тръгване завил в грешна посока и се озовал в гората, заблудил се, паднал в стар изоставен кладенец и сериозно пострадал. Престоял в кладенеца два дни. Дори не помни кой го е намерил и измъкнал оттам. Но щом се възстановил, осъзнал, че е достигнал дъното и ако не промени нещо, го очаква неминуема гибел. Тогава решил да стане по-добър човек.

— И какво ще рече това? — поинтересува се Серафина, която смяташе, че цялата тази история е пълна измишльотина и мистър Бендъл е напълнил главата на Брейдън с глупости.

— Започнал работа в една фабрика в града. Научил се да управлява машините и скоро бил повишен до управител.

— Машини ли? — сепна се момичето. — Какви машини?

— Не знам, някакви машини във фабриката. А после станал юрист.

— Какво е това? — попита Фина, изненадана, че не знае думата.

— Адвокат, специалист по законите и престъпленията.

— И как така е станал адвокат, щом е работил във фабрика?

Историята звучеше все по-невероятно.

— Там е цялата работа — опита се да й обясни Брейдън. — Той се трудил и положил много усилия, за да се усъвършенства. Пътувал известно време, после се върнал тук, купил си скъпа къща в Ашвил и започнал да изкупува земята около нея.

— Почакай… — прекъсна го изумена Серафина. — Искаш да кажеш, че от беден пияница отново е станал джентълмен земевладелец?

— Трудно е за вярване, знам, но ти го видя с очите си. Мистър Торн е умен и талантлив човек, освен това е богат и всички го обичат.

Момичето тръсна глава недоверчиво. Не можеше да оспори последните думи на Брейдън. И все пак тук имаше нещо нередно.

Замисли се и се загледа към обвитата в мъгла долина. Историята на мистър Торн бе съшита с бели конци. Приличаше й на онези приказки, пълни с лъжи и полуистини, в които всичко е объркано и с главата надолу. Но като опитен ловец тя знаеше, че където има хаос и измами, там се крие плъхът.

— И къде се е запознал чичо ти с него?

— Мисля, че при градския обущар. Правили са си обувки по едно и също време.

— А, сега разбирам защо обувките на чичо ти звучат като неговите…

— Какво?

— Няма значение. А защо мистър Торн винаги носи ръкавици? — опита се да тръгне по друга следа Фина.

— Не съм забелязвал, че носи ръкавици.

— Да не би да има проблем с ръцете? Той даже на пианото свири с ръкавици. Не е ли странно? И онази сутрин, когато спасителната група намери каретата ти на пътя в гората, Торн също носеше кожени ръкавици, въпреки че изобщо не беше студено. И казваш, че разбира от машини… Как мислиш, способен ли е да развали генератор така, че дори най-опитният механик на света да не може да го поправи бързо?

— Що за странен въпрос? — Брейдън съвсем се обърка. — Защо…

— И откъде плантатор от Юга е научил руски език?

— Не знам — засегна се момчето. Отговорът му прозвуча някак отбранително.

— А как се обърна към мистър Ростонов?

Младежът поклати яростно глава. Отказваше да приеме доводите на Серафина.

— Не знам. Никой не е съвършен.

— Каза, че е много умен и дори побеждава чичо ти на шах.

— Навярно съм се объркал. А може просто той да се е объркал и да е допуснал грешка, когато е разговарял с мистър Ростонов!

— Защо тогава бедният човек се разстрои така? Приличаше на смазан язовец след битка с бодливо прасе. И не беше само разстроен. Беше изплашен.

— Изплашен ли? От какво?

— От Торн!

— Че защо?

Серафина поклати глава. Нямаше отговор, но чувстваше, че е започнала да напипва липсващите късчета от тази мрачна загадка. Трябваше само да ги постави в правилния ред. Къде се криеше този проклет плъх? Това бе основният въпрос.

— Веднъж ми каза, че когато леля ти е видяла Клара Брамс, поискала от теб да се сприятелите, помниш ли? — Фина реши да подходи към загадката от друга страна.

— Да.

— Как са се запознали чичо ти и леля ти със семейство Брамс?

— Не знам — сви рамене момчето. — Чичо ми ги познава отнякъде.

— Чичо ти… — повтори многозначително момичето.

— Защо говориш така? — възмути се Брейдън. — Чичо ми няма никаква връзка с черния плащ! Забрави за това!

— Кой му е казал, че Клара свири прекрасно на пиано? Откъде е научил?

— Не знам, но той няма нищо общо, казвам ти го със сигурност.

— Брейдън, опитай се да си спомниш — настоя Серафина. — Кой му е разказал за Клара Брамс?

— Мистър Бендъл и мистър Торн. Те вечно ходят на симфонични концерти.

— А Клара е била много талантлива пианистка… — прошепна момичето. Опитваше се да оформи докрай мисълта си. Изпълваше я трепетно усещане, както когато се примъкваше към опашатите си врагове.

— Да, чух я как свири първата вечер, когато пристигнаха у нас — кимна Брейдън. — Беше много хубаво.

— Чу и как свири Торн…

— Да, ти също го чу. Той е чудесен пианист.

И тогава приятелят й сякаш я разбра. Намръщи се и я погледна.

— Нали не мислиш…

Фина мълчеше, но не откъсваше поглед от младежа. Искаше да види дали сам ще стигне до същия извод като нея.

— Много хора могат да свирят на пиано, Серафина — заяви сърдито Брейдън.

— Аз не мога.

— Е, аз също. Поне не особено добре, но много други хора могат.

— И много хора могат да говорят на руски и да свирят на цигулка?

— Е, да. Чайковски, например…

— Нямам представа кой е той, мистър Всезнайко, но какво? И шах ли всички играят чудесно?

— Едва ли, но…

— А може би всички умеят да се разбират с конете и да управляват карети с по четири коня по горските пътища?

— Ти си се побъркала! — не издържа Брейдън и зяпна смаяно приятелката си. — За какво говориш?

— Не знам точно — призна тя. — Но помисли…

— Мисля!

— И какво се получава?

— Просто един голям миш-маш. Пълна безсмислица.

— Не. Съвсем смислено е. Помисли си за черния плащ… Видя го с очите си… Обвива се около жертвите, убива ги… или по някакъв начин ги пленява.

— Ужас! — потръпна момчето.

— А може би не ги убива…

— Не разбирам.

— Може би ги поглъща.

— Това е отвратително. За какво говориш?

— Може би затова Торн нарече случайно мистър Ростонов „татко“. Защото плащът, погълнал Анастасия, му е предал познанията й по руски език.

— Мислиш, че той е погълнал душата на Анастасия?

Серафина така рязко хвана Брейдън за ръката, че той подскочи от изненада.

— Помисли си само… Собственикът на плаща поглъща жертвите си, техните знания, таланти, способности. Представи си какво означава това… Колкото хора е погълнал, толкова таланти и умения е получил. Ще стане най-успелият човек на света. Умен. Богат. И всички ще го обичат. Всичко е точно така, както ти каза.

— Отказвам да повярвам, че мистър Торн е способен на подобно нещо! — възкликна момчето. — Просто не е възможно.

Целият се беше сковал, сякаш тялото му се съпротивляваше срещу нея.

— Но това е съвсем логично. Всичко си идва на мястото. Той краде души. И е тръгнал на лов за теб.

— Не, Серафина — поклати глава младежът. — Не може да бъде. Това е безумие. Той е добър човек.

В този момент Фина чу как входната врата се отваря и някой върви към тях.